Маратонско приключение в Орехово

Някак си не ми се вярва да забравя какво се случи през този уикенд, но пък би ми било много хубаво да си го имам написано и да си го чета отново и отново.

Започвам по ред - датата е 21 август и е петък. Оправям си багажа след работа, свалям гюрука на колата и поемам към залеза. С вятър в косата и последните слънчеви лъчи в очите, поемам на път към Орехово. Не беше като да нямах проблеми с колата, нооооо нещата в крайна сметка се подредиха и вече в приятна тъмнина зареждам последно в Асеновград и се отправям към гадните завои. Всичко е спокойно и успявам дори да погледна небето, което е толкова прекрасно сияещо. Температурите започват да падат с качването в планината и вече имам нужда от топлина. Пристигам в селото и паркирам на отреденото място - до Стадиона.

Спрях, загасих двигателя и фаровете и се облегнах назад. О, какво небе! Като че ли никога преди не съм го виждал толкова ярко - звездите бяха толкова близко и ако се протегнех, можех да ги пипна. Вече преминаваше полунощ и трябваше да се подготвя за сън. Извадих палатката, шалтето и спалния чувал и започнах да приготвям двореца си за следващите две вечери, но погледа ми все се отправяше нагоре. Оправих всичко и си легнах, но не можех да заспя. Обърнах се с глава извън палатката. Лежах и гледах звездите - приказно и невероятно.

На сутринта станах и хапнах, отидох да си взема стартовия пакет и минах на междинния пункт на дългата дистанция, за да видя Правда. Справяше се отлично със средната дистанция и изглеждаше много свежа след над 12 часа преход от Асеновград. Изпратих я по пътя и отидох да се обличам за голямото състезание - Орехово ултра 50 км планински маратон или както щях да разбера по-късно – 50 км мъки по баири. Облякох се, сложих новите маратонки и поех надолу към старта, където ме чакаха Пепо и Женя. От горчив опит споделям, от мен да знаете - не е хубаво с неразтъпкани маратонки да бягате 50 км.

На старта имаше много приятели и в смях и приказки времето да започваме дойде неусетно. Народна музика, хоро, последва изстрел на топ и всички тръгнаха в лек крос към планината. Стартирахме с баири разбира се и лека полека започнах да търся моето място в редицата. Приказвам си с този и онзи и времето си лети неусетно. Малко по малко изпреварвам хората по редицата и леко се притеснявам, защото съм наясно, че не съм добре подготвен за това състезание. Преди него, за последните около 2 месеца имах едва две бягания по 10 км в морската и един преход до връх Ботев, което е крайно недостатъчно, но пък бях решил, че няма да се напъвам. И все пак движа се и изпреварвам. Имам си мое темпо и ми харесва да си го спазвам. Малко след първото изкачване виждам храсти с малини и хоп, познайте кой е пръв нареден да яде. Оклонението ми беше кратко и след малко поех отново пътя нагоре. В игри и закачки стигнах до първия пункт - хапнах, пийнах и продължавам напред. Учудващо, все още се чувствам добре. Подтичвам лекичко и се "гоня" с разни хора около мен. Атмосферата е супер. В един момент стигам до прословутите комини. Е, мислех че харесвам баирите, ама това си беше мъчно. Качване до най-горе и слизане до най-долу и така в продължение на повече от час. Позаболя ме кръста и взех да си правя почивки от време на време, което доста ме изненада. В каньона беше изключително приятно прохладно. Започнахме да слизаме към Чудните Мостове и в един момент от литър вода съм на нулата. Не че съм толкова жаден, ама като знам че нямам още повече ми се допива. Слязохме до главния път, където имаше чешма, о какво чудо. Плакна очите, пълня шишетата и поемам лекичко надолу по пътя. Настига ме някакво момиче, леко объркана, но определено по-бърза от мен в този момент. Не може да се оправи с пътя и реши, че е добра идея да върви с мен. Лека полека слязохме до Чудните Мостове и стигнахме пункта. Разбрах че се казва Симона, но в този момент бях концентриран върху таратора и динята на пункта. Деси G беше там, та спрях да си поприказваме за малко, докато си взема въздух. В този момент дойдоха още няколко човека и пункта оживи. Хапването даде резултат и реших, че може да полегна малко та се проснах на единственото празно място на полянката. Симона почерпи с останалите й лимончета и някак си реших, че е добра идея да тръгвам. Станах и попитах дали някой смята да тръгва скоро - тя с още две момичета тръгнаха с мен, а скоро след това и Женя. Хванахме пътя нагоре и аз ги поведох. Добре, че не знаят на кого оказват тази чест 😊. Двамата с едното от момичетата забързахе ход. Заприказвахме се и разбрах, че това е момичето, до което съм лежал преди малко. Оказа се, че й е първият ултра маратон и с разговорихме за състезания. Не, че имам голям опит, но съм бил на нейното място и знам какво е. Само че, за разлика от нея сега, аз тогава бях значително по-неподготвен. Впечатлих се. Заприказвахме се за летните работи на морето, за зимните преходи в планината, спомени ...... И беше хубаво. Много хубаво. Спрях няколко пъти да хапна боровинки, дадох и на нея. Тя хапва, а на мен ми е сладко. Обаче нещо ме глождеше - изглеждаше ми позната и не можех да се сетя от къде. Гледам я, гледам, прекрасна е, а аз нямам никаква идея. И в един момент тя ме пита дали сме се виждали другаде. Ах, сигурно, ама къде. Катерим баира, а аз изобщо не го усещам, унесен в приказки. Попрехвърлихме състезанията и се оказа, че най-вероятно сме се видели в Пловдив. А тя е прекрасна. Времето лети неусетно, ние катерим най-стръмните баири, спускаме се по въжета, падаме и се смеем. Стигнахме до последния пункт на хижа Персенк и седнах да хапна, тя поседна също, но след малко другите ни настигнаха и тя тръгна с тях, а аз малко изостанах - динята там беше страаашно вкусна. Малко ми стана тъжно че ме оставиха, но си казах, че ще потичам и ще ги настигна.

