Особености на албанските планини Част 1

Ах, вълшебното изречение “Нашите ще гледат децата”. Ама, разбира се, че ще ходим на експедиция. Много ги разбирам нещата. Хем имам цял един планински преход за последната една година, хем съм влизала във вертикална дупка “само” преди три години. Е, успях да увисна няколко пъти на въжета в месеците преди експедицията, но признавам си, хич не се чувствах тренирана, а и не бях съвсем сигурна какво точно да очаквам.

Първата ми експедиция.

Бях хем въодушевена, хем притеснена. Ако слушаш Васко - всичко е супер готино, а за преходите говори с лекотата, с която вари кус-кус. Но аз си имах едно наум. Даже две наум. Защото тръгвах със съвсем ясното съзнание, че нямам никаква предварителна физическа подготовка, нито откъм преходи, нито откъм пещерно дело. Но пък очакването нетърпеливо ме гъделичкаше.

ДЕН ПЪРВИ

Багажът

В денят преди заминаване връчихме децата на баба им и дядо им, за да можем да оправим багажа, който, разбира се, беше оставен за деветдесет и деветата минута. Планът беше да се тръгне от София в събота, 4:30 сутринта, а ние и двамата се прибрахме от работа след 23:00 предната вечер.

Бърз разбор на екипировката за проникване в пещера - седалки, майони, десандьори, душегубки, карабинери, ремъци, педали (накратко “джажди”), каски, челници с резервни батерии, пещеризони, поларизони, термо бельо, чорапи, ръкавици, ботуши. Когато стигна до ботушите винаги се усмихвам. Защо ли? Защото "Когато видиш някой да си слага Големите Ботуши, можеш да си доста сигурен, че ще се случи приключение." (Мечо Пух).

Васко легна да поспи, предвид че щеше да шофира основно той. Аз по-скоро планирах да спя в колата, така че изтеглих жребия за багажа, който при нас вечно е шекспирова трагедия.

За лагера: палатка, шалтета, чували, осветление, тента, хамаци, сгъваема туба за вода, касеролка, кутии за храна, чинии, купички, прибори, ножове, столчета, постелки, ситна масичка.

Лични - сандали, обувки, къси панталони, дълги панталони, потници, тениски, суичъри, ветровки, дъждобрани, шапки, кърпа за глава, слънчеви очила, бански, по една тънка хавлия.

И още - тоалетни принадлежности, слънцезащитен крем, чантичка с лекарства - лепенки, марли, всякакви видове капки и обезболяващи, противоалергични и противокомарни мазила, затоплящи и охлаждащи гелове, витамини, активен въглен, термометър и пр. Телефони, зарядни, външни батерии.

И по-още: газова бутилка, сгъваема лопатка, трион, перфоратор (бормашина), малка раничка, книжка, карти за игра, тефтерче, химикалка, възглавничка за път (да не чупим вратове, моля).

На всеки час ограждам нещата от списъка, оглеждам се и УЖАС! Това е ужас! Купчината багаж става все по-голяма, а краят се не види. Ами така е, като всичко е все last minute. Пак ще взема нещо излишно и ще забравя нещо важно.Като мина 03:00 сутринта обаче вдигнах ръце, писах багажът за готов и влезнах за душче. Будя Васил и започва великото преселение на народите. Успяваме да се класираме с 20 минути закъснение на бензиностанцията, очаквайки да сме последни (както обикновено). О, чудо! Ние сме втора кола. Чакаме още цели 2! Еее, Бръм, дай пет точки - върха сме :) Става ми леко на душата. Започваме тамън.  

Пътят

Дълго умувахме дали да минаваме през Гърция или Македония, но в крайна сметка се спряхме на Гърция, което, разбира се, доведе до едночасово висене на границата. Но пък за сметка на това, там засякохме приятели, хукнали към гръцките къмпинги, които замалко да ни отклонят от важната ни мисия. Но, в крайна сметка кой би избрал лежерни, мързеливи плажове пред жегави, стръмни планини и неизследвани дупки. Не и ние. С напредването на деня жегата ставаше все по-тежка, а неработещия климатик в колата хич не помагаше.

