12JPG (2)

На чужда сватба в Рибново

30.08.2024 12:00 0 0

- Какво ще правите уикенда?
- Ще ходим на сватба?
- Еха, на кого по това време на годината? (действието се развива през февруари месец)
- Ми, не познаваме младоженците...
- Е, как така?!?

Ми, ей така. Така ни започна новата приключенска година, с една сбъдната моя етнографска мечта в село Рибново. Красиво по свой начин, цветно, та чак пъстро, антипод на мръчкавия февруарски ден. С повличащите ритми на тъпани и зурни, които да извикат щастието в дома на новобрачните - Ахмед и Кимиле, на място задочно все пак се запознахме с тях.

За мен любопитството към сватбите от Рибното се зароди преди близо две десетилетия време. Добре де, може би малко по-малко, не съм чак толкова предъртяла. Някъде по време на магистратурата ми в специалност “Културен туризъм” на Софийския университет. Особено много ме човъркаше това, че информацията в официалните писмени източници е твърде оскъдна. Някак само маркира наличието на интересна обредност, единствено там запазена до наши дни, но нищо повече. Което към днешна дата мога да кажа, че е един особен вид плюс, защото това, което ни се случи на място трябва да се преживее със сетивата, на живо, не във фантазиите на четящия ум.

Защо ми отне толкова време да го направя, да го преживея? Да кажем, стечение на обстоятелствата. Луди, млади, зимните месеци ни бяха за снежни приключения с бордове и ски по планинските склонове. Или пък за някое топло, екзотично служебно пътуване. Някак ходенето до Рибново си оставаше все на дневен ред, но и все не му идваше редът. До тази година. Което си бе още един особен вид плюс - видях с улегнал поглед, преживях с повече житейска мъдрост емоциите. А може пък и да бях силно подвластна на хормоналната буря, бушуваща в тялото ми в очакване да увеличим семейната си численост. Точно това очакване измести фокуса ни от зимните спортове към зимните приключения с културно-исторически и етнографски характер. Неведнъж съм го казвала - всяко нещо с времето си. И обичайно, дори да ни се струва, че много сме чакали нещо да бъде случено, има си причина за това и то си се случва в най-подходящия момент.

Рибново е сгушено в прегръдката на Родопа планина, с население от над 3000 души, само и единствено мохамедани (“Имаше преди години един бай Иван, християнин, но той умря” - буквален цитат от домакините ни в отговор на мой въпрос). Като капсула на времето и традициите е. Мъжете отдавна са се подчинили на светската мода, докато жените до ден днешен продължават да се обличат в носии и за делник, и за празник. Младите уважават старите, уважават повелите на религията, уважават образованието, като дори сред девойките има все повече студентки, основно в специалности като педагогика и медицина. Най-вече си тачат сватбените ритуали, които оживяват селото в зимните месеци - между януари и март, когато няма селскостопанска дейност и гурбетчиите са се завърнали от чужбина. И всеки е добре дошъл като наблюдател, независимо от пол, възраст и вяра. Затова и всяка потвърдена сватбена дата се обявява публично във фейсбук страницата на Рибново.

Да си призная, малко се измързеливих и се доверихме на вече направена организация за посещението в селото, не се занимавах лично с детайлите. И ми беше ред, и ми се падаше да съм турист, не организатор. Е, професионалните ми изкривявания от време на време кацаха на рамо и като малки дяволчета отбелязваха някой и друг кусур тук и там, но не им дадох възможност да вземат сила. И за да не си саморазваля преживяването, и за да се самонауча на търпението да бъда само наблюдател и наслаждаващ се участник в случващото се, не трескав и вечно опънат като струна организатор.

Три дни е всенародното сватбено веселие. В петък късния следобед свирачи минават по всяка улица на селото, покрай всяка къща, приканват всички да оставят поне за малко домашните грижи и задачи и да се хванат на хоро на мегдана. Според градуса на настроението музиката и танците могат да продължат и до след полунощ. А това е само един вид загрявка. Съботният ден е за младоженеца и неговата рода, която черпи всички жители и гости на селото в читалището. С по малко, но от сърце и за берекет. А чеизът на булката се вади на показ. Всичко. От плетените терлици за бъдещите им дечица, през цялата холна и спална мебел, до легените и метлите. Всичко. И пак се играе хоро до късна доба. Неделята е за булката и нейната рода. Това е най-атрактивната част, поне за външните наблюдатели, от ритуала, тъй като момичето се изписва, прави се обичай "гелина".

 

Хубави са рибненските моми, много хубави, расли на чист родопски въздух. С кожи като порцелан, с писани вежди, правилни черти, на които всеки привърженик на естетичната хирургия и съвременните козметични разкрасителни процедури би завидял съвсем откровено. Ама мъжката аудитория да не бърза да точи поглед и лига, строго се следи за честността им преди встъпването в брак, а за бракуване избират само от своята вяра и по възможност от своето село, в краен случай от съседните мохамедански села (тогава бракът се нарича “смесен” и малко като че ли с половин уста го приемат местните).

