Остров Корфу – в преследване на залеза ....
Когато моите приятели се обадиха, че планират да купят самолетни билети за остров Корфу, веднага усетих тръпката. Онази, която щом веднъж си изпитал при първото си пътешествие, остава завинаги в теб и само чака кога ще е следващия път, за да те завладее с предстартова треска и да вдигне тонуса ти с размисли какво предстои да видиш. Не ми трябваше много време, за да реша че е време за следващото пътуване. И то не какво да е, а първото след две години изолация, която мисля че увеличи сериозно жаждата на хората за пътуване и посещение на нови места. А Корфу, като Йонийски остров, разбира се носеше специална емоция за мен – все пак бях прекарал четири летни сезона в Закинтос и това райско кътче остана завинаги в сърцето ми със своята очарователна природа, уникални нюанси на водите и приятели, които намерих там.
Нямаше нужда да отварям географска карта, защото тя веднага изникна пред мен – онази сгъваема в червен цвят, която бях купил при първото ми пристигане в Занте /не знаете какво е Занте?!...хм... ето сега ви хванах, че не сте чели разказите ми за остров Закинтос май J/, за да разучавам Гърция и нейните безбройни острови. Ще кажете – но нали има Интернет, защо ти е подобно пособие в 21-ви век?! Така е, но любовта към географските карти беше дълбоко в мен, настанила се там от дете с разказите на най-добрата учителка по география- моята баба Веси и винаги, когато държа в ръцете си това помагало се сещам за нея. Но да се върнем към Корфу – най-северният от Йонийските острови /6 са по-големите – Корфу, Лефкада, Итака, Кефалоня, Закинтос и Китира/ и втори по големина, разположен срещу Гърция и Албания - на запад от тях. Наричат го още Смарагдовият остров заради буйната растителност, а знаете ли кой е най-големият остров на Южна Корея – Чеджу-до – и той е наричан Смарагдовият по същата причина.
В Гърция всъщност ще чуете да казват Керкира като наименование и то разбира се е свързано с местната митология и историята как Посейдон се влюбил в нимфата Керкира, която пък била дъщеря на речния Бог Азопос и речната фея Менопе. И както вероятно ще се досетите, с помощта на Зевс той отвлякъл възлюбената си и я завел на далечен и много красив остров. Като знак на любовта си, Посейдон го нарекъл с нейното име – Керкира, заживял с нея там и след време се родил синът им Феак. Сега вече, може би никак нямам да ви учуди, ако ви кажа, че наричат Корфу още и Градината на Боговте, а също и Островът на нимфите. Това кътче земя притежава специфичен и много благодатен климат с мека зима, когато вали предимно дъжд и затова изобилства зеленината, като горите покриват близо половината му площ /цялата е 641 кв.км/.
Самолетът започна да снишава и бързо различих онези тюркоазени нюанси на морските води около бреговете на Корфу, типични за Йонийско море и веднага ми напомниха за Закинтос, а и за Пулия. Не след дълго кацнахме на летище Йоанис Каподиастриас /признавам си, че си погледнах записките, за да напиша точно името/ , намиращо се на 1 км южно от главния град, носещ както обикновено името на самия остров – в случая Корфу.
Пред терминала ни очакваше шофьорът на миркобуса, с който щяхме да се придвижим до селището Агиос Георгиос, където направихме резервации. Всъщност като чух името, където са наели къща моите приятели и веднага заподозрях, че може да има две такива на острова със същото име. И се оказах прав. Както на о-в Закинтос има Агиос Николаос и на север, и в южната част, така и на о-в Керкира имаше Аг.Георгиос и на юг. Спирос ни поведе към своето превозно средство, което блестеше от чистота от далече. Отвори и ни лъхна аромат на свежест, беше се постарал да изглежда перфектно черния малък бус и това създаде приятно усещане за всички като за добре дошли. Настанихме се и потеглихме, а нашият водач започна веднага да ни разказва за Корфу. Не бяхме изминали и 5 км, когато след въпросите на Спиро се оказа, че всички сме за първи път на този остров. Тогава той спря, направи маневра и потегли в обратна посока към главния град. И докато се споглеждахме учудено, чухме нашият водач да казва доволно – Кратък Сити тур, бонус за вас, след като не сте били досега тук. Колко мило – помислих си аз, а сигурно и всички останали в микробуса. Движехме се в периферията на градчето, но определено имах усещането, че се намирам в Италия – влиянието на архитектурния стил беше навсякъде. Но погледнато в исторически план обяснението идва само – през 16-ти век венецианците достигат до острова и започват да оформят днешния му облик. Те му дават и името Корфу и го упрaвляват oт 1401 до 1797 г. Няма как да не забележите тесните улички, кепенците на високите прозорци, отрупани с цветя и създаващи онази неповторима атмосфера, която те кара да носиш Италия в сърцето си. Иначе прeз гoдините островът е бил владение и на фрaнцузи, а също и британци. Така се е получило смесванe на рaзлични култyри и архитектурни образци и Керкира носи свой неповторим стил. Спиро разказваше и показваше забележителности с особено доволен вид. В един момент любезно попита да не прекалява с говоренето и каза, че ако сме изморени и искаме може да ни остави да спим по пътя. Последва още една изненада от негова страна – спря, извини се и слезе, а след малко се върна с минерални водички за всички. Как да не се чувстваш комфортно и на почивка, след като получаваш такова любезно отношение и услуга? Благодарихме на Спиро и продължихме по пътя на северозапад, който се виеше сред възвишенията и навсякъде беше зелено, с редуващи се маслинови горички, смокини, лимони и кипариси. Последните бяха толкова много, че докато споделяхме това помежду си нашият водач, явно дочул от нас, с усмивка сподели, че и на гръцки името на дървото звучи по същия начин.
