Куба - шастието е в чаша пиня колада част 2

И като казвам цялото семейство, имам предвид дванадесет души - деца, внуци, чичовци, лели...всъщност, както самата тя каза, тесен кръг, иначе щяхме да сме около петдесетина. А един от по-възрастните мъже по линия на съпруга ѝ е идвал до нашата родна страна, от месеци се вълнувал за срещата с нас, от мига, в който получили заявката за резервация. Мария запретна ръкави и се шмугна в кухнята, откъдето вече се носеха невероятни аромати. А ние определено трябваше да се раздвижим, за да освободим поне малко място за следващата гощавка. Разделихме се на по-малки групички и всеки тръгна накъдето му видят очите. Или накъдето го поведат ушите защото из града се лееше музика. От нечий прозорец с увеличено радио или телевизор, от барчетата и кафенетата, от младежи хванали китари и извисяващи глас в различни ъгли на централния площад, заобиколени от знойни красавици и поне по няколко бледолики туристки в прехлас. Ако по-рано бях усетила Мария да вибрира, то сега чувствах целия град да го прави. В уникален синхрон. Смях, любовни трепети, щастие, аромат на пури и домашни гозби, туристическо впечатление. Всичко това се носеше из въздуха в правилни и хармонични пропорции. Минахме покрай сергия за пиня колада и под предтекст, че е чудесен дижестив, веднага се сдобихме с по една. В изрязан по средата кокосов орех. Неусетно се стъмни и мъждукащите лампи улично осветление допълниха атмосферата с щипка романтика. Особено на фона на сърцераздирателните солови изпълнения на самоуките музиканти. На централния площад имаше танцуващи двойки. Танцуваха все едно нямаше никой около тях и бяха сами на този свят. Танцуваха така, че на всички им бе ясно как ще завърши вечерта им. И никой не би ги укорил, толкова естествено и леко изглеждаше всичко. Триединство, така се превежда буквално името на града, извън религиозния му прочит на мен ми звучеше като любов, грях и прошка. И щастие. И закъснение за уговорената двойна семейна вечеря. Дано останалите представители на родата ни са отсрамили положението, бидейки навреме на масата.

Пристигнахме в дома на Мария последни, но пък тъкмо когато нещата вече се бяха разчупили до свободни и непринудени разговори на смесица от спанглиш, малко руски и с усиленото участие на жестове и мимики. Отстрани изглеждаше като всеки да разбира всичко. Или по-скоро всеки да разбира всичко, както му се иска да го разбере, пречупено през собствената му призма. И така всички бяха щастливи. Много се изяде отново тази вечер, достатъчно се изпи, премного се смяхме и на изпроводяк с тези, които нямаше да нощуват в къщата дълго се прегръщахме и обещавахме отново да си гостуваме. В Куба, или в България. Все едно, така или иначе знаехме, че няма да се случи, но емоцията повеляваше да си го кажем.

Следващ ден, следващо пътуване в нова посока. Но преди да заемем чинно местата си в спретнатото ни бусче, си бях наумила да проверя с очите си нещо, за което стана дума снощи на масата. В Куба има две валути - местно песо (cup), което е недостъпно за туристите и не подлежи на обмяна и туристическо песо (cuc), недостъпно за местните жители и конвертируемо срещу долари. Има магазини за местните, в които се пазарува само с тяхното си песо, и такива за туристите, срещу тяхната си валута. Исках да видя разликата между тези два вида магазини.