Е бях доста голям оптимист явно. Реших, че ще тичам надолу и на равното, а на горе ще вървя. Започнах да настигам разни хора един след друг, но момичетата никакви ги нямаше. В някакъв момент ми се причу силен звук на звънче, като да беше от нейната раница и в този миг реших - ще тичам. Оказа се един от състезателите, но не и момичето, което търсех.

Изведнъж м преряза силна болка в дясната част на корема и се притесних. За всеки случай махнах шишето от дясната страна и го прибрах, понеже и това ми се е случвало. Трябваше да намаля темпото. Шансовете ми да ги настигна рязко намаляха. Започнаха да ме изпреварват разни хора. Надявах се поне да са на финала когато финиширам, защото ми беше страшно приятно и непременно исках да й взема контактите. Лека по лека се придвижвах напред и в един момент реших пак да пробвам да потичам. Настигнах други състезатели и ги попитах за момичетата. Увериха ме, че са малко по-напред. Не ми се вярваше. Вече час и половина се мъчех да ги стигна, а бяха само на 5 минути пред мен в началото. Започнахме стръмното спускане към Орехово и аз отпуснах краката да потичат лекичко надолу. В един момент чух радостен вик и се развълнувах. Въртяхме през серпентините и ги видях по-надолу. Ехаа! Супер яко, казах си. И вдигнах малко темпото, за да ги настигна. Потичахме известно време така и в един момент тя се обърна и ме видя. Остана супер изненадана.
- "Ама, ти какво правиш тук ?"
- "Тичам си. 😊".
- "Леле, не очаквах да те видя. Много яко."
- "И аз не очаквах да ви видя. Вече час и половина ви гоня и никакви ви няма."

Разменихме по няколко усмивки. Тя ме подкани да мина пред тях, че съм по-бърз но определено нямах такива планове. Подхванахме последните километри към селото. Настроението ми се върна и определено ми се дотича. Корема още ме понаболяваше малко, но пък бях щастлив. Спускахме се към селото и темпото рязко се увеличи. Момичетата се развълнуваха много от приближаващия финал, а аз едвам смогвах да ги догоня. Влязохме в селото и помолих за секунда почивка, да си поема въздух. Едното момиче, Гери, продължи напред а другото ме изчака. И така се оказахме двамата, тичащи заедно към финалната линия към 20ч вечерта, приятно изморени и много щастливи.

Финален спринт - опитвам се да я догоня, но не успявам. Минаваме финала и радостта е пълна. Честно казано този път не исках да свършва състезанието, но все пак бях щастлив от атмосферата и времето прекарано със страхотен човек като нея. Една силна прегръдка след финала беше всичко, което ми трябваше. И тя ми я даде! Поздравихме се и с другите маратонци, с които се бяхме засичали за малко или повече по трасето.