Разбира се, темата за закрилника на Корфу нямаше как да бъде пропусната, особено при факта, че това е Свети Спиридон, а нашият шофьор Спирос. Той е покровител на остров Керкира, но и на няколко групи занаятчии: грънчари, тухлари, бакърджии и обущари. Св. Спиридон се ражда в края на 3-ти век в село Аския на о. Кипър. През 4-ти век прави редица чудеса и е избран за епископ. В средата на 7-ми век мощите му са тържествено пренесени в Константинопол, а след превземането на града от османците през 1453 г., мощите са пренесени на остров Керкира, където са и днес. Местните хора казват, че светецът продължава да върши чудеса чрез своите мощи.
За да покажат благодарност, венецианците започнали да правят шествие с мощите на Св. Спиридон в събота преди Великден, като за пръв път то се е състояло през 1630 г. Затова и днес в Гърция празненствата започват от Лазаровден. Кулминацията е на Великден, като под съпровода на духов оркестър се извършва шествието с мощите. В 11:00 часа започва ритуала по масово чупене на керамични съдове, като хората дори пускат от своите балкони големи делви и стомни с вода, а те разбира се вдигат страхотен шум.
Оказа се, че има интересна българска, според някои, следа около Свети Спиридон. Става дума за известната фамилия Вулгари /Булгари/. След като Константинопол пада под османска власт, гръцки свещенник на име Георгиос Калохеретис взел мощите на Свети Спиридон и ги пренесъл в Корфу. Човек от фамилията Вулгари, известен като Стамат Български пристигнал също на острова и се оженил за дъщерята на Георгиос Калохеретис – Асмина. Така Стамат получил и правото да бъде пазител на мощите на Св.Спиридон, като това продължава от 1521 г. до 1925 г. През 1527 г. Стамат започнал да строи църква на Свети Спиридон и 4 години по-късно тя била готова и мощите били пренесени с шествие. След това местните хора започнали да събират пари, за да направят по-голяма църква и през 1577 г. това било факт и започнали строежа. След почти 20 години тя била звършена на същото място, където била старата, а мощите пренесени в нея. В близост е запазена и до днес къщата на фамилията Вулгари. Спиро приключи историята си и отново попита дали не искаме да поспим, като каза че до половин час ще пристигнем в малкото селище Агиос Георгиос. Това че помолихме Спиро да продължи, сякаш го зареди и той с още по-голям ентусиазъм ни разказваше за Керкира. Сподели, че родом самият той е от Патра и определено се зарадва, като казах, че съм ходил там и много ми харесва. Научихме и че тук е основан първият гръцки университет – Йонийският, основан през 1824 г. и известен тогава като Йонийска Академия. Впоследствие реших да прочета още малко в Интернет и разбрах, че в началото е имало 3 факултета – филологически, юридически и медицински, но през първите 4 години се изучавала само медицина. Установих и още нещо интересно – един от първите преподаватели в Йонийската академия е Никола Савов Хаджиилиев (Никола Пиколо), който е гръцки лекар, общественик и писател и както се досещате има български произход.