Мария ме упъти към уличка, странична за централния полощад, на която са разположени един до друг, буквално залепени, по един от всеки вид. Не е нарочно, каза ми още тя, но е прекрасна възможност гостите на страната да усетят контраста в пълната му сила. Намерих ги бързо и първо ги огледах хубаво отвън - никаква разлика. Влязох в магазина, където се пазарува с cup-ове. И ме удари една празнота, кънтяща празнота, празнотата на покрити с прах множество рафтове. Някак бутафорно на всеки един от тях се мъдреше я по буркан консервиран грах, я компот, я консерва с месо или калъп сапун. По една-две бройки от всички, не повече от двадесетина артикула общо. И снимка на стената, явно закачена от някой с добро чувство за ирония, показваща същото място преливащо от стока, от детски играчки до хигиенни материали и всякакви хранителни и алкохолни продукти. Не обърнах внимание на датата под снимката, нямаше и особено значение, след като тук и сега чувах ехото на мислите си в празния магазин. Продавачката ми се усмихна, но не понечи да ме обслужва, знаеше че съм дошла само за да видя, сравня, може би направя няколко снимки. Не снимах, почувствах се гузно, че в ежедневието си имам денонощен достъп до стоки от всякаква необходимост. Почувствах се гузно, че съм турист, търсещ атракция именно в това нямане на нищо. И не снимах. За миг се почудих дали изобщо да влизам в съседния магазин, дали е правилно да демонстрирам по този начин привилегията си, но в името на опита, на опознаването на нещата, на изграждането на информирано лично мнение, го направих. Веднага изплува детския ми спомен за първия път когато влязох с родителите си в Кореком. Имаха валута, тогава все още бяха национални състезатели, щяхме да си купуваме видео. Няма думи, които да опишат толкова лично преживяване, особено през погледа на дете в предучилищна възраст. Така без думи ще остана и за магазина с cuc-овете. Пуста моя чувствителност, понякога изобщо не ми е от полза при пътувания. Дори лекичко завиждам на хората, които съумяват да се абстрахират от всичко, което може да помрачи ваканционното им настроение и желанието им за снимки по бели плажове и под сянката на палми.

Дали пък като стигнем до тях, до белите плажове и сенчестите палми, мислите ми няма да се сдобият с нужната лекота? Така или иначе бяхме тръгнали точно в тяхна посока. Към Варадеро. Там щяха да са всичките ни останали нощувки, в хотел. Заложих на 4*, така или иначе в Куба за лукс не може да се говори, общо взето условията са почти еднакви навсякъде, по-добре да ни останат малко парички за още допълнителни екскурзии на място.

Тринидад ни изпрати с надвиснали тъмни облаци, които правеха цветовете на сградите още по-наситени, още по-живи, още по-контрастни. Все едно се противопоставяха умишлено на всякаква сивота, все едно казваха любовта и щастието ще пребъдат. Нищо чудно, че често улиците на града стават снимачна площадка за латино теленовели.

Облаците ни съпроводиха до Санта Клара и дори тъкмо когато спряхме за почивка пред музея-монумент на Че, започна да вали ситно. След упражнено свободно право на гласуване сред групата ни, нямаше да влизаме в самия град за обяд, Мария се беше престарала със закуската, а хотелът във Варадеро ни очакваше на All Inclusive, по-добре да си спестим излишни калории и време. Имам усещането, че на всички вече им беше дошло в повече обикалянето из страната. А дори не бях направила програмата, която ми се искаше, основно заради логистични спънки. Разгледахме набързо изложбените зали, колкото да разбера, че преди да стане революционер, Ернесто Гевара е бил зъболекар в армията. Любопитен факт, харесвам любопитните факти.

Ето ни стоварени пред хотела, разделяме се с любезната ни екскурзоводка, нейният път с нас свършва дотук, ще си се прибира към Хавана, а в последния ни ден ще изпратят само шофьор да ни вземе и транспортира до летището. Едвам се удържам докато трае настанителната процедура на рецепция. Добре че стаята, в която сме разпределени с мама, е на първия етаж, съвсем близо до лобито, та само хвърлям багажа си в нея и изхвърчам към плажа. Да го видим този бял плаж с палми. Да го видим ако не ни издуха вятърът. Не си представяйте ураганен такъв, като тайфуните с нежни женски имена, които обичайно удрят тази част от света в късно наше лято към ранна есен. Но все пак достатъчен да не подложи на повече дискусии ще вадим ли банските от куфарите или не. Няколко разрошени снимки по-късно вече смучем целокупно хотелска пиня колада и обсъждаме с вежлив в латино стил младеж колко парички може да измъкне от нас и за какви допълнителни екскурзии в следващите дни от престоя ни.

На финала сме постигнали удовлетворяваща всички страни сделка. Той си тръгва щастлив, ние се запътваме към стаите си също щастливи.

