Още един корабен дневник - част 2
Групата е все още ентусиазирана от предизвикания фурор в двора на Бялата джамия и оживено го обсъжда, разделена на два лагера с противоположни мнения по темата, което в случая е хубаво, никой не забелязва какво се случва с кораба ни. Уговарям се с шофьора да ги стовари в най-близкия търговски център под предтекст, че имаме още доста време и е по-добре да се освежим, да изхарчим малко пари за ненужни покупки, да хапнем, вместо да се редим на опашка за качване на борда. Спонтанната ми идея, спасителна за мен, е толкова добре приета от всички, никой нищичко не подозира какво се крие в дъното ѝ. Когато и посленият пътник от групата е минал през огромната въртяща се врата, заслепен от блясъка на магазините зад нея, започвам да звъня в несвяст на всеки, които би могъл да ми помогне от родна земя в създалата се ситуация. Около половин час по-късно успявам да получа потвърждение, че корабът наистина се е върнал към Дубай и там ще бъде извършено товаренето на новите пасажери. Заради бурята от преди два дни на пристанището в Абу Даби има наноси, с които не са успели да се справят в срок, и към него момент толкова огромен плавателен съд просто не може да нагази безопасно там. Все пак да не забравяме, че това пристанище съвсем не е естествено, откраднато е от природата, както са Палмите в Дубай, още едно достижение на съвременните строители на бъдещето.
Шопингът е магическо средство за постигане на колективно добро разположение на духа. Дори успявам да вмъкна няколко средно нескопосани шегички докато обяснявам възникналата ситуация и защо отново сме на път към Дубай. По тъмно сме вече на борда, минали всички формални процедури, въоръжени с карти-ключове за каютите си. Да не пропусна, мило мое дневниче, една любезна дама от круизната компания на висок глас и без предварително предупреждение към мен, което да ми даде шанс да измисля по-деликатен начин за поднасянето на информацията, обяви на всеослушание, че има промяна в маршрута на круиза, по независещи, разбира се, от тях причини. Вместо спирка на Сир Бани Яс, естествен остров на около 170 км от Абу Даби, приютил най-големия (каква изненада!) резерват за диви животни из целия Арабски свят, корабът ни ще акостира за ден престой във Фуджейра, друго от седемте арабски емирства. Фуджейра?!? Какво, по дяволите, ще правим във Фуджейра?!? Срещам абсолютно празния поглед на круизната дама, която напълно невъзмутимо ми отговаря, че няма никаква идея какво може да се прави във Фуджейра, за първи път ще им се наложи да спрат там и то по извънредни обстоятелства. Но май имало хубава джамия и старинен форт, пясъчен плаж и интересна търговска улица. Съкрушително описание. Но явно само в моята глава и то основно защото се откланяме от първоначалния план, от вече материализираната идея за последователността на нещата, което е твърде драматично за всеки истински Скорпион. Поглеждам групата, която смело съм повела, явно, към неизвестното за всички, и не виждам никаква дори минимална нотка на терзание или негодувание срещу така стеклите се обстоятелства. Пък и вълшебната думичка шопинг отново започва да се спряга, първо леко плахо, после все по-набиращо сила и накрая ескалиращо до колективно желание да бъде организиран транспорт за всички до един с цел обикаляне на наличните базари, пазари, тържища и търговски улици в разумна близост до мястото на акостирането ни. Можете ли да ни асистирате? Обръщам се отново към дамата в перфектно изгладена и опъната униформа, нищо общо с вече на нищо приличащите ми удобни и свободни дрехи за път. Да, да, ще можем. Чудесно, значи сме уредени за следващия ден, все още неугасващото вътрешно мое недоволство и притеснение е напълно излишно. Ама такава си ми е природата, какво да направя, често ми е трудно да вървя срещу нея. Определено имам нужда да се скрия в моята каюта-кутийка и да потърся вътрешния си мир. Но първо изчаквам вече въодушевеното от идеята за още харчене на пари за прахосъбирачки множество да се оттегли също към покоите си, чувайки ги как се заканват на пищните ресторантски бюфети на кораба и на селекцията от подбрани коктейли из баровете. С вяла стъпка поемам по корабните коридори, забила нос почти в земята и изцяло погълната от собствените си равносметки за деня. Дори не обръщам внимание как вървят числата с номерата на каютите и че там където трябва да се намира моето, всъщност, изобщо не е от страната на вътрешните помещения без грам истинска светлинка. Пъхам магнитната карта, чувам изщракването на врата и застивам на прага. Не просто каютата ми не е вътрешна, мило мое корабно дневниче, не просто е външна, ами е външна с балкон. Такъв съвсем пълноправен балкон с масичка и две столчета. Като от рекламните брошури. И с толкова огромно двойно легло. И с толкова широка баня. И толкова, толкова по-хубаво от предишното ми настаняване на плавателно средство. Дали случайно не е станала някоя грешка при разпределението? Няма и да питам, този път ще се насладя на туй, що съдбата ми предлага.
