Есенен Русенски микс

В свидната ни семейна единица Димитровден е със статут на национален празник. Не заради мен, очевидно, заради онова чудо мойто мъж. В негова чест традиционно си организираме няколко дни, най-вече, из страната. Пътувания от серията “опознай родината, за да я обикнеш”. Датата е много наситена с обреди, обичаи, символика. На нас най-много ни харесва, че отбелязва условната граница между есента и зимата, между двата ни най-любими сезона от годишния календар.

Отдавна исках да идем с онова чудо мойто мъж до Русе, да го заведа и да му покажа откъде ми е половината рода. И ето сгоден момент, че то там ни лятото се ходи заради жега, ни зимата заради сух студ, най-добре есен или пролет. Нека за нас бъде есен, както вече стана ясно, предпочитаме я пред пролетта. 

Градът, поне от моите детски и тийнейджърски спомени, когато по-честичко го навестявахме по един или друг семеен повод, е прекрасен, дори повече от прекрасен. Не случайно го титулуват Малката Виена. Все пак, за да е по-наситено и разнообразно преживяването ни, избрах нощувка в известен винен комплекс наблизо, в село Мечка, така че да имаме удобна отправна точка за обиколка из целия район. Виненият туризъм определено набира скорост и популярност в последните години, малко и ние да сме в крак с модерните тенденции. И пак стигаме до предимствата на есента като сезон за пътуване. Ако искате да видите лозови насаждения в пълния им блясък, да се впечатлите от особената им фотогеничност, то идете именно тогава. Меко падащите слънчеви лъчи целуват в златно хоризонта, лозниците са в апогея си на годишен растеж и раззеленяване, тук-таме още има кехлибарени гроздове късна реколта. Идилия. Дори онова чудо мойто мъж, който не е особен винен почитател и разбирател, оцени избора ми на място за нощувките ни заради пейзажа наоколо. Може би за това допринесе и следобедният час на пристигането ни, точно когато всичко пламваше в огнени багри, така че намерихме място за сядане на една пейка с изглед към насажденията и Дунава, сбутахме се на нея с една спяща котка, и поехме цялата емоция на момента. Нашето вълнуващо приключение тепърва започваше.

Лозовите масиви са красиви и в синкавата мъгла на ранното утро. Тогава когато отворих очи и погледнах през терасата на стаята ни. Преди да се върна в леглото, под топлата завивка и да дочакам часа за закуска. Щеше да ми трябва добро гориво за предстоящия ден, очакваше ни интензивна опознавателна програма.

Започнахме с влизане под земята, с пещерата Орлова чука. Открих я случайно на картата, докато оптимизирах маршрута ни. Никога не бях чувала за нея, не бях виждала някой познат да я е посещавал. Не е сред най-популярните пещери в България, истински не знам защо предвид уникалната ѝ красота.

Оставихме колата на голям и добре обособен паркинг и последвахме информационните табели сред иглолистна гора до дървената будка за входни такси. Пустееща празна. Тъкмо бе започнало да ни наляга тягостното усещане, че имаме лошия късмет да уцелим природния обект в неработно време и от някъде изскочи изключително енергичен мъж над средна възраст, представил ни се като уредник и екскурзовод на пещерата. Единствените посетите за деня сме и доста сме го изненадали с появата си, не е очаквал никого. Ще платите накрая на беседата, колкото прецените по сърце, така ни уговори и поведе по издълбаните в скалите каменни стъпала към входа. А той, входът, бе с лице към скалистия пролом на река Черни Лом. Още преди да влезем вече бяхме впечатлени. И истински озадачени как изобщо е била открита, предвид разположението ѝ на високия скален венец, близо до орлите, откъдето е дадено и името ѝ. По силата на случайността се е случило, разказа ни нашият пещерен екскурзовод. Посред знойно лято, такова каквото само из Дунавската равнина може да има, овчар от близкото село Пепелина забелязал, че стадото му се шмугва нейде между камъняците. Приближил и усетил между тях да излиза студен въздух на струи. Разместил няколко малки до средни каменни къса и останал поразен от туй що очите му видели. Поразени останахме и ние. Красота, феерия, елегантност на формите. Отлично обигран танц на сталактите, сталагмити и сталактони. Никога не запомням кое какво точно беше, но това няма никакво значение, важно е искреното преклонение пред творенията на Природата. Явно не ѝ липсва въображение. На Природата. Не е липсвало такова и на тоз що е дал имената на по-впечатляващите образования в Орлова чука - Десетте каменни войници, Безлистата гора, Семейството, Трионът, Гейзерът, Ледникът, Водопадът, Грамадата, Стряхата, Самотният сталактон, Малката гора, Монасите, Еленчето, Близнаците, Кошерът, Раят, Адам и Ева. И още, и още. И прилепи за разкош, и проблясващи на оскъдната светлина игловидни кристали. Магия. Друг свят. Най-красивото от земните недра що бях виждала до него момент. И с най-сладкодумния придружаващ разказ. В камерна обстановка - само за онова чудо мойто мъж и мен. В този момент се сетих за Гауди и неговите причудливи творения, вдъхновени от природата. Ако само бе имал щастието да се докосне дори веднъж до съвършената красота на точно тази пещера...

