Хургада през очите на един обикновен турист
Отдавна си мислех колко интересно би било да посетя някой ден Египет и да стигна до пирамидите в Гиза. Ето че май моментът беше наближил – един от близките ми приятели заминаваше да поработи през зимния сезон в Хургада, а това беше чудесна възможност и аз да разгледам дестинацията за кратко. Започнахме да планираме и избрахме дата през март, като след доста умуване, най-сетне си избрах и хотел, където да се настаня. Зимата в България през тази година /нея зима – както биха се изразили по някои места/ си беше истинска, като едно време – студена и снежна, ама не с 5 см сняг, за който сега ще обявят я жълт код, я нещо друго. Беше навялял сняг, който носеше радост за всички деца и създаваше много работа за снегорините по улиците. Разбира се, беше ни изненадал, както може да се досетите. Изобщо, винаги съм се чудел на този израз – зимата ни изненада отново. Е как през януари може да те изненада зимата?! А кога да дойде – през юли ли? Да, тя идва и през юли, ама в Буенос Айрес.
Март беше посмекчил зимата в София, но въпреки това все още си беше студеничко и щеше да е добре да се посгреем на юг. Неусетно дойде време за полета до Хургада. Моят приятел Милен ме очакваше с нетърпение, като ме беше помолил да донеса някои дребни неща за негов колега. Едно от тях беше...чубрица. Аз разбира се реших да я купя от Женския пазар, за да бъде по-хубава и както можете да се досетите, беше в прозрачен найлонов пакет без надпис дори. Вече бяхме преполовили пътя, когато се замислих, че все пак този багаж ще преминава граница, скенер... И тогава започна да ме мъчи мисълта за чубрицата – ами тя доста си приличаше на трева например, а и без етикет... Иди доказвай, че нямаш сестра после... Вероятно се препотих 3-4 пъти докато не излязох от салона на летище Хургада с багажа си. Добри емоции си създадох. Отвън ни чакаше автобус за трансфер.
Оставих си куфара и зачаках да се събере групата. Хората ставаха все повече и в един момент автобусът изглеждаше пълен, но гидът който отбелязваше в списъка си каза, че чакаме още двама човека. И зачакахме. 10 минути, 15...и туристите започнаха вече да недоволстват открито защо трябва всички да стоят заради двама, които липсват. Даже две по-възрастни жени започнаха да се карат с екскурзовода, че трябва да им осигури безплатни бутилки вода щом се налага да чакат в горещината. Горещина ли казаха?! Беше перфектна температура – нито топло, нито студено. Термометърът показваше 22 градуса по обяд. Но винаги се намираше някой, който да е недоволен дори и при идеални атмосферни условия. „Веднага ни снабдете с минерална вода, иначе ще се обадя в телевизията! Вие знаете ли кого познавам аз?“ – продължаваше да се кара едната от дамите със сериозен и заплашителен тон. Обяснението, че могат да си купят от шофьора сякаш ги провокира още повече и настана една балканска бъркотия. За радост в този момент към автобуса се задаваха двама мъже с една голяма количка куфари. Спогледахме се – всичкият този багаж е за двама мъже? – сякаш искахме да си кажем с близкостоящия до мен. Мда, явно това бяха закъснелите, които не се напрягаха много да побързат, въпреки, че беше видимо, че цял автобус ги чака. Двамата мъже видимо си приличаха, като бих отбелязал, че между тях имаше разлика двайсетина години и най-вероятно бяха баща и син. По-младият, около 30 годишен, спортно облечен с марков анцуг с добре зализана коса, от която бях почти сигуен, че капе гел, се провикна щом наближи „И това ми било престижна туристическа агенция! Половин час си чакаме багажа и никой от фирмата не се появи да ни съдейства! Безобразие! Ще ви съдя! Още сега ще се обадя на адвоката си! Как може такова нещо! Да ни оставите в чужда държава сами да се оправяме!“ – нареждаше мъжът и гледаше към очакващите ги местен шофьор, който видимо нищо не разбираше на български и гледаше недоумяващо към гида до себе си. Последният се усмихна и се обърна вежливо към двамата закъснели, поглеждайки списъка си „Здравейте, господа! Вие сигурно сте Костадин и Атанас Хайвазови. Добре дошли в Хургада! Само вас чакахме и тръгваме към хотелите“ Младият Хайвазов, видимо подразнен от това любезно посрещане, погледна към баща си и каза „Татко, не стига, че ни зарязаха да си търсим сами багажа, ами сега и ни се подиграват! Ще ги съдим, нали! Не може да продължаваме така почивката си! Ама кажи и ти най-после нещо де, няма само аз да се оправям с тези нахалници!