Да ти върнат бакшиш в Египет

Любопитна съм - какво помните от пътуванията си? Какво остава в душата ви след години? Повечето ми приятели са страстни пътешественици. Помнят забележителности, исторически факти, маршрути, традиции, цените на автобусните билетчета и на капучиното. Могат да напишат пътеводител за всяко място, което са имали щастието да посетят.

Аз, оказа се, съм другата крайност. С години се занимавах с туризъм. Когато работя по някоя дестинация, мога да разкажа всичко на клиентите си - къде да отидат, коя екскурзия е ценна, кой хотел е подходящ за нуждите им, как вървят колите под наем, колко джобни да си вземат, къде да обядват, какво да не пропуснат да видят. Но, когато не работя - аз съм информационна черна дупка. Изживявам всичко, усещам мястото, но не мога да го разкажа. Не и по начин, който да бъде от реална полза за някого.

След някои пътувания чак съм се чудила, дали аз и спътниците ми сме били на едно и също място. Припомнят ми разни подробности и случки, а аз се изумявам от себе си, как съм ги пропуснала. Но това е то - толкова много полети, автобуси, хотели, а аз - абсолютно безполезна откъм съвети.

Наскоро ми се обади приятелка: “Еленооо, какви са контактите и мрежата в Египет?” Амиии, мисля… Нямам идея. Хем съм била няколко пъти. Не помня кое колко е струвало, продължителността на трансферите и каква е била храната в хотела. Не помня температурите и по кое време на годината е ветровито. Не помня валутния курс и цената на лодка с прозрачно дъно. Изобщо - не помня никакви цифри. И контактите не помня. Както казах - в ролята на бюро информация съм неповторимо трагична. Но все пак помня разни неща. 

Помня случки. Помня хора. Помня усещания. Помня как на едно от първите ми пътувания до Хургада, се прибрах изморена в стаята следобед с огромната нужда да полежа и заварих в леглото си… шейх. Камериерите бяха сътворили фигурата, като използвали един от шаловете ми, слънчеви очила, броеница, списание и за разкош сложили два лебеда (лебеди ли бяха, змии ли, патици ли - незнам, още водя вътрешни спорове). Ами, дожаля ми да разваля инсталацията и минаха часове, докато се пречупя да я срутя. По принцип, из арабските дестинации, да завариш подобно творчество в стаята си, не е изключение. Намирала съм всякакви чудеса, спретнати от кърпи: крокодили, захапали дистанционното, ваза от кърпи с истински цветя в нея, корабчета, пеперуди и класическите змии (лебеди или там каквото се водят). И няма абсолютно никакво значение дали хотелът е скъп или евтин. За някои хора подобни неща са излишни и кичозни, но мен ме усмихват всеки път. Като споменахме крокодили… 

Помня и фермата за крокодили по бреговете на Нил. “Ферма” е твърде силно определение. Местна къщурка, сувенири и всичко на всичко 3 бебета крокодилчета.  Разбира се, подържах едно бебе с кръвчица по устата. Бърза снимка и толкоз за крокодилите. Обаче помня децата. Появиха се едни 5-6 хлапета. Мърляви, дрипави, усмихнати и ужасно красиви хлапета. Едното дойде при мен, дръпна ми химикалката от папката и така се захласна по нея, че всички останали дойдоха и те да се възхищават. Картинката хем ме усмихна, хем ме натъжи. Започнах да ровя по раницата и джобовете си и в крайна сметка успях да изкопая към 6-7 химикалки. Светнаха очите на тия красиви създания. Като маймунки разграбиха писалата и си ги скатаха като скъпоценни камъни. И по прашните улици на Кайро децата играят със стари гуми, боклуци и пръчки и се смеят в захлас. Умилително чувство и тъга се омешват винаги, когато стана свидетел на нещо подобно. Имам 2 деца. И те понякога са мърляви. Играят с пръчки, шишарки, камъчета и гонят гълъби. Но също така ми вадят душата за Hotwheels, гумени червеи и сладолед. Често получават повече от необходимото. Не ходят скъсани. Покрай тях много пъти съм се сещала за химикалките и ония опърпани, изписани малчугани със светещи очи…

Помня как в същия този ден се запознах с управителя на круизния кораб, който ни разхождаше по Нил. Капитана. Един дребен човек, менажирал хотели от световни вериги из Европа и завърнал се у дома. Общата представа за местните хора е, че са шумни, избухливи, нямат понятие от термина “лично пространство” и дори като си говорят приятелски, звучат все едно се карат (и това изобщо не е далеч от истината). Капитана обаче говореше тихо, а хората му го разбираха с поглед. За първи път, по време на престой в хотел в Египет, не чух никой от персонала да подвиква, да се държи неуважително или да работи през пръсти. Нямаше и следа от обичайния хаос при големи групи туристи. Следяха гостите за рождени дни и ги изненадваха с торти в ресторанта. Капитана обикаляше по палубата и си говореше с всички на по чашка кафе. Интересуваше се кой от къде идва, какво го влече, коя зодия е, какво го е довело в Египет. И всеки възникнал проблем се решаваше бързо, тихо и без излишна суетня. За 4 дни направиха куп мили жестове към нашата група. Още имам магнитче с кораб на хладилника от този круиз и то всеки път ми напомня, че не само средата определя хората, а и хората могат да определят средата. И понякога, те изненадват прекрасно… Като онази случка в Карнак.

