Екстатични танци в Гоа, Индия
Пътуващи вече над месец из Индия, с по една раница и супер ограничен бюджет. оглеждаме цените на нощувките в Арамбол и бързо си даваме сметка, че трудно ще останем там за повече от няколко дни. Арамбол е много парти и туристическа локация, особено известна за празнуване на нова година. Затова и цените там са по-високи, а нашият престой съвпада точно с новогодишните празници. А вече така имаме нужда от почивка. От място, на което да разтоварим раниците и да постоим без да трябва да ги стягаме след няколко дни отново. Пускаме публикация в Couchsurfing търсейки някой местен, който би ни приютил за датите, на които идваме. Знаем, че шансът е малък, тъй като търсещите като нас изобщо не са малко и сега там е още по-пренаселено. Обаче изваждаме истински късмет…
В тази така популярна дестинация в Индия - дом на хипари, търсачи, много руснаци и всякакви странстващи, шарени души… измежду тях бе Амбариш, или накратко Амби - шаманът с бебешко лице, както той каза, че го наричат. Това беше нашият индийски хост, който отвори сърцето и дома си за нас за цели две седмици! Занимаваше се предимно с изкуство - рисуваше, снимаше и танцуваше. Живееше в малка, шарена квартирка и вече беше приютил няколко други Couchsurfer-и. За нас остана да спим на матрак на пода - в спалнята или в кухнята. И ние бяхме доволни.
Из Арамбол навсякъде ще видите разлепени плакати за дихателни практики, йога, рейки, какао церемонии, екстатични танци, арт терапии, псай транс партита (дори има отделен под-жанр на този електронен стил, който идва от името на щата Гоа - гоа псай транс!). Тук храната вече е смесица между индийската традиционна и “континенталната” (така наричат закуска тип яйца на очи със зеленчуци или овесени ядки с мляко например). Такъв тип храна се намира доста по-трудно в северната част и й се нахвърляме като невидели. Така ни липсваха свежите салати със зеленчуци! Пием вода директно от кокосовите орехи всеки ден и похапваме сочни плодове от уличните пазари. Ужасно горещо и задушно е. Тук получавам и първия си топлинен удар, докато си стоя на сянка в заведението на плажа. Мирише ту на ароматни пръчки, ту на изгорен боклук от някой съседен двор… Контрастите на Индия.
В една от сутрините решавам сама да се поразходя до дървото банян, където бях чула, че се случват екстатични танци. Това е практика, по време на която има няколко прости, но важни правила - движиш се така както се чувстваш, следвайки своя собствен ритъм. без да говориш, без да мислиш, бос. Забранени са употребата на каквито и да е упойващи вещества и снимането, или изобщо ползването на телефони. Бях посещавала веднъж и в България, в йога студио и вече се бях влюбила в усещането да танцувам интуитивно, сякаш никой не ме гледа. Усещах и предизвикателството - не е лесно да се отпуснеш, когато ги няма много от патериците, които ни помагат да се забавляваме на музика и с хора обичайно.
Ходя пеш 20-тина минути по прашния път и пристигам на открито пространство, а в центъра му се издига величественото дърво. Хората са шарени, усмихнати и спокойни. Сякаш нямат нито една тревога в живота. Имах смесени чувства към това място и тези хора. Намерили себе си, или съвсем изгубени? Истински свободни, или опитали сладостта на живота и избрали да се погубят в хедонизъм? Нямаше да разбера отговора за себе си стоейки отстрани. Влязох в кръга и седнах на земята.
Хармоничен мъжки глас ни повежда в медитация. Затварям очи, вдишвам, издишвам… Дали заради факта, че съм на край света и наистина никой тук не ме познава, дали от мястото, или пък хората, без да усетя аз малко по малко съм започнала да се движа. Очите ми са все така затворени, а вече звучи нежна музика. И чувам само нея, не мисля. Наслаждавам се. Истинско щастие е да се движиш. Минава ми първата мисъл: “Може би изглеждам супер странно и хората ме гледат!”. Отварям очи. Покрай мен хората подскачат, крещят, плачат или се смеят… Всеки се преживява и изглежда доста по-странно от мен, лежаща и танцуваща по земята. И със сигурност никой не ме гледа. Музиката се променя на вълни от примитивни, бързи ритми, през бавни и нежни звуци на пиано. Никога не ме бе разчувствала музика така. Сякаш аз самата за пръв път бях толкова уязвима и си бях позволила да усещам красотата на всеки звук.
Музиката забави темпо, стана все по-тиха, а с нея и хората бавно притихнаха. Изморени, всички лежахме по земята, дишахме дълбоко, чувстваше се лекота и щастие. Отново, след тези часове на бездумие чух водещия да казва: “Благодаря.”
Минаха няколко години от това мое преживяване, много от спомените за пътуването в Индия са вече размити, но този стои ясен. Моя приятелка скоро ми каза, че спомените, които остават носят важна информация за нас и могат да ни бъдат полезни и в настоящето. Научих, че не съм същата или по-различна от онези усмихнати и спокойни хора, които срещнах при дървото тогава. Едва ли са без тревоги, или щастливи, защото са в рая на свободните, хипи хора. Има едно единствено нещо, което е достатъчно, за да изпише усмивка на лицето на всяко същество, където и да е. И то е благодарността.