Взех продължителен, абсолютно неприродосъобразно продължителен душ, потопих се в мекия халат с логото на круизната компания и излязох да поседна на балкончето си. Да ме докосне свежият вечерен бриз, засилван от движението на кораба сред водната шир. Вече бе достатъчно късна вечер, та тъмното на небето да се слива напълно с тъмното на морето в едно необятно, всеобхватно и всепоглъщащо черно. Ако не чувах ритмичното бумтене на моторите, бих си представила доста успешно, че се движим във вакуум. Ето така, мило мое корабно дневниче, така мисля че ще успея да намеря изгубения си по-рано през деня вътрешен мир.
Утрото винаги е по-мъдро от вечерта. Това не е само народна мъдрост, но и често лично изпитвана по емпиричен път житейска максима. Особено когато е посрещнато на собственото ти балконче, малко пространство с усещане за свобода и лична неприкосновеност насред големия плаващ град. Сега вече разбирам защо клиентите ни толкова охотно доплащат за тази екстра. И аз бих го направила, ако пак се кача на круиз. А това, качването, ще трябва да е поне още веднъж, заради онези Норвежки фиорди, които споменах в предходния си корабен дневник. Но сега нека се фокусираме върху това пред нас, това, което е пълна противоположност на Скандинавието - Арабския залив. Дори ако трябва да съм още по-точна географски, вече се намирахме в Оманския залив. Корабът захождаше за акостиране на порт Фуджейра, кокетно сгушен между голи планински възвишения в графитен цвят. Небето бе кристално ясно, водите спокойни, слънцето галещо, очертаваше се прекрасен ден. Хич не ми се искаше да го прекарвам между сергии, колкото и да харесвах колоритната им претрупаност, просто в този момент нямах желание за тях. Щеше ми се да опитам да открия дали пък няма нещо по-интересно в това емирство. Малка проява на вътрешен инат, вътрешна небходимост да се отклоня от общоприетото за туристите. Но дългът си е дълг. Корабът започна с финалните си маневри преди да застине неподвижен за няколко часа, набързо минах през щедрия сутрешен бюфет в основния ресторант да се подкрепя с лека закуска и изхвърчах още с първите групи хора навън. Не само заради желанието ми да стъпя на твърда земя, но и за да изчакам спътниците си, надлежно инструктирани къде и в колко часа се събираме за тяхното шопинг приключение в този ден. Забелязах към мен да се приближава, отново в спретна и опъната по тялото униформа, круизната дама от снощи, какви ли вести ми носи пък сега. С най-благата, професионално блага, усмивка на света започна отдалече - спирането във Фуджейра не било никак предвидено (да, да, ок, това вече го знам), хората масово не знаели какво да правят (не думай!) и почти всички пасажери са пожелали да ходят на шопинг тур (ужас, това се едни около пет хиляди души изсипани накуп насред няколко концентрирани точки в града), но те не били предвидили правилно бройката превозни средства (колко е трудно да сметнеш автобуси спрямо качените по бордови списък пасажери?!?), та точно в нашия автобус недостигали три места, но аз да не се притеснявам (как точно да не се притеснявам?!?), едно семейство от друга националност вече се били отказали доброволно, само аз трябва да посоча един човек от моята група, който да не замине с екскурзията и всичко ще е идеално. О, ама защо не го каза по-рано това, защо беше цялото това овъртане?!? Ето го моят спасителен пояс за деня, аз ще се жертвам, аз няма да замина на шопинг. Този път съдбата вместо да избоде очи, изписа вежди. Малко обратно на народната поговорка.