 

Бяхме поканени в дома на Невсе, братовчедка на булката Кимиле, където ни бе направена демонстрация на гелина, тъй като до истинската не се допускат външни хора, особено придружаващи мъже.  За да ни е сладък престоят у тях ни гостиха с местна вариация на сладка баница. На вид прилича на сиропирана милинка, на вкус е по-скоро като мек захарен облак. Пухкаво, лепкащо от захар, течащо по брадичката. Както най-обичам.

 

Тази част от посещението на сватбата би била по-трудна за самоорганизация и като цяло наклони везните в полза на това да си платим за удоволствието на вещи в занаята.

 

Майсторките на гелина мълчат какво са използвали преди на пазара да се появи крем "Здраве" и да ги улесни в нанасянето на основния слой върху лицето. Мълчат за историческия корен на обичая и символиката му, затова ще ви приложа моите лични тълкувания, базирани на откъслечни техни коментари, измъкнати изпод сурдинка. Плътно бяло се прави лицето на булката, да символизира нейната чистота и непорочност. Мънистата и пайетите се редят във флорални мотиви, да разцъфне момата, да дари с цвят и плод мъжа си.

Същински пир за сетивата е съвременната рибненска празнична женска носия. Някога всичко се е везало на ръка мънисто по мънисто и видът на дрехите е бил далеч по-скромен откъм детайли, по-беден на цветове и релеф. И това ни бе демонстрирано в къщата на Невсе, своеобразната еволюция на традиционното облекло през годините. Желаещите можеха да се пременят като за снимка или две. Нещо, което лично пропуснах, заради вече видимите промени в собствената ми физика. А и сладката баница ме привличаше неудържимо, буквално и преносно бях като залепена за тавата. Въпрос на приоритети.  

Ето ги и нашите герои - Ахмед и Кимиле. Младежът през цялото време изглеждаше леко стресиран. Финикийските знаци явно не му действат успокоително. Но пък и да се опитаме, така да се каже, да му влезем в обувките - сватба в подобен формат не е само за него и избраницата на живота му, тя е за всички - независимо познати или непознати. Дори в някакъв момент съм убедена, че непознатите взимат числен превес. Особено когато в един момент насред селото се изсипаха, буквално, два автобуса с рускоговорящи туристи (не се ангажирам с точната им националност) от Банско и като хуни се врязаха в хорото и започнаха опустошаване на двете малки магазинчета за сувенири и ръкоделия. Сеирджии. И ние сред тях. Колкото и да опитваме дискретно да спазваме личното пространство на младоженците в този специален за тях момент, сме си чиста проба сеирджии. Казано с добри чувства. Ето, седнала съм да ви напиша за този сватбен обичай. А написаното съхранява паметта. Написаното остава. Това е своеобразният ми подарък за Ахмед, Кимиле и всички останали млади двойки, които пренебрегват модерните сватби в името на традицията. По абсолютно собствено желание, не по налог от семейството. И това си личи в искреността, в лекотата, с която се случва всичко в трите празнични дни. Ето, например, Кимиле - много тропаше туй булче, пот по челото проля, въпреки близките до нулата температури, ама хорото не пусна. Нейните най-верни дружки, връстници, ѝ бяха рамо до рамо. С чиста проба женска възхита гледах как следват стъпките и ритъма, покачени на високи токчета, в продължение на часове. Това без съмнение е едно от осъвременяванията на традиционната рибненска женска носия - цветните и везани шалвари се допълват с модерни обувки по последна мода. Друга мода, типична за по-младите, която не е подминала и тук, е тази на умните технологии при телефоните и безкрайния низ от селфита. Но насред Рибново дори и това си има своето характерно очарование. Интересно как едно и също действие, изпълнено в различни условия, може да носи толкова различни усещания, нали? Или пак да се позова на бушуващите из тялото ми хормони?

 

Часът преди залез е времето, когато обикновените зяпачи като нас, хрупайки пуканки от сергията на площада (какви сеирджии бихме били, ако не се разхождаме с пакет пуканки в ръка?!? Честно казано не видяхме нещо като ресторантче или селско, в най-добрия смисъл на думата, кръчме, където да сложим нещо в уста, а колкото и сладка баница да бяхме изяли, февруарският студ и часовете навън по улиците вече си казваха думата), се отправят за нощувка нейде наблизо - я Лещен, я Ковачевица, я Огняново - все чудни и тъй туристически познати места (в Рибново има само една единствена къща за гости и нямаше свободни места за вечерта), а местните тепърва идват да поддържат ритъма до късна доба. Ритъм, от който кръвта завира. Ритъм, който ще звучи в спомените. Ритъм, който ще чака кротко до следващата зима, да бъде възпламенен за следващата бракуваща се двойка в Рибново.

Ние вероятно няма да посетим пак сватба на непознати, ще оставим това преживяване в графа “веднъж в живота”, но идете вие. Вижте го през вашите очи, разкажете го после с вашите думи.