Заглавна Снимка (1)

Начална точка: пристанище Бургас

31.01.2025 12:00 0 0

Отново искам да ви поведа на приключение край Бургас и морето. Поколенията преди нас са думали, че няма случайни неща на този свят, ще го думат и поколенията след нас. Не е случаен и моят избор на посока. Бургас е градът, в който прекарах всичките си ученически години, от първи, та чак до дванадесети клас. Там, под зоркия поглед и светлия пример на майчините ми родители се оформих като човек със собствено мнение, ярък характер и здрави ценностни и естетически възгледи. Там, където въздухът е със солен мирис и вятърът нашепва стиховете на Христо Фотев и Петя Дубарова. Там, където дъждът пее Тони Димитрова и където снегът...е, снегът е извънредно рядко явление, което дори няма нужда да бъде споменавано.

Години не бях стъпвала в Бургас, ядосана на съдбата, че взе при себе си двата чифта любящи ръце, които ме чакаха за прегръдка всеки път щом се върна. И изведнъж усетих порив да го направя, да посетя града, да се гмурна в неговия нов облик с моето ново и натрупало житейски опит Аз. И да го видя с нови очи, да отворя приключенската си душа за това, което има да ми показва. И да го оценя извън рамките на ежедневното. Няма случайни неща на този свят, нали?

По логиката на тази неслучайност двете действия на разказа ми се развиват през зимата. Когато Бургас и морето са предимно за местни и малцина на брой туристи, най-често водени в тази посока от роднински или силни приятелски връзки. Но дори и да нямате такива връзки, градът има какво да предложи целогодишно. Определено го предпочитам извън активния летен сезон. Ритъмът му е различен. Атмосферата - леко бохемска. Усешането - за бавност, плавност, безвремие. Изкуството на безвремието, което все по-често търсим и все по-рядко намираме в съвременното си ежедневие.

Действие I-во:

Коледно с морски привкус. Обичайно всяка година по него време сме покрай родното крайбрежие. Нали таковата, може да откъснеш човека от морето, но морето от човека никога. Все ще си му е в сърцето. Ще си го носи дори по високите планински била и върхове. Като въгленче уют от домашното огнище.

За разнообразие от тежките празнични софри и още по-тежкото премятане от кълка на кълка по дивани и легла, се отправихме на малко приключение по вода до остров Света Анастасия в Бургаския залив. Хвалена туристическа дестинация, малко дори попрехвалена за нашия личен вкус. Но самото половинчасово возене на кораб "Бургус" по равната като тепсия голяма морска вода бе изключително приятно под напевното боботене на моторите. За да си гарантирате място сред пасажерите му е необходимо да се направи предварителна резервация по мейл, отговарят супер бързо, любезно и с милион подробности, или телефон, самите билети се заплащат и взимат от Магазия 1 на пристанището и струват по 18 лева на възрастен в двете посоки.

Помня острова от детските си години с името Болшевик, затворническият остров, винаги обвит в някаква мрачна драматичност. Сега възкръстнал като романтично и спокойно, особено извън натоварените летни месеци, място с все повече почитатели. Често избиран като по-разчупена локация за сватби или фирмени мероприятия.

2 часа е престоят на място преди корабът да отплава обратно към Пристанище Бургас. Точно идеално колкото човек да обиколи два пъти на длъж и шир малката суша сред водата. Да седне в ресторанта и да опита винаги наличната рибена чорба - нищо че няма много общо с автентичния местен начин на приготвяне, бива като за идеята. Да изпие чаша хубав домашен билков чай с много мед в лекарната - превъзходно попадение, особено в декемврийски ден. За децата вероятно ще е интересен интерактивният музей. Да запали свещичка в манастирската църква "Успение Богородично", строена през периода XV-XVI век или просто да се полюбува на забележителния дървен иконостас от 1802 г. - между бароковите му елементи се извива буйната растителност на българските поля и гори, таблите са обсипани с цветята на българските градини. Сигурна съм, че няма да пропуснете и най-фотогеничното място на острова - украсената с раковини и рибарски мрежи дървена арка с цялата безкрайност на морето за фон. Може да се снимате, а може и просто да постоите в собствените си мисли. Ако имате късмет, разбира се, да не попаднете на дълга аматьорска фотосесия.

В допълнение си отбелязваме денят като ползотворен защото научихме нещо ново - какво означава знакът с обърната надолу котва - остров с дънно окабеляване, около който пускането на котва от плавателни съдове е забранено. Да не стане цък-цък-язък, както обичаше да казва бургаският ми дядо.

Действие II-ро:

Пак коледно, пак с морски привкус. Пак сме на Морската гара в Бургас. Пак ще отплаваме, но този път леко по на юг, към Ченгеле скеле. Към Циганския залив, както се превежда името.

Схемата с билетите за корабчето е абсолютно същата както при пътуването до остров Света Анастасия - резервация по мейл или телефон, взимане от Магазия 1 до двадесетина минути преди отплаването, 18 лева на човек двупосочно.