След сърдечната ни раздяла с уредника-екскурзовод се отправихме към следващата точка от маршрута. Слязохме под земята, време бе да се качим високо на нея. На онази гордо изправена в могъществото си скала насред природен парк Русенски Лом, приютяваща спомена за величието на един от най-големите военно-административни, стопански и църковно-културни центрове на Второто българско царство - Червен.

Още докато лъкатушехме с колата по завоите към едноименното съвременно село, в подножението на някогашния средновековен град, докато тук-таме между оределите листа на есенните дървета зървахме я останки от крепостна стена, я полуразрушена кула, усетихме особена тръпка. Не бих я определила точно като национална гордост, по-скоро тръпката, която спохожда човек когато се изправи лице в лице с величието на отминалите епохи. Историческа тръпка, примесена с малко разгръщане на въображението какво ли наистина е било да се живее по онова време на това място.

Паркирахме на обособения паркинг, заплатихме си символичната входна такса и поехме нагоре. Нагоре по каменните стълби, към днешна дата укрепени и обезопасени, туристически уредени. Стълба по стълба все нагоре и нагоре. Стълба по стълба, питайки се как точно османците са успели да завземат тази крепост, та и да я опожарят през 1388 г. Изглежда направо невъзможно, но все пак се е случило. Уви, историческите сведения за този акт са твърде оскъдни, та да се знае как са го постигнали.

Последна стълба и сме вече на върха на платото, и сме зяпнали с отворени усти за втори път в този ден. Историческата тръпка, която споменах по-рано, е в апогея си. Направо чувах ускорения пулс на онова чудо мойто мъж. Докоснах камъните на крепостната стена и дочух шепота им. За онези времена когато градът се издига до втория по значимост военно-административен център в страната след Царевец. Благодарение на продължаващите от 1910 г. до ден днешен археологически дейности на скалното плато са разкрити болярски дворец, четири бастиона, първообрази на Балдуиновата кула, два подземни водоснабдителни прохода, 13 църкви, обществено-административни сгради, много жилища. И още каменни монети, свидетелстващи за икономическия просперитет и автономност, накити, керамика, предмети на бита, занаятчийски инструменти, въоръжение. Музей под открито небе, музей високо при орлите.

Излязохме през западната порта и си проправихме път между драки и шубраки надолу към мястото където оставихме колата. Извън маркировката за посетители се натъкнахме на огромна по размери каменна вододайна цистерна, все още необработена от опитна археологическа ръка. И там шепотът на времето се усили. Всички сме му подвластни. Дори изглеждащите вечни каменни късове.

С онова чудо мойто мъж, сядайки в автомобила ни, се усетихме преизпълнени с впечатления и емоции. А имаше още половин ден пред нас. Ако не ни притискаше времето, ако бяхме взели поне още един допълнителен ден отпуска, вероятно щяхме да спрем дотук, да поседнем с гледка към есенните лозови масиви и да дадем заслужена почивка на умовете си, складирали толкова много образи, да ги обработят в трайни спомени. Всички сме подвластни на времето и затова трябваше да продължим, за да вземем максимума от престоя си из русенските околности.

Слязохме под земята, качихме се високо на скалата, следващата спирка от маршрута ни бе естествено продължение на тази смислова верига - комбинация от двете - полуоткрита пещера на високото. Скална ниша. Много скални ниши, превърнати в манастири. Обект от световното културно наследство на ЮНЕСКО. Ивановските скални църкви. Като за десерт, за финал на деня си бяхме оставили Бесарбовския манастир Св. Димитър, единствен действащ скален манастир в България. И по мои собствени проучвания, единствен, носещ името на този светец. На Димитровден като на Димитровден.