Но литрите вода и трепетното очакване компенсираха сауната. Някъде из гръцките планини фиксирахме чешма с беседка и спряхме да пълним шишета. Оказа се, че водата на чешмата е вряла. Няколко минути по-късно обърнахме внимание, че на отсрещната страна на пътя, до скалите има друга чешма. Оказа се, че отсрещната вода е студена, но тръбата под мастиления асфалт, стопля водата на чай до другата чешма. Въпреки ятото пчели около чучура, всички се изредихме на студената вода, мнооого внимателно.

Тук използвах момента да огледам отново групата ни. Аз и Васко, инициаторът на експедицията Владо и брат му Сашо, Ани и Ефи - активни пещернячки, с богат експедиционен опит, които познавам от вече далечната 2015, когато карах пещерния курс, вечно усмихнатата Марго, която бързо печели приятели, Пешо с дрона, разхождащ плюшен динозавър, собственоръчно направен от него, Алекси, който също познавах по-скоро бегло и Павката, с оня чуден джип с покривната палатка. Общо взето всички ми изглеждаха далеч по-подготвени от мен, а аз давах всичко от себе си да не издавам съвсем явно липсата на вяра в собствените си сили.  Честно, нямам идея дали ми се е получило. По-скоро не. Марго извади набързо един лентов апарат, щракна 1-2 снимки по случай ден първи и потеглихме отново на път.

Гръцко-албанската граница я дели река Вьоса. От гръцка страна освен нас се появиха само още 1-2 коли, които очевидно минаваха ежедневно, защото си махаха приятелски с граничарите. Тук срещнахме и най-любезния митничар на света, който само ни попита:

• На туризъм ли отивате в Албания?
• Да.
• Документите ви наред ли са?
• Да.
• Имате ли нещо за деклариране?
• Не.
• Приятна почивка.

Направихме бързо ревю на сандали и се изнесохме ухилени.

Минахме моста и се тропосахме на Албанската граница, където нещата минаха също сравнително бързо. От границата до Пърмет - най-близкото населено място до нашата планинска цел, бяха само около 40 км, така че, вече на Албанска територия, спряхме за бърза оперативка. Единодушно решихме, че ще спрем в града за интернет карта и провизии, след това ще ядем, и чак след това ще катерим планината, за да поставим основите на едноседмичния ни базов лагер. Доволни от плана, гладни, жадни и с приповдигнато настроение се натоварихме по колите.

Южна Албания се оказа дяволски красива. Наистина. Пътят се вие покрай великолепния, многопластов хребет на Немърчка – най-високата планина в Южна Албания, доста стръмна в по-голямата си част, а в подножието й пъпли изумрудена река.

Вече в Пърмет, ни чакат важни експедиционни задачи.

Точка 1: Едно от най-важните неща за провеждането на успешна експедиция е… ИНТЕРНЕТА! 🙂 Разбира се. Изсипваме се на уличката с магазина, а Владо бодро се впуска в решаването на този сложен проблем.

Точка 2: ВОДА, БИРА, АЙРЯН. Изреждаме се бързо на касата и се строяваме под сянката на една стена, за да бистрим следващи стъпки. Междувременно кой се полива с вода, кой казва наздраве, кой джурка айряни.

Точка 3: СЛАДОЛЕД! Денят беше 15 юли, а на тази дата преди 13 години се роди едно диване, юнашки се набесня и ненадейно си отиде. Изядохме по един сладолед, докато си мислехме за Ния. Да, хубава дата за старт на експедицията ни.