С цялото старание на света събрах, преброих и качих на автобуса групата, устоях на изкушението да покажа задоволството си, че ще имам цял един свой ден за откривателстване, устоях и на съжалително-благодарните им погледи за изключителната жертва, която съм направила да преотстъпя мястото си. Това си е направо печеливша за всички ситуация. И най-вече за вътрешния ми мир. Неговата еманация бе когато останах сама на празния паркинг на круизния терминал. Почти всички останали пасажери се бяха отправили към града сред кълбета изгорели газове от автобусите, останахме буквално шепа хора, и всеки пое в посоката, която вероятно му се е сторила най-интересна. За мен това бе към плажа. 
Изглеждаше много приятно, примамващо дори, на фона на изумрудената вода и голите чукари за фон. Плажуващи нямаше. За местните си беше доста хладно времето, туристите бяхме само ние. Значи е идеално за разходка. Събух сандалите си и на бос крак нагазих до глезен в изненадващо хладката вода, ще стигна докъдето ми видят очите. Буквално. Ще опитам да стигна до другия край на този плаж, да видя къде свършва. Разделих времето, с което разполагах на две - половината или около два часа за отиване и другата половина за връщане плюс резерв от още час ако някъде нещо се замотам. Доколкото се познавам със сигурност ще ми се случи това замотване, особено щом съм на нова земя. Все нещо ще привлече погледа ми извън предварително начертания път, ще се спра за снимки, ще поседна да погледам местните. Ще съм пътуващото си Аз, не работното такова. Речено-сторено. Крача бодро и хвърлям пръски солена вода по крачолите на панталона си и това ми харесва. Крача бодро и вятърът разрошва косите ми и това ми харесва. Крача бодро и се улавям, че съм се усмихнала безкрайно широко без причина, и това много ми харесва. Минавам покрай двама младежи, видимо местни, които са се надвесили над странна морска твар, симпатична ръбата и ъгловата риба, попаднала по незнайни причини в плитчината. Снимах за спомен, но без лицата на момчетата, по изрична тяхна молба. 
Научила съм, индиректно, от публикувани интервюта с тях, от няколко известни травел фотографа, че снимането на местни трябва да се случва само и единствено след изричното получаване на съгласието им. Като човек, който трудно застава пред камерата, бих добавила, че снимането на всички хора би следвало да се случва по този начин. Да, да, и без споменаването на специфични произведения на домашното сладкарство.
Продължавам с разходката си и стигам детска площадка. В този момент няма никой на нея и затова в пристъп на детинска лековатост се пускам по пързалката. Чувам собствения си смях и това още повече ми харесва. Встрани от люлките и катерушките започва спретната алея, която изглежда да върви паралелно на плажната ивица, но под сянката на спорадични палмови дървета. Подмамва ме да тръгна по нея и без да се противя, нахлузвам обратно сандалите на краката си и поемам накъдето е решила да ме заведе. Плавно се отделя от морския бряг и навлиза в рядко застроена жилищна част. Не е това едноименната столица на емирството, липсват небостъргачите и обичайната градска суматоха, пък и автобусите с всички останали пасажери тръгнаха в протовоположна на мен и морето посока. Може би си е просто пристанищно градче, което тепърва ще се разраства с увеличаването на туризма в района. Съдейки и по всичката земекопна и строителна техника, струпана около пристанището, вероятно вече има грандиозни планове за бляскаво бъдеще, съпоставимо с това на Дубай и Абу Даби. Или поне на Рас ал Хайм, което също сдоби идея повече популярност в последните години, основно като място за почивка на море.