“... В този момент няколко човека се провикнаха възмутено, че цял автобус ги чака вече 20 минути, а те пристигат и правят скандали...И така настана една сериозна караница между клиентите, която гидът с доста усилия успя да прекрати, за да може да потеглим най-после към хотелите в пълен състав. Вероятно мъдрото му решение да раздаде на всички по една минерална водичка донякъде потуши напрежението и охлади страстите. Всички имаха доволно изражение, че са получили нещо безплатно в началото на почивката си. Мда, умен ход на посрещащия екскурзовод, гросмайсторски направо! А водата беше и много приятна на вкус освен това. Иначе, както казах - в Хургада беше 22 градуса и усещането беше перфектно. Освен това се оказа, че летището е съвсем близо до хотелите и стигнахме за 10 минути. Слънце, море, плаж.... а беше март месец! Страхотно! Не бях ходил преди това през зимата на море. Бяхме свикнали от малки, че отиваме на почивка някъде по Черноморието през юли или август. А сега бях извън шаблона, и това и ми харесваше.
Хургада е най-старият и известен курорт в Египет, основан като рибарско селище, но през 1980 г. се превръща във водещ крайбрежен курорт на Червено море и в днешно време се простира по протежението на 40 км. Една от версиите за името му е, че произлиза от растение от този район. През 50-те години на 20-ти век правителството на Египет и чуждестранни компании започват да инвестират и да строят хотели, като постепенно Хургада се превръща в атрактивен курорт, известен с красивите си коралови рифове, интересен подводен свят, притегателна сила за гмуркачи от цял свят.
Пътувахме в близост до морето по хубав широк път, а от двете му страни се редуваха хотели с голяма територия и райграс с цветя пред тях. Уж било пустинен район – чудех се аз, а виж какви градини са направили местните хора. В един момент открих част от тайната – работници разтоварваха чимове с трева от голям тир. Явно по такъв начин се появяваше озеленяването. Иначе климатът е тропически, сух, като температурите през по-голямата част от годината са между 20 и 30 градуса, като през летните месеци достига и до 40. Заради пустинния характер на времето, се наблюдава температурна разлика между деня и нощта.
Междувременно пристигнахме в хотела, в който трябваше да се настаня – 4* част от швейцарска верига, което ми вдъхна допълнително доверие при избора. Слязохме при Рецепция и взех ключа, след което ме поканиха на една голф количка, на която натовариха багажа ми и ме закараха до стаята. Какво посрещане – казах си аз!... Всъщност разбрах, че това е нормален начин за придвижване при пристигане, защото разстоянията не са никак малки. Големи зелени площи и цветни градини се редуваха с басейни, барове, кафенета и сгради на по 4-5 етажа. Повечето бяха боядисани в жълт цвят и от това сякаш ставаше още по-слънчево и приятно в хотела. Явно бяхме стигнали до моята сграда, защото голф количката спря и ме подканиха да сляза. Архитектурата беше в типичен арабски стил с орнаменти, като коридорите описваха квадрат, а по средата имаше отворено пространство, т.е. сградата не беше с напълно затворен покрив. Стаята ми беше голяма, чиста, боядисана в жълто и бяло. Не беше лукс, но излъчваше уют и ми хареса. Оставих багажа, пуснах си душ, преоблякох се с летни дрехи и отидох до Рецепция, за да чакам Милен, както се бяхме разбрали.
Той беше настанен в старата част на града и искаше да ми покаже различната Хургада, затова излязохме от територията на хотела и зачакахме маршрутка. Беше пълна с местни хора и както Милен ми обясни – едно от основните средства за придвижване в района. Шофьорът разбира се беше пуснал местна музика, като дори разпознах Амр Диаб /драги читатели, може би името не ви е съвсем познато, но не може да не сте слушали негови песни, има няколко доста популярни мелодии/. Арабската музика, препичащото слънце и маршрутката ме пренесоха на съвсем друго място, усещането беше повече от интересно. Просто изведнъж се потапяш в друг свят и ти харесва да си част от това, иска ти се да откриеш още и още. А то предстоеше разбира се.