Като стъпите на другия бряг, разполагате с 2 часа и половина време преди обратния курс. На мен лично не ми бяха достатъчни. Може би, ако човек се ограничи до рамките само и единствено на атракционната част, новата, която построиха преди година-две-три с нагласените демонстрации за плетене на рибарски мрежи и напудрените кулинарни дегустации, ще са му напълно достатъчни. Да хвърли едно око на трите тематични къщички-музеи, да пийне или хапне в ресторанта и кафенето, да постои на припек, докато децата се забавляват на площадката, изградена изцяло с естествени материали. Но моето око беше привлечено от нещо далеч по-интересно. От истинското, оригиналното, рибарско селище, което се намира в тази точка на бургаския залив. Само на ръка разстояние, аха-аха отсреща на туристическото място. Или, да бъдем по-точни, на около половин час газене по кални пътеки, водещи до него. След такова привличане времето рязко се оказа недостатъчно. Успях да направя няколко снимки и почти на бегом и със свито сърце се върнах пак през калта към кея. Свито сърце не защото особено се бях притеснила, че ще изпуснем корабчето, не защото изпитвах и минимално съжаление за съсипаните си почти нови обувки. Съжаление защото се докоснах за кратък миг до нещо изящно по особен начин - със странната романтика на построените от скалъпени материали къщи, преборили се за узаконяване, с очуканите рибарски лодки, дебнещи каквото е останало изобщо за улов в Черно море. Усетих пулс, живец в мястото. А трябваше да тръгвам.

Явно съм имала достатъчно омърлушен вид през целия път обратно с корабчето, тъй що партньорът ми в живота и приключенията излезе с алтернативното предложение веднага щом акостираме да се метнем на колата и да идем отново до тоз Цигански залив, който така ми плени сърцето. В крайна сметка са едни 20-тина километра пътуване, а ще имам цялото време на света. Или поне до залез слънце за снимките, че без дневна светлина фототехниката ми издиша. Ей, тоз мой мъж бе! В такива моменти е истински партньор. А от радиото в колата започна да се лее “Джалма” на дует Ритон. Няма случайни неща на този свят, нали?

По това време на годината, един от най-съществените плюсове на пътуването “извън сезон”, макар самата аз да съм привърженик на тезата, че добрите приключения нямат сезонност, се паркирахме баш пред входната табела на Ченгеле скеле. А то посреща сухопътните си посетители с най-известния цитат от Хемингуей, онзи там за отдалечеността от морето и провинцията, който по неразбираеми за мен причини, извънредно дразни част от жителите на столицата. Което пък допълнително провокира употребата му. Поне от моя страна. А дори няма реални доказателства Хемингуей наистина да го е казал. Макар да ми се струва напълно достоверно да е било точно така, особено предвид увлечението му по коктейли с много ром на кубинския бряг. Ей, ама сега се замислям, че по някакъв странен начин Циганския залив ми напомня именно на Куба с нейните рибарски селища, леко встрани от курортните зони, макар тоновете му да са по-приглушени и питието на почит да е ракия-домашнярка вместо ром. Сигурно е заради пулса, заради живеца на мястото.

Улиците в Ченгене Скеле са кръстени на ветровете, които духат от четирите посоки в морето. Главната улица, обаче, носи името на романа на Джон Стайнбек „Улица Консервна“. През 1972 година тогавашният кмет на Бургас решава да разшири пристанището на големия град и разпоредил рибарските лодки да бъдат преместени на 15 километра на юг. Изгонените от бургаското пристанище рибари се заселили именно в Ченгене Скеле, което заварват като едно съвсем пусто място. Без ток, без питейна вода, но затова пък хващали много риба. Наели фирма, която построила вълнолом, прокопали канали за лодките си и построили първите живописни бараки с помощта на ламарина и фургони. Сами прекарали водопровод и електричество и оформили улиците си. Днес наред с бараките в Ченгене Скеле се издигат и кипри къщички.

Доста след залез ще да сме останали, отдавна бях прибрала фотоапарата в чантичката му, да си почива. Докато аз опитвах да надзърна зад светещите прозорци на постройките, да попия малко от ритъма на мястото и неговите хора. Малко здравословно воайорстване.

Един друг ритъм прекъсна действията ми. Този на стомаха на мъжа до мен. Гладна мечка хоро не играе, гладен мъж на приключение не ходи. Уви, двете схлупени капанчета в Ченгелето не работеха, трябваше да се метнем обратно в колата и да мислим в посока изхранване в Бургас. Не го мислихме много, върнахме се отново на Морската гара.

Сцена на двете действия: Морска гара Бургас

Не съм напълно сигурна дали Морската гара в Бургас е сцена на действията или, всъщност, главен герой в тях.

В детско-юношеските ми години мястото бе с извънредно съмнителна репутация. Затънало в боклуци, неосветено, с разнебитени капанчета, от които излизаше цигарен дим на вълма. Свърталище на подозрителни индивиди. За щастие годините са променили до неузнаваемост мястото, в момента мога да го посоча като едно от най-любимите ми за посещение в града. Дори да не се качите на корабче и да отплавате на приключение из морската шир, отбийте се до гарата. За разходка. За похапване - горещо препоръчвам домашно маринованите рибки с тарама в ресторант Даляна. За напитка - в кафенето до Магазия 1 правят доста прилично фрапе и още по-приличен горещ шоколад, който обича да си прави компания с парче брауни. Да купите някой армаган за себе си или за близък човек - безмитните магазини отдавна не са това, което бяха, но все пак в този на пристанищния комплекс се намират интересни попадения на прилични цени - ние си тръгнахме с кутия Lego Duplo боклуджийски камион, предполагам не е нужно да обяснявам защо и за кого. Да прекарате време с децата - освен голямата външна площадка за игра в тематичен морски стил, в ресторанта има зала с детски кът, а на територията на морската гара се разполага ПланетУм - модерен научен център с три експозиционни зони и 20 образователни инсталации, подходящ за деца (7+ години) и възрастни, които обичат да трупат нови познания чрез експерименти и игра. Да снимате - гигантските метални силуети на пристанищната техника или морския фар, целунати от слънцето в златния час, биха привлекли не един или два обектива. Да се отпуснете, просто да се отпуснете. Изкуството на безвремието. По бургаски. Защото няма случайни неща на този свят, нали?