Минавам покрай малка, но красива джамия в цвят светла охра, друга по-жълтееща, без да искам попадам сред трафика на автогарата, до сами нея е рибният пазар, сядам на пейка да похапна сандвич с прясно грилована риба и потичащ по брадичката ми богат на всякакви подправки и ситно накълцани зеленчуци сос. Поглеждам екрана на телефона си, да, определено се замотах. Даже и единият час, който си бях предвидила за това, ще ми е малко, за да се добера навреме до круизния терминал ако запазя това си темпо на ходене. Ще трябва да ускоря ход и да се лиша от няколко фотопаузи. Но първо ще се насладя още малко на уличната храна, опитвайки щедро сиропиран, подобен на сладка баница сладкиш.
Сред последните качили се обратно на кораба пасажери съм. Слънцето вече снизхожда към хоризонта, скоро ще се стъмни. Преди да се усамотя на балкончето си, минавам през ресторанта, за който знам че имат резервация участниците от групата, да видя че всички са здрави и доволни от прекарания си във Фуджейра ден. И те са точно такива. Шопингът наистина е магическо средство за постигане на колективно добро разположение на духа.
Този път, мило ми корабно дневниче, срещата ни с теб ще е сравнително кратка. Последни маневри за акостиране на последното ни пристанище от маршрута - Мускат. Корабът и останалите му пътници ще продължат заедно още няколко дни, но ние спираме дотук. Не по непредвидени обстоятелства, да не се притесни някой, така си беше планирана групата от самото начало. Ще се разделя с балкончето си само след едно сутрешно капучино време. И после ще потънем в прегръдката на Оман.
Има причина Оман да е наричан „истинския портал към Южна Арабия“. Султанатът, разположен в подножието на планината Хаджар, е изключително богат на обекти от световното наследство на ЮНЕСКО, а историята му е вдъхновила някои от най-известните приказки. Столицата Мускат е резултат от сливането на три по-малки селища, всяко със свой характерен облик, запазен и до ден днешен. Маскат е районът около пристанището, древно рибарско селище, прерастнало до укрепен форт, в днешно време - място за приятна разходка по крайбрежния булевард, загубване из търговските улички и няколко кадъра към щедро и ярко изрисуваните минарета и кубета на джамиите. Хареса ми, носи спокойствие и усещане за автентичност. Мутрах е най-гъсто населената част от града, с популярните базари и достъпните за всеки като цена хотели. Руви, така и не го видяхме, само ни разказаха за него, е сърцето на модерното, с лъскави бизнес сгради, но така или иначе не бяхме дошли за тях. Малко време имахме до вечерния ни полет обратно към родна земя, малко, за да се види всичко, но поне вкусихме от екзотиката на това място. Като да сложиш апетитна хапка на върха на езика си и да я запомниш с вкусовите си рецептори, така че в някакъв по-подходящ като продължителност момент да ѝ отделиш възможността за по-дълга наслада.
И тук абсолютно задължителна спирка е новата султанска джамия, в Оман носи името на султан Кабус. Минималистично пиршество, така бих я определила. Внушителна с размерите си, внушителна с площта заедно с прилежащите към нея градини, осигуряващи прохлада в знойните летни дни, внушителна с детайлността на орнаментиката си. И, въпреки всичко, толкова минималистична като стил, модерно минималистична. Съчетала най-доброто от архитектурните и интериорни практики на Изтока и Запада, пресечна точка между миналото на Оман и желанието му за бляскаво и светско бъдеще. Не само религиозен символ, но и културен такъв. Друг блестящ образец в подобен стил е Кралската Оперa, открита изключително пищно през 2011 година с “Турандот” в изпълнение на Пласидо Доминго. 