Кратко освежаване, буквално освежаване, предвид че в Куба е стандарт водата да се загрява до максимум 24-26 градуса, което по нашите разбирания си е направо студен душ, и с бодра крачка се отправяме на отделни групички, всеки според интересите му, в различни посоки. На вечеря щяхме да си разказваме впечатленията. С мама конкретно решихме да разгледаме самия курорт. Хотелите не са самоцелно построени насред нищото, има си живот и извън тях - барчета, базарчета, магазинчета, сергии за пиня колада, общо взето всичко в услуга на туриста.

В пристъп на леко опиянение от няколкото кокосови ореха с ананас и ром, или просто от самото място, постъпихме като истински добри такива, като добри туристи, накупувайки бутилки с ликьор за армагани у дома, пурети, ръчно рисувани чанти, пред нас ги рисуваха, няма шега, няма измама, та даже и една картина от уличен артист, за която падна голямо уговаряне в цената, голямо гледане на всичките хартийки и бележки, които ни дадоха за безпроблемно преминаване на границата, все пак си има някои условности при пренасяне на предмети с художествена стойност, макар да сме склонни да подценяваме всичко, което не е купено от официална галерия или изложбена зала. Посмяхме се как ли изглеждаме отстрани натоварени с всичките торбички и торбета, докато в лобито на хотела ни не попаднахме на цяло множество от хора, натоварени с торбички и торбета. Явно няма нищо по-хубаво от лошото време за процъфтяването на местния бизнес. Бяхме се пуснали по общото течение и дори тънка самокритика се прокрадна из мислите ми, обичайно не постъпвам така, но я притъпих с категоричния аргумент, че все пак повечето покупки бяха за двамата най-важни към него момент мъже в живота ми - татко и бъдещия ми мъж, останали някъде при зимните снегове и студове у дома.

Интензивен по своему ден се получи, вече усещах и нещо като глад, нямах търпение да слезем до приземния етаж на хотела, където бе ресторантът и да видим дали ще се представят добре с изхранването на бюфет. Отлично, даже много добре, както обичаше да казва мой преподавател в университета. На храната ѝ липсваше всякакъв вид или красива подредба, но беше повече от достатъчна, повече от разнообразна, повече от прясна и повече от вкусна. А скаридите бяха повече от повече, във всякакви размери и вкусови комбинации. Не съм им голям почитател, но просто нямаше как да не ми направят впечатление, накъдето и да посегна да си отсипя в чинията, те просто ми се набиваха на очи. През ден, за мое огромно щастие, имаше и грилована риба сред предложенията. Предполагам, че в по-скъпите места за настаняване разнообразието от морска храна ще е по-голямо, но на мен лично и това ми беше напълно достатъчно. Най-важно бе наличието на всякакви пресни плодове и зеленчуци. Не мога без тях, и откровено е имало дестинации, в които съм изпитвала затруднения поради липсата им. Не и в Куба.

Още една пиня колада за добро храносмилане и спокоен сън, изпита край басейна, с взор към звездното небе. Толкова много звезди се виждаха, все едно човек е на планина. Само полюшващите се наоколо палми противоречаха на тази илюзия. Следобедният вятър се бе укротил до галещ бриз, утре ще е чудесен ден за приключения. И как да не, щяхме да ходим за един ден до Кайо Ларго!

Около централния остров на Куба са разположени, като разпръснати метеорити, десетки, ако не и повече, сателитни островчета, означавани като cayo. Някои от тях са свързани с мостове към острова-майка, и малко по-развити като туристически места, до други се достига само по въздух или вода и се радват на тропическо уединение и безвремие. Такъв е Кайо Ларго накъдето се бяхме запътили. Първо щяхме с витлов, около тридесет местен самолет да полетим панорамно, ниско, нарушавайки сутрешното спокойствие на крокодилите, излезли на припек по бреговете на заблатените територии на национален парк Сиенага де Сапата, после щяхме да се качим на катамаран и да плаваме покрай снежно белите дюни на Кайо Бланко, докато не стигнем крайната си цел. И там, точно там, възкликнах колко красиви са Карибите. Белите плажове и палмите са ясни. Но морето! Морето беше с феноменален цвят. Като тюркоаз, но прозрачен тюркоаз, ефирен, крехък и неподвластен на човека в същото време. Като кипящо с пяната на разбиващите се вълни вълшебство. Искаш да го уловиш с ръце, но се изплъзва между пръстите ти. Искаш да го уловиш на кадър, но не е същото като наживо. От време на време по хоризонта се плъзва пелена от сиви облаци, няма да валят, идват единствено да внесат малко драматизъм към и без това неописуемия цвят на морето. Обзема те такова опияняващо щастие, че дори отказваш пиня коладата, която ти се полага включена в екскурзионните блага. Нищо де, тя така или иначе си стои и те чака кротко на скования от няколко дъски плажен бар. Други признаци на туристическа дейност не се виждат докъдето поглед стига. И това е напълно достатъчно да си кажа, че ако някой ден отново дойда в Куба, непременно ще направя обиколка из всички възможни кайота. Казвам възможни, тъй като има и напълно диви и недостъпни такива. За тях любопитството ми е възбудено, но бих се задоволила и с облагородените. А, междувременно, ако някой ме пита, бих му казала да забрави за хотелите във Варадеро и да си потърси свободно място в малкото построени по сателитните острови.