Помня Карнак и усмихнатия старец в сивата роба. Египет е пословичен с бакшишената си култура. Бакшишите са неразделна част от туристическия процес. Трябва да си подготвен да даваш ситни пари навсякъде - на хамалите по гарата, на персонала по хотелите и заведенията, даваш, за да те качат на камила, понякога даваш и за да те свалят от камилата, по забележителности, на случайни хора. Навсякъде, всички очакват бакшиши. Така един ден бях раздала де що имах монети и дребни банкноти, точно преди да се озова в Карнак, най-голямото религиозно средище в древността, доста по-впечатляващо от Пирамидите. (Пирамидите, оказа се, освен че са задължителни, всъщност далеч не са най-интересното място в Египет) Вече беше минала беседата на екскурзовода и имахме свободно време за разглеждане. Докато зяпах захласнато, овесила големия фотоапарат на шия, към мен се приближи един възрастен човек в роба и чалма, и на счупен английски ми предложи да ми покаже някакви хубавини из храмовете. Разбира се, подходих недоверчиво и го предупредих, че бакшиши за раздаване нямам. Тоест да не си губи времето с мен. Но той се усмихна беззъбо и все пак ме поведе. Започна да ме разхожда из разни закътани местенца, които са ситни като площ и затова рядко вкарват групите там - позира ми на каменен трон, показа ми скрити стенописи и неща, които обикновено туристите пропускат. На тръгване ме изпрати с усмивка, а аз все пак реших да му дам бакшиш, просто защото ме разходи, въпреки че не очакваше такъв. Подадох му банкнота от 10 евро, а той като опарен почна да ръкомаха, че не може да ги вземе, че били много. Все пак накрая му бутнах паричките и се отправих към автобуса. След няколко крачки обаче реших да се върна, за да го попитам как се казва. Обърнах се назад и видях чичото с робата да тича към мен. Задъхано дойде и ми подаде нещо. 1 долар. Смачкан на ситна хармоника. Ресто от бакшиша. Не съм чувала за друг случай някой, някъде, особено в тази страна, да връща бакшиши. Бях изумена. Взех доларчето. Още ми седи в портфейла за късмет и да не забравям, че хората могат да те изненадат във всеки един момент, стига нагласата ти към тях да е позитивна. Казваше се Ахмед.

Имам много забавни лични случки в Египет, но няма да изпадам в подробности. Искам само да кажа няколко думи за Кайро и Хан Ел Халили. В Кайро, докато екскурзоводът един път обясняваше, как никога не вали, навън започна да ръси дъждец. Така съм го и запомнила - град, пълен с противоречия. Пирамидите, противно на очакванията, са почти в квартала. Колите са очукани като войнишки каски (когато се чукнат на някое кръстовище, си махат и продължават), но за сметка на това ежедневно се мият. Навън е жега, но в превозните средства климатиците те карат да мечтаеш за кожух (въпрос на престиж било това да надуеш климатика). Имат големи булеварди и кръстовища, но без светофари. Ако има светофар - то никой не го спазва. Ако нямаш работещ класкон, не можеш да бъдеш пълноценен и пълноправен участник в движението. Клаксонът се ползва по навик, дори и на празен път. И пресичането е абсолютно приключение. Такситата карат като бесни. Външните огледала често ги няма и изобщо, като се качиш на такси, което заедно със седалките, монтирани в багажника, събира 7 човека, се чувстваш като на екстремно влакче.

Такива едни таксита ни закараха с група приятели до епичния пазар Хан Ел Халили - най-големият открит пазар в Африка и едно от любимите ми места в Египет. Колоритно, мърляво и пълно с емоции. Хан Ел Халили е като кошер, освен ако не си там по време на Рамадана, когато буквално за секунди опустява, след като джамиите обявят залез слънце. С войнишка подготовка се слагат чаршафи по земята и се вадят гозби, започват да се разнасят подноси с емблематичните плоски питки Айш Марахра, а навсякъде те черпят с великолепен чай. За 15 минути е неестествено тихо и пусто. В следващият миг язовирната стена се чупи и алеите оживяват като на филм. Помня как за няколко часа се загубихме и намерихме многократно, а продавачите услужливо ни посочваха къде са ни дружките. Как се пазарихме къде ли не, на седянка и на по чашка чай. Как на места почти разплакахме търговците, а на други - чак ни се възхитиха. Помня колко много и колко шумно се смяхме. Помня ароматите на подправки.  Помня цветовете и как, въпреки боклуците разпилени навред, това място ми влезе под кожата. 

Помня още много неща. Великолепните сламени чадъри на островът, парадоксално наречен “Парадайс”, на който има само едно подобие на растение - изкуствена палма, която всъщност е мобилната клетка. Разкошното Червено море. Ministry of Sound - едно от най-популярните плажни заведения в Хургада по онова време, с люлки вместо бар столчета, за съжаление отдавна затворено. Но не помня какви бяха контактите.

Сигурна съм, че спомените от Египет за всеки са различни. Има и хора, които се връщат разочаровани. Чувала съм изказвания, че местните били ужасни, мизерията била навсякъде, по хотелите било мръсно, пълно с нахалници и какво ли още не. За съжаление, често туристите подхождат с чувство за превъзходство спрямо местните хора, култура, обичаи и традиции. А всъщност, където и да пътуваш, ако отвориш сърцето си и спукаш собствения си балон, няма как да останеш разочарован. 

А Вие, какво помните от пътешествията си? :)