Като един любител на оперното и балетно изкуство, без претенции да съм кой знае какъв разбирач, останах, мило ми корабно дневниче, изключително впечатлена от календара с предстоящи заглавия и участието на звездни величини като Андреа Бочели, Рене Флеминг, Лондонската филхармония, балетни трупи от Ню Йорк до Москва и обратно. Бляскаво портфолио, но когато султанът е решил да даде средства за разширяването на светския и естетски мироглед на народа си, предполагам нищо не може да го спре. Поне не и от финансова гледна точка. Един светъл пример, достоен за подражание. Хората, които са по-навътре в политическите и икономически дела на страната вероятно ще ме оборят с цитиране на достатъчно негативни управленски действия, но за мен отварянето на такъв културен прозорец в затворена до преди няколко години за всякакво външно влияние държава, е достатъчно голяма крачка в правилната посока. Разбира се, всичко е филтрирано, но и в това няма толкова лошо, че то малко тук, по нашите географски ширини, напоследък превърнахме свободите в свободия. Но това са едни други, пространни, разговори. За по питие на маса. А ние на маса повече нямаше да се съберем в рамкките на това пътуване, така че нека ти споделя, мило ми дневниче, за препускането ни през града в оставащите кратки часове преди качването на самолета. След като Операта ме хвърли в размисли и страсти, вече загатнати по-горе, ни бе дадена възможност да ги поохладим, буквално и преносно, с айс кафе или опит-за-направата-на-фрапе, или нещо средно между двете класически напитки за зноен с температурите си ден, в кафене близо до крайбрежието. Определено не останах очарована от вкуса, така че се отправих навън за няколко снимки. Докато опитвах на максимално приближение на обектива да уловя самотна скала насред нищото на залива, която ми се стори интересна, екскурзоводът ни се приближи до мен и започна да ми разказва, напевно, като в традиционна арабска приказка, за всички чудеса, които страната крие и към момента остават встрани от погледна на масовия турист - за пясъците на Уахиба, за мангрови лагуни, за коралови рифове и скалисти острови, за изваяни от времето и природните стихии каньони, проломи и оазиси, които те оставят безмълвен и бездиханен пред девствената си красота. Представих си ги, от съвсем малкото видяно до момента в Оман, можех да си доизградя в съзнанието прелестни картини. Толкова реалистични, че лекичко се улових да се ядосвам задето научавам за тях точно сега, когато бързаме по пътя си нататък. Ето затова, мило ми корабно дневниче, не съм почитател на този тип пътувания. Оставят те с усещането, че си пропуснал толкова много, а никога не можеш да бъде сигурен дали съдбата някога отново ще те доведе по тези земи. Ако се върна към метафората с хапката, ще е като да сложиш апетитен залък на върха на езика си и някой да ти го отмъкне изпод носа точно преди да си го сдъвкал.
В лека мъгла и по силата на абсолютна инерция се натоварих последна, след като преброих групата за липсващи бройки, на бусчето ни и продължихме обиколката си. Кратка спирка за снимки пред един от шестте султански дворци в рамките на столицата, този където обичайно се посрещат височайшите чуждестранни гости, отличителен с централната си фасада в топли, пастелни цветове. Фото пауза в подножието на Ал Мирани Форт, строена от португалците през XVI век крепост, кацнала на скали с панорамен изглед към залива. Спокойно, достъпът вътре за туристи не е разрешен, сякаш усетил мислите ми, продума екскурзовода ни. Е, ако имахте още малко време, щяхме поне да се качим по стълбите, да видите страхотната панорама, да видите залива както са го виждали едно време пазителите му - със следващата си реплика развали усещането ми за разбиране и съчувствие към страдащата ми туристическа душа.
Е, ако имахме, ама нямаме. И вече сме на път към летището дори. Не ме разбирай погрешно, мило мое корабно дневниче, изкарахме си чудесно и този път заедно, преживяхме уникални емоции, видяхме нови места или стари такива с нови очи, но въпреки това се надявам следващата ни среща, ако има изобщо такава, да бъде отложена във времето възможно повече. Един вид да не си писнем взаимно, пък и да имаме шанса да се преоткрием в друго време, в друг житейски и емоционален момент. Не казвам сбогом, а до нови срещи. До още един корабен дневник някой ден.