Точка 4: КРЪЧМАТА. Ами да, трябва да се яде. Ама преди да се натоварим към кръчмата, Васко ми показва от улицата:

• Виждаш ли ония туи ей там?
• Да.
• Ето от там се тръгва за мястото на лагера. Около час път. А виждаш ли ей онова голото петно, ей там?
• Къде бе?! Там, къмто върха на планината ли?
• Баш. Това е гола, каменна плоча. Минаваш под нея и после още нагоре, и още по онова билото, и ей там някъде е пещерата.

*Виждате ли оная, червената точка? Ей под онова скално петно се минава, после още няколко часа напред, после още няколко часа нагоре и таааам някъде е дупката. Ей го къде е!

Краката ми се подкосяват леко. Дали някой друг ги приема така нещата, с лек уплах, или съм само аз? Хм. Къде викате е таз кръчма. Водете ме бързо.

Кръчмичката е извън града, кацнала върху реката, до един мост. Гледката е чудна, бирата е студена, сервитьорката е усмихната, а цените са си съвсем прилични. А пък под ей тоя, същия мост, се оказа чудно място за плаж - топла вода и естествено джакузи. Първите мераклии веднага го тестваха.

Хапнахме, пийнахме, поговорихме си с едно стадо козички и тръгнахме към “Селото с туите”.

За да стигнеш Badëlonjë или Бадалония (по нашенски), или Селото с туите, минаваш по моста (първо изчакваш поредното стадо, нали) и после пускаш колата нагоре с цЕлата газ. Ситно селце, сякаш подминато от цивилизацията. И там, по средата, сред полупорутените пострийки, чешмата и щъкащите кокошки, наистина има 5-6 великолепни дървета туя. Високите конуси ни служеха за ориентир от почти всяка точка на планината, а на самото селце придаваха особена романтика.

Паркирахме колите, нарамихме кой каквото успя, заредихме шишетата с вода и с бодра стъпка захванахме пътеката през селото и нагоре. Правя 10 крачки и издъхвам. Лелеее, аз от селото не мога да излезна, какво остава да стигам до лагер, още повече до дупка. Ужас. Дишам тежко, пръхтя, ама местя краката. Не кашкавал, ами кашкавал на тиган е работата. Но, няма връщане назад, Хоро е, ще се играе.

Пътеката върви сравнително ясно. Има си от всичко - камъняк, тръни, храсти. Съвсем в реда на нещата. Така и не съм сигурна колко точно време отнема от селото до мястото на лагера. Според хората около 45 минути, според мен около час и половина. 🙂 Стискаме си ръцете грубо на час. По принцип, не че е драматично. Всички са си ок, само аз съм пред умиране. Вече е тъмно, в челниците ни се бият разнообразни насекоми, а аз на всяко по-равно местенце питам с надежда:

• Колко още горе-долу? А?! (нали знаете детската песничка “Are we there yet?” “NOT YET!”)

Базов лагер и особености на Албанските планини

Накрая стигаме до една широчка поляна, а на всяка крачка избухват скакалци. Избухват бе. Стъпваш, а те изригват и ти скачат до кръста. Аз толкова скакалци накуп никога не бях виждала. Та, воала - Поляната със скакалците. А в дъното на поляната - два ореха. Ето там хвърлихме раниците и положихме началото на Базов лагер. Проснахме се по земята, пихме някакви води, а Пешо даже успя да извади малко кенче с топла бира. Ммм, направо вкусна ми се видя тая глътка. След няколко минути започваме да се размърдаме - кой да опъва хамак, кой палатка, кой търси нещо срещу комари. И изведнъж разни хора започват да се смеят - аааа, ония светулки пак ги има. Приближавам да подслушам разговора и чувам как всички се въртят с челниците по поляната и коментират некви светещи работи. Светкам с челника. Наистина - земята е осеяна със ситни светещи точки.

Светулки, а?

Не!

Паяци!