Пиня коладата ми вече се е стоплила от парещото слънце, чувствам леко напрежение в очите от неговото отражение в искрящия с белотата си пясък, кожата ми е със загар, който клони към червеникакъв, въпреки нанесения обилен пласт слънцезащитен крем, но искам още време на това място, още безвремие на това място. Това е моята Небивала земя и не искам да порасвам.  Но като един истински Капитан Хук, екскурзоводът ни за деня нарушава идилията ми. Кога пък стана време да потегляме наобратно?!? Защо времето все толкова жестоко се отнася с нас и все не е достатъчно за хубавите мигове?!? Философски риторични въпроси, придружени с последна глътка от топлия ми коктейл, с която да запечатам солидно чувството на щастие, изпитано в този ден. Добре че следващия си го бяхме предвидили за почивен и за мързелуване из хотела, да не се струпат емоции, което би ги обезличило и намалило интензитета на преживяването. Все пак нека имаме милост към човешкия ум, има си той предел при обработката и складирането на такъв тип преживявания.  

По принцип не обичам дните, в които нямам нищо за правене и опитвам да ги избягвам, все гледам с нещичко да ми е запълнено времето. И у дома, и на път. Ама на Карибите е друго. Така, самонавивайки се, отклоних любезната покана на братовчед ми и половинката му да обиколим по плажа цялото Варадеро. Курортът е разположен на тесен полуостров и тръгвайки от единия край по плажа, по плажа, все по плажа, може да се обиколи изцяло. Или поне така изглежда на карта. В последствие двойката щеше да ни разкаже, че точно на носа на врязаната в морето суша има скална стена, която възпрепятства преминаването или поне го усложнява достатъчно, та да се изискват солидни умения по плуване или наличие на някакво малко плавателно средство. Но и само до скалите да стигне човек, пак си е сериозна разходка в двете посоки. 

Мъничко ме хвана яд, че не бях отишла с тях, заради опознавателно-приключенския елемент на разходката им, сигурно щях да успея да направя и много хубави снимки. Но само мъничко. Те имаха нужда от своето време насаме, пък и да бъдем честни, не харесвах особено кандидат-снахата си. Слагайки на везната от една страна този факт, а от другата - цял ден на плажа с мама и пиня колада, ядът ми се изпари на секундата. И без това наистина беше съвсем, съвсем мъничко. Най-вече заради пропуснатата възможност за снимки.

А на плажа в него ден бе просто разкошно, времето бе изцяло на наша страна - слънце, съвсем лек ветрец, колкото за охлаждане на страстите, топла като чай вода в морето. Приказка, карибска приказка. Разбира се, допълнена с няколко коктейла от тези най-споменаваните в историята. Преди да сте се притеснили за черния ми дроб, ще уточня че обичайното количество ром, което присъства в тази напитка на щастието е символично, може би не повече от 10-15 мл, така че опиянението ми се дължеше изцяло на видяното и преживяното, не на изпитото.