Исках да отида при нея да я видя. Тя ме беше поканила на по бира по-рано, но не не намирах смелост. Помотах се малко с моя приятел Пепо, докато дойде Женя и се снимахме на финала.

Най-после реших да я потърся, но никъде не я намерих. Разделихме се с Пепо, казах му, че ще се разходя и отидох да видя дали пък някъде няма да я намеря.
- "Хейй, ти дойде все пак?! Мамо, дай му чаша за бира".
- "Даа, нали ме покани 😊".
Заприказвахме се и някак неусетно си изпихме си бирата. Тя и семейсвото й решиха да тръгват към къщата, в която бяха отседнали. Попита ме какво ще правя.
- "Ще хапна барчета и ще си лягам. " – отговорих
- "Барчета? Няма да ядеш барчета за вечеря. " отсече тя.
- "Защо пък не?"
- "Не, не, ела по-добре в нашата къща за гости да хапнеш нормална храна."

Eй тук била, съвсем близо. И тръгнахме към къщата. Вървим 15минути - къща няма. Да, да ей сега тук е зад ъгъла. Най-накрая стигнахме и влязохме в малка кухничка пълна с хора. Седнах до нея. Оказа се, че в къщата вече са отседнали и други бегачи, с които сме се срещнали през деня, както и фотографката Кремена. Поговорихме си много приятно, посмяхме се. Позабавляваха се как ще спя на палатка на стадиона и най-вече, че съм толкова луд да тръгна с нови обувки на ултра маратон. (Да, да знам.. и аз не бих го направил, ама на) Разказвахме си истории за състезания, за работа, за лятото, за планините - вечерта беше абсолютно невероятна. Другите бегачи отидоха да спят и в един момент бяхме останали само с нея и смейството й. Тя ме покани на чай и палачинки със сладко от боровинки на другата сутрин. Нямаше как да откажа. Обичам палачинки, обичам боровинки, а и вечерта беше толкова хубава, че исках още малко. Дойде време да тръгвам към палатката.
- "И да се обадиш като стигнеш" - каза тя.
- "Ха, ама ти наистина ли искаш да ти звъня след полунощ?"
- "Да, обади ми се, за да знам че си стигнал и да съм спокойна."
- "Добре."

И поех полека нагоре. На средата на пътя ме застигнаха фарове, отдръпнах се да не преча на колата. Те спряха и ми казаха, че финала е напред. Ха-ха, ама аз вече съм финиширал. Посмях се по пътя нагоре. Стигнах до палатката и си оправих нещата за лягане. Отидох до чешмата да си измия зъбите и звъннах на Вили. А, да разбрах че се казва Вилия, което си беше истинско щастие. Станах сутринта и си събрах палатката, чувала, подредих колата (неверояно, но факт) и тъкмо се чудих какво да правя, когато тя се обади.
-"Хей, наспа ли се? Идвай да хапваме палачинки!"
-"Точно мислех да ти звъня, идвам ей сега"
Спуснах се с колата надолу към къщата за гости. Тя ме посрещна отпред. Влезе и ми донесе чаша чай.
- "Ако чакам сам да влезеш да си вземеш сигурно нямаше да пиеш, нали?"
- "Е, възможно е."
Седнахме навън и се заприказвахме. За всичко и за нищо - толкова хубаво. Влязохме да хапнем палачинки. Другите маратонци хапнаха и изчезнаха. Малко след това Вили и нейното семейство отидоха да си приготвят багажа. Не след дълго всичко бяха готови за път. Бързи уговорки къде ще се изчакваме и беше време за път. В този момент Вили дойде до колата леко изчервена.
- "Амиии, аз да питам... Може ли да се возя при теб?"
- "Разбира се. Скачай!"
Доста се зарадвах, честно казано. Обичам да си крада моменти щастие от прекрасните хора. А тя бе прекрасна и слънчева.
- "Хей, да си направим снимки. Пазя си архив на хората, които возя в колата. Ще е яко"
- "Добреее!"
Правя една снимка, правя втора.
-„Не са ли достатъчни?“
-"Три за щастие! Обикновено на всяка трета снимка съм с отворени очи и затова исках да имам една хубава с теб." - казах й аз.

Защо ви разказах тази история? Защото 2 години по-късно с Вили сме все така неразделни и споделяме заедно всички състезания и приключения, които живота ни поднася. Какво да ви кажа – ЛЮБОВ!