Ето ти Лагера с паяците. Краката ми пак се подкосиха. Вие шегувате ли се? Къде е този Васил и защо за цяла година веднъж не спомена светещите паяци?! Защо?! Аз, дето цял живот викам хората да ме спасяват от паяци, сега се озовах на поляна, пълна с големи, бляскави, чудесни па-я-ци. Ама ПАЯЦИ! Такива, като тарантули на диета. Добре ли е? Василе, къде си? Ела да се обосновеш.

А Васко през това време се беше натоварил в джипа на Павката, за да го упъти до лагера. Силно разчитахме, че офроуд возилото ще успее да се покатери до нас, и да донесе тежките лагерни необходимости и екипировка. Обаче нещо се позабавиха. Започнахме да хвърляме чоп и боб ще стигнат ли, ще се откажат ли, безаварийно ли ще минат нещата. Влади проверяваше честичко по радиостанцията докъде са добутали. Докато се вихреха залозите, в далечния край на поляната блеснаха светлини (други, не паячни).

Владо доволно и отчетливо обяви по станцията: 

“Дъб до Бук, добре дошли!”     

Сякаш това изречение даде същинския старт на малката ни експедиция. Настъпи въодушевление и суматоха. Разтоварване на багажи, разпознаване на раници и надиграване с паяците. Признавам се, че в момента, в който стигнахме двата ореха, бях изкушена да си метна шалтето на земята и да спя под звездите. Да де, ама с бродещите осемноги, тази идея бързо замина в кофата. С Васко чинно си разпънахме палатката и се набутахме там за припадък.

ДЕН ВТОРИ

Събудихме се потънали в пот и с твърдото решение “Ей сега да преместим палатката на някаква сянка”, че слънцето удряше най-първо в нашата къща. Е, това “ей сега” така и не дойде и до края си се пържехме. То мързела не мори, а мъчи. Имаше по-важни неща. Например тоалетната. Ние не сме варвари. Моля, не си мислете, че сме ходили да наторяваме гората безразборно. Не. Културни хора сме, все пак. Имаме си място за тоалетна, до изгорялото дърво. Изкопахме си я чинно, сложихме си дъски, хвърляме си пръст след всяко посещение, ползваме биоразградими кърпичкки и дезинфектант. Културка.  Мързеливо кафе, нарамване на празни раници и беж към колите, да качваме останалите багажи. Вече надолу нещата хич не ми изглеждаха толкова притеснително.

Владо и Павел бяха хукнали преди нас на обход, за да търсят алтернативна, по-прилична пътека за Тойотата. Засякохме се на туите. Павката се беше успокоил, че са намерили читав път и каза уверено, че на светло нещата са супер и спокойно ще може да прави курсове до цивилизацията, при необходимост. Починахме малко. Пихме и се поливахме с вода от чешмата. Беше си обедния пек и аз толкова бях прегряла, че се разхвърлях по сутиен. Разбирайте - спортен потник. В този момент минава една усмихната баба и пита нещо на Албански. Ние гледаме тъпо, обаче Васко й отговаря. На албански. Гледаме още по-тъпо. Бабата попитала “Това жена ти ли е”. Васко потвърдил. Изобщо не разбрахме дали е питала, щото не съм прилична, или по друга причина, но повече не си позволих да се разголвам из селото.

Е, малко демотивиращо е, докато щъкаш из планината, навсякъде да засичаш овчари по галошчета и без специална екипировка, с коне и магарета. Но пък на тях им носят багажаааа. Ок сме си.

Как се навих да слезна до долу втори път през същия ден, за мен е мистика. Но следобедно отново спретнахме раничките и се смъкнахме до града за пазар и плаж. Да, плаж - под оня мост, дето хем пази сянка, хем водата е топла, хем бълбука, хем кръчмата е близо.

Хапнахме, пийнахме и хоп, по палатките / хамаците, че на следващия ден ни чакаше щурм на двете пещери, а трябваше да тръгнем по тъмно, за да вървим поне известно време по хлад.

Все пак плажът си е плаж, ама ние сме на експедиция.

Следва продължение...