Когато вечерта се погледнах в огледалото, останах доволна, бях запечатала Карибите върху кожата си и щях да отнеса спомен в шоколадов цвят към зимната ни родина. Оставаше ни още ден време на острова, трябваше да извлечем максимума от него. Имаше оферта за гмуркане, но мама, като един дългогодишен опитен водолаз напомни, че след слизане на определени метри под вода, не трябва да се предприема полет над определени метри височина в рамките на поне 24 часа. Значи, отпада за нас. Следващата оферта бе за плуване с делфини и всички дружно се ентусиазираха. Аз си имах своите колебания, струваше ми се като нещо твърде комерсиално, незачитащо свободата на животинките, но реших да не се цепя от колектива. Пък и беше избрано да платим почти двойна стойност и това плуване да се случи в естествена среда, не в изкуствен водоем тип басейн.

От малко пристанище близо до хотела ни, скрито сред мангрови дървета, се качихме на лодка и отправихме към нищото на хоризонта. Толкова нищо не се виждаше като цел в нито една от посоките, че любопитството ми нарастваше с всяка една минута. Вече си представях как ще скочим във водата и по специална команда ще дойде стадо делфини, за да плуваме заедно. Твърде буквално бях възприела услугата “в естествена среда”, или пък въображението ми играеше лоша шега като засилваше очакванията ми. Изведнъж по линията където небе целува море се появиха смътни очертания на нещо. Започнахме да се приближаваме към него и постепенно добиваше все по-ясна и смислена форма. Бяха понтонни заграждения насред морската шир. Не знам дали “понтонен” е точната дума в случая, при положение, че беше налят доста бетон, за построяването им. Бетонни колони и мрежи ограждаха общо четири басейна, във всеки от които имаше по два делфина, чакащи да обслужат стоварените с лодки туристи. Всичко е сработено като точен часовников механизъм - един басейн, два делфина, една лодка, двадесетина туриста, час време. Дотук с шегите на въображението ми.

Раздадоха спасителни жилетки на всички и чинно си ги нахлузихме, чакайки да дойде нашият ред. Замислих се как ли биха възроптали природозащитниците срещу “местоработата” на тези няколко морски бозайника в оградените басейни. В известна степен и аз роптаех, но от друга страна ясно осъзнавах, че плащайки за тази услуга, подкрепях негласно експлоатацията на животните. Така и така нямаше място за мен в животинския рай, поне да извлека максимално положително изживяване от този ден. Делфините са наистина изумителни представители на морската фауна, винаги ми е било мечта да ги срещна от по-близо, да имам пряк контакт с тях, да погледна в очите им. Сякаш прочел мислите ми, един млад екземпляр се приближи съвсем близо до мен. Все още бях на понтона, но приклекнах, за да го огледам, да му се насладя от ръка разстояние, а той съвсем скъси дистанцията като се повдигна леко над водната повърхност. Изглеждаше все едно се усмихва. Очите му останаха неразгадаеми за мен, но изглеждаше усмихнат, тъжно-усмихнат. Имаше някаква мистика в тази усмивка, като усмивката на Мона Лиза.

Чух сигнал, даден със свирка, делфинът се отдалечи и присъедини към другарчето си, за да започнат да скачат и да се премятат акробатично пред фотообективите на насъбралото се човешко множество. Следващ сигнал и групичката ни започна да навлиза по метална, леко ръждясала стълба, в един от басейните. Потреперих. И от вълнение, и от студ. Водата бе доста хладна, предвид отдалечеността ни от плитките и топли брегове, в открито море. Дори направо си беше студена и единствено покачващите се нива на адреналин в кръвта ми, ме държаха в кондиция и ме възпираха да не се кача по стълбата обратно отгоре на слънчевия понтон. Изведнъж усетих хлъзгаво приплъзване по бедрото си, делфините бяха дошли край нас. Толкова близко, не просто на сантиметри, а буквално на разстояние кожа в кожа. Имахме разрешението да ги пипнем, погалим, ако желаем, стига да не поставяме длан върху отвора им за дишане или гениталиите им. Отпуснах се да бъда носена по повърхността от спасителната жилетка и леко изпънах длани напред. С добре заучено и отработено движение един от бозайниците се намести точно под тях, сега усещах топлината, хлъзгавата гладкост на кожата му, под върха на пръстите си. Долепих по-плътно ръце до вретеновидното тяло и то се завъртя, хвърляйки пръски вода право в лицето ми. Затворих очи, беше толкова невероятно изживяване. Все едно докосвах създание от друг свят. Прииска ми се да можех да разбирам какво си говорят делфините, издавайки характерни пискливи звуци, докато целите трептят в унисон с тях. А може би не беше наша работа да знаем какво си думат, за да не се окажем в клопката на знание, за което не сме дорасли. Сетих се за Дъглас Адамс и неговия “Пътеводител на галактическия стопаджия”: “Всеизвестен и от голямо значение е фактът, че нещата не винаги са това, което изглеждат, че са. Например на планетата Земя човеците винаги са смятали, че са по-интелигентни от делфините, щом като са създали толкова много — колелото, Ню Йорк, войните и т.н., — докато делфините не могат нищо друго, освен да се шматкат из водата и да се забавляват. И обратно, делфините винаги са вярвали, че са по-интелигентни от човека — и то точно по същите причини. Интересно е, че делфините отдавна знаеха за предстоящото разрушаване на планетата Земя и многократно се бяха опитвали да предупредят човечеството за грозящата ги опасност; ала по-голямата част от сигналите им бяха неправилно изтълкувани като забавни опити да играят на топка или да си искат нещо вкусно за хапване. Ето защо прекратиха опитите си и намериха начин да напуснат Земята преди пристигането на вогоните. Последният сигнал на делфините бе неправилно изтълкуван като учудващо сложен опит да направят двойно задно салто през обръч, като си свирукат американския химн, докато всъщност съобщението гласеше следното: сбогом и благодарим за рибата.”