Населението на Хургада е близо 250 000 човека, като на юг е Сафага, на север Рас Гареб, на изток брега на Червено море разбира се. Разделен е на съвременна част Ел Каусар, Ел Хилал и Ел Ахия – в северната част, Сакала в центъра, а Старият град се нарича Ел Дахар. Там е традиционният градски пазар, пощата и автогарите. Повечето от новите ресторанти и магазини са разположени по протежение на дългата близо 4 км пешеходната Ел Мамша.
В даден момент забелязах район с видимо по-стари сгради и определено повече трафик. Милен ми каза, че вече сме в старата част, където беше настанен той. След малко слязохме от маршрутката. Постоях няколко минути, за да наблюдавам, беше впечатляващо – коли се стичаха от различни посоки при липса на светофар, а и самите те не даваха мигачи, движението изглеждаше като пълен хаос, но въпреки това някакси всички успяваха да минат и да се разминат успешно. И всичко това на фона на симфония от клаксони...Шокиращо! Милен ме видя как наблюдавам втрещено и се засмя – Това нищо не е, като идем в Кайро ще видиш там как е! 😊... Опитах се да преброя колко най-дълго има тишина между два клаксона....успях да стигна до 8... После ми обясни, че именно по този начин избягват катастрофи – като си сигнализират звуково при навлизане в кръстовище и махат с ръка кой да премине. Дълго време тази картина остана в главата ми, арабска работа, но беше интересно.
Време беше за обяд и Милен ме заведе в типично местно заведение, за да направя разлика с моя хотелски ол инклузив. Винаги е интересно да седнеш заедно с местните и да опиташ тяхната храна. А египетската храна определено може да предложи толкова много, като лично се убедих в това по време на престоя ми. Едно от нещата, които запомних е, че египтяните обичат да пълнят всичко с ориз - патладжани, чушки, тиквички, домати, лозови листа. Правят го, защото специалната плънка от ориз придавала специален вкус на зеленчуците. Шауарма е една от любимите ми арабски храни, типично ястие, което е много популярно и в Египет като нещо за бързо хранене. Наподобява дюнерите и се състои от тънко нарязани от вертикален шиш парчета месо, силно подправено, сервирани в пита арабски хляб с домати, краставици, лук, пържени картофи, разбира се лют сос, както и сос тахан. И тъкмо си мислех да хапна една шауарма, когато Милен предложи да опитам Хауауши. Погледнах го въпросително с идеята да ми поясни какво представлява. Оказа се, че това е мляно месо, пълнено в пита хляб, която е намазана с масло и след това изпечено. Разбира се има различни варианти на ястието в страната. Съгласих се да поръчаме. След това сервитьорът, който беше доста общителен, реши също да разкаже малко, като обясни, че в Александрия месото не се поставяло в пита хляб, а в прясно тесто и реално приличало повече на пица там. Александрийците добавяли и домати, черен пипер и моцарела отгоре. Представих си го – ами това си е направо описание на пица.. 😊 Имахме също така и фалафел от фава боб и зеленчуци, които изглеждаха като банички и бяха пържени, като определено мислех да ги оставя леко да се отцедят от олиото... Разбира се на масата се появи и хумус, който е много популярен в целия Египет, а като цяло и в Близкия Изток. Разпитвах и разбрах, че се приготвя от пюре от нахут, което се смесва с тахан, кимион, чесън и лимонов сок. Оказа се, че самата дума хумус означвала нахут на арабски и е съкращение от пълното име на ястието, което е нахут с тахан. За пиене – разбира се поръчахме айрян. Като гледах всичко на масата и имах усещането, че сме седнали на банкет, а не на обяд, но неусетно се справихме с всичко и беше време за десерт. Избрах нещо интересно звучащо -Om Ali. Името се превеждало „майката на Али“. Замислих се – този десерт с майката ще е особено популярен на Балканите, където често споменават майките. Оказа се, че и египтяните се подигравали с името. Om Ali се приготвя от парчета хляб, напоени с мляко, захар и масло и изпечени добре. След това отгоре се добавя бита сметана. Има и нещо специфично – ако поискате този десерт в египетски ресторант, ще ви попитат - С ядки или без? За мен – без, поръчах си бързо аз. Определено добре се наобядвахме в това местно ресторантче и беше вкусно. Милен знаеше, че обичам да пия кафе и ме заведе до едно кафене, където да опитам арабското кафе на джезве.