Но да се върнем на самите скални църкви. Там, при тях, вече не бяхме сами. Имам предвид, че за първи път от началото на деня засякохме и други туристи, даже цели туристически групи. Определено са популярни за посещение. Комплексът представлява разклонена мрежа от около 20 църкви, параклиси, килии, изсечени на различна височина в скалите на каньона Русенски Лом и свързани с маркирани пътеки и каменни стълби. По сведения някога броят на скалните религиозни обекти е бил над 300, но по-голямата част от тях са разрушени от природни стихии като дъждове, земни трусове, снегове и слънце. И тях не ги е подминала подвластността пред повелите на времето. Отворена за туристически очи бе само т.нар. главна църква - “Света Богородица”, извисяваща се на 38 метра височина. Погледната откъм паркинга веднага може да бъде отличена по металната конструкция, наподобяваща балкон, която оказва се е с укрепителна функция, а не място за любителите на фотографии и самофотографии. Достига се по каменни стълби. Стълба по стълба все нагоре и нагоре. Стълба по стълба, възхищавайки се на силата на вярата и духа на онез, що са съградили това място, що са превърнали скалната ниша в произведение на религиозното изкуство. Запазена е достатъчна част от стенописите, така че човек да може да се възхити на воля на цветовете, детайлите, майсторското изографисване. Прииска ми се да запаля свещичка. Като преклонение пред хората от миналото, оставили следа в настоящето ни. Но не запалих. Защото е забранено с оглед консервацията на обекта. Запазих споходилото ме желание за след кратко време, когато вече бяхме пристигнали пред Бесарбовския манастир, за който времето е било благосклонно и все още процъфтява. Чист, подреден, уреден. Със съвременна част - нова църква и жилищно-административна част в ниското, в двора, и със стара част - в скалите. И с възможност човек да запали свещичка. А след като и това бе изпълнено, настана време да се прибираме към временното ни местообитание сред лозята и край бреговете на Дунава. На вечеря дори нямахме сили да си коментираме видяното, със сигурност щяха да са ни необходими няколко дни, за да го осмислим и оценим напълно. Да го превърнем в траен спомен.

Следващото ни утро започна със сноп слънчеви лъчи, които игриво се провираха изпод завесата на хотелската ни стая. Бяхме спали до по-късно, да възстановим резерва от сили, и пропуснали синкавата сутрешна дунавска мъгла. Набързо закусихме и се отправихме към гравитационната точка, около която бе организирано това пътешествие, Русе. Самият град. Много се вълнувах как точно онова чудо мойто мъж ще го види през неговите очи. Дали ще усети като мен смесицата от носталгична романтика и съвременна еклектика с бохемски привкус.

Оставихме колата край един от парковете, в близост до централната градска част и без предварителен план или карта започнахме да обикаляме из улиците. Първо по-главните около емблематичния хотел Дунав плаза - ул. Александровска и ул. Княжевска, Съдебната палата, Паметника на Свободата, Историческия музей. После отбихме по по-малките, за да се насладим на жилищната архитектура от края на XIX и началото на XX век. Поне там където не е заместена от съвременни жилищни кооперации. Видяхме от доста различни ъгли извисяващата се снага на най-високата телевизионна кула в страната. Не си бяхме намислили да я посещаваме, нямаше да отделим време и на множеството музеи в града, колкото и интересни и богати експозиции да имаха. Ако не ни притискаше времето, ако бяхме взели поне още един допълнителен ден отпуска, вероятно щяхме да им обърнем вниманието, което заслужаваха. Сега искахме просто да се шляем и да попием от въздуха и атмосферата на Малката Виена. Да се качим до панорамния ресторант на хотел Рига, друга емблема на града, за по кафе и парче торта. Да хапнем пържен дунавски сом в някое от рибните капанчета по Придунавския булевард. Да натрупаме още впечатления за обработка в умовете си. Друг вид впечатления, но в никакъв случай по-малко интензивни. И точно така го направихме. Та даже и някъде измежду всичко изброено по-горе успяхме почти случайно да се натъкнем на познатата ми от детските години улица с кестени от двете страни, улица с прилежно подредени ниски 50-тарски блокове в гранитено. Улицата, на която е отраснал баща ми. За допълнителна щипка сантимент към емоционалната палитра на деня.

Вечерта на по чаша вино, собствено производство на винарския комплекс, приютил ни за тези три нощувки приключение, попитах онова чудо мойто мъж какво мисли за Русе. Странно ненатрапчива смесица от аристократизъм, пост-социализъм и съвременен мутробарок. Това бяха думите му. Да, беше усетил еклектиката на града. Вътрешно се усмихнах.

Още една сутрин с дъх на подготвено за ферментация грозде. В контраст с аромата на кафето, което взехме за из път. Изпихме го на брега на Дунава, там където кротко се виеше досами хотела. Загледани в няколко рибарски лодки. Хубаво отбелязахме и тази година Димитровден. А в моята глава вече се зараждаха идеи за потенциални маршрути за следващия, за догодина.