Нов сигнал и започнахме един по един да се изнизваме от басейна, по стълбата, чиято ръжда вече не ми беше от впечатление, целият ми емоционален заряд бе окупиран от преживяното в последния, може би, около половин час. Имаше си от всички делфински клишета - скокове, превъртания, премятания. Всеки имаше своите две минути слава докато се носи на гребена на вълната с тяга от една делфинска сила, хванат за гръбната перка на животинката. За кулминация ни предложиха срещу скромно доплащане, равняващо се на около двадесетина долара, персонална акробатика с делфини, още около пет минути допълнително време с тези изумителни създания, насаме. Платих ги, вече имах своя грях към природата, поне като ще го изкупувам, да го изкупувам докрай, да съм изживяла всичко докрай.

Отново съм в басейна. Получавам инструктаж да легна по корем и да се отпусна, като държа стъпалата си в контра шпиц. Усещам вибрации във водата, но този път е собственото ми сърцебиене, толкова се вълнувам какво ли ще последва. Бях сред малцината, решили да приемат допълнителната оферта и първа по ред да ѝ се насладя. Истински подарък от съдбата да случи така нещата, та всичко да ми е пълна изненада. Усещам бързото приближаване на двата делфина, странно побутване със сила, нежна, премерена, но достатъчно експлозивна сила, върху стъпалата си. Тялото ми започва да се движи напред и после нагоре, все едно не е моето, изцяло в контрола на тези умни животни съм. Всичко се случва за секунди и по инерция съм затворила очи, а когато ги отварям, гледам на света, или поне на понтоните с хора и басейните, отвисоко. Делфините са ме издигнали във въздуха и балансират с мен, всеки застанал като пиедестал под един от краката ми. Толкова странно звучи да го описвам с думи. То, всъщност, и няма подходящи думи за цялостното усещане. Едва когато видях снимките, осъзнах напълно какво съм преживяла. А снимките успях да погледна едва когато се преборих да взема отново тялото си под собствен контрол, когато успях да успокоя треперенето от вълнение и бученето в ушите от адреналина. Може да съм извършила грях срещу животинския свят, но си заслужаваше всеки цент. И повече дори. Заслужаваше си всичко, защото бе безценно. Епичен завършек на дните ми на Острова на свободата. Малко иронично, предвид самите делфини, които бяха лишени от своята. 

Вечерта, в компанията на мама, изпих последната си пиня колада за това карибско приключение, отбелязвайки, че има щастие в Куба. Понякога е с леко горчив привкус, но истинските неща са така, нагарчат от време на време. И истинският шоколад нагарча, и истинското вино, дори истинският ром има лека горчива жилка. Та, и с щастието е така. Важното е всичко накрая да завършва със сладък послевкус и да ни кара да желаем още, да търсим още от него. Най-вече от щастието.