Планирах по-късно следобед да се върна в хотела и да проверя местния плаж и разбира се водата на Червено море, но преди това минах да видя къде живее Милен в Стария град. Беше стара овехтяла от времето сграда с тъмножълт цвят, който беше в сиви нюанси от натрупания прахоляк, небоядисвана може би в последните 15-20 години...поне, с тясно неприветливо стълбище, макар че като си спомня ширината им в Белгия и бих го определил по-скоро като нормално на ширина.. 
Малкото му служебно апартаментче беше също с ретро визия – старите мебели пасваха съвсем добре на сградата, усещаше се и лек мирис на овехтяло, макар да забелязах, че Милен е сложил няколко ароматизатора. В хола имаше интересна красива нощна лампа с медна основа, както и наргиле – явно неизменна част от интериора в арабската страна. Забелязах, че и бравите на вратите бяха медни и проблясваха на фона на огряващото помещението слънце. В един момент се замислих какво ме дразни така усилено... Заслушах се и тъкмо щях да кажа нещо и Милен ме прекъсна – „Така се чуват през цялото време, дразнещо е, но се свиква“. Клаксоните на колите – отново този невъобразим шум, чуваше се натрапчиво и при затворени прозорци. Погледнах го с недоумение – „Но как спиш, как си почиваш изобщо?!“... Той се усмихна и каза – „Към 1 пез нощта утихват..до към 7 сутринта. В началото ме дразнеха много и не спях добре, но после посвикнах явно и се приспособих. Сега шумът е като някакъв фон за мен. Сутрин рано в тишината се чува добре и джамията, но и с нея свикнах май вече“. Замислих се – не беше лесно човек да си почива в тази шумотевица, дано наистина да успява. 
В този момент се сетих, че имаме информационна среща с гида в 15 часа. Имах около час да се върна в хотела, като Милен дойде да ме изпрати, за да си хвана такси, уверявайки ме, че цената е 2-3 долара само. Заслужаваше си за такова разстояние определено и реших да се възползвам. Седнах и казах на английски език накъде отивам на шофьора, при което той се усмихна, увеличи арабската музика по радиото и отговори нещо на арабски потегляйки плавно. Заслушах се, разпознах певеца и казах с въпросителен тон – Амр Диаб? Шофьорът отново се усмихна широко с големите си бели зъби, подредени като мъниста и пак каза нещо на арабски. “English?” – попитах учтиво аз дали може да преминем на английски, за да се получи комуникация. Тогава шофьорът се развесели и започна да се смее гръмогласно повтаряйки „Englsih, English!”… отново оглеждайки ме и говорейки нещо на арабски. Повторих на английски, че не го разбирам, а това сякаш беше знак той да продължи да се смее още по-силно и заразително. Нямаше как – започнах и аз да се смея...Не знам как сме изглеждали отстрани, но може би като двама мъже седящи в кафене в Амстердам, които опитват поредната трева...След като най-после спрях да се смея, отново опитах да обясня, че не разбирам арабски и че съм от България. Шофьорът ме погледна като ударен от мълния. Огледа ме пак и каза, вече на английски – „Мислех, че се шегуваш. Толкова приличаш на египтянин, по-точно на човек от Александрия, Мистър!“ Потвърдих, че съм българин и шофьорът видимо беше толкова впечатлен, че ми каза, че ме кани да пием по нещо с негови колеги на другия ден, за да им покаже колко приличам на местен. Дори не искаше да ми вземе пари за курса до хотела, но все пак и без това беше достатъчно евтино. Взех визитката му, платих и слязох. Вълнуващо пътуване с такси. Поне установих, че мога да се правя на местен, ако се наложи. Всъщност това ми се случваше и по други места на Средиземноморието и не бях чак толкова изненадан – и в Испания, и в Италия, и в Гърция, в Турция също – навсякъде ме заговаряха на местен език. Явно малко по-матовата ми боя по рождения ми помагаха да се сливам с местните хора по тези земи. Няма лошо, нявсякъде ме посрещаха подобаващо.
Влязих в лобито на хотела и видях познати лица около една голяма маса. Групата се беше събрала за информационната среща, оставаха 10 минути до 3 следобед. Отправих се към бара, за да използвам гривната си за all inclusive най-после и да си взема едно кафе с нещо сладко преди да се върна при българската група. Интересно беше да съм в ролята на турист определено.