Най-после пристигнахме в селището Агиос Георгиос-Пагон, където щяхме да се настаним. Благодарихме на нашия любезен шофьор, свалихме багажа и се отправихме към къщите. Беше доста топло, наоколо се чуваха птички, не се чуваше бийт и басове на натрапчива музика отвсякъде, ухаеше на смокини от едно доста голямо дърво в близост. Това веднага ме пренесе в двора на къщата, където живеех като малък – там също имаше смокиново дърво и въпреки че казват, че е доста издръжливо и на суша, сигурен съм, че се чувстваше доста добре и заради малкото поточе, което минаваше в близост. А когато станеше август месец най-често под дървото, претърсвайки клоните за зрели плодове беше чичо ми Илия, който много обичаше да хапва смокини. След като ароматът от дървото ме върна бързо в спомените, след миг отново бях в реалността на острова и огледах инстинктивно за зрели плодове. Уви, все още нямаше. Както вече споменах, на остров Кοрфу имa две селища c имeтo Агиοс Гeоргиοc - един нa ceвeрοзaпаднοтo κрaйбрежиe и eдин нa югοзапaднотο. Това, в което се настанихме, често се нарича и Аг.Георгиос Пагон – заради намиращото се наблизо селце Пагон. Разположено е между Пaлeοкacтрица и Арилас, а плaжът му e извеcтeн κатο eдин oт нaй-хубaвите на οcтровa. Курoртът e мaлъk и тих, особено подходящ за семейства с деца и за хора, които търсят истинско спокойствие. Има малки семейни хотели, студия, апартаменти под наем, а също и няkoлκο cупeрмаркетa, рeсторaнти и κафeнетa край бреговата ивица. Бяхме поизгладнели и не след дълго се настанихме в едно от уютните ресторантчета с морска гледка. Разбира се сред поръчките бяха типичните гръцки специалитети като сувлаки и гръцка мусака, а жаждата можеше да утолим с местна бира Корфу, която беше доста пивка и приятна на вкус. Наоколо се носеше и аромат на узо, но взехме стратегическо решение, че все още е прекалено топло и рано за тази анасонова напитка.
След като обядвахме в типично средиземноморски стил към 15 часа, трябваше да минем и през магазин, за да се запасим с минерална вода. Вътре на щанда забелязах типичните за острова сладка от екзотичен плод. Пропуснах да спомена друг интересен факт за Корфу - че е единственото място в Европа, където расте китайският храст Кумкуат. Разказват, че преди повече от сто години ботаници упорито опитвали да засадят по Средиземноморието тези малки китайски мандарини, но единствено на този остров успели. Споменахме вече за благотворния мек климат, а като добавим и наличието на плодородна почва в северната част на острова, това било достатъчна комбинация от условия, за да вирее екзотичният кумкуат тук. В днешно време дърветата надхвърлят 6000, плодчетата им наподобяват малки портокали и може да се консумират дори с кората. Смята се, че подобряват храносмилането и дават енергия на тялото. Както можете да се досетите това е едно от най-търсените неща от туристите и можете да го намерите под формата на сладка, ликьор, сушени плодове. Местните хора с гордост отбелязват, че ликьорът от кумкуат се произвежда единствено на остров Корфу. Пръв местният винопроизводител Спирос Мавроматис го направил и бутилирал през 70-те години на 20-ти век. “Mavromatis Kumquat Distillery” е създадена през 1965 г., като семеен бизнес, специализиран в специални ликьори от кумкуат и сладкa в буркани, получени от дестилацията на уникалния плод. Производственият капацитет е един милион бутилки ликьор и петдесет тона сладка и очевидно част от тях виждах в този супермаркет, където климатикът приятно ме разхлаждаше и се чудех дали продължавам да разглеждам асортимента по рафтовете от любопитство или пък от приятното усещане за умерена температура на въздуха.
Май беше време да грабна един стек минерална вода и да се отправя към касата. Все пак трябваше да стигнем и до плажа по някое време. Добра идея, но в този момент погледът ми се спря на козметичния щанд и по-точно на сапуните. Хмм..какво приятно ухание! Веднага забелязах традиционните сапуни Patounis, които се правят тук от близо 150 години. Фабриката е построена през 1891 г. и до днес сапунът на семейния бизнес се приготвя само от местен пресован зехтин с добавки като сода, сол и вода. В началото на 19 век Базакис и Патунис от едно планинско село в Епирска Гърция, започват търговия с тъкани пелерини за снабдяване на армията на Наполеон III. С парите закупили сапун от Марсилия и така научили как се прави сапун. През 1850 г. на остров Закинтос е основана първата им фабрика за сапун под името “Bazakis & Co”. Смята се, че това е най-старата фабрика за сапун в Гърция. Техният сапун скоро става известен в цяла Гърция, а през 1891 г., бизнесът се разширява и построяват втора фабрика за сапун - в Корфу. По-късно през 30-те години на 20-ти век, фамилията Базакис остава в Закинтос, правейки сапун до 70-те години на миналия век. Семейство Патунис се установява в Корфу, където продължава да прави традиционен сапун в старата фабрика. През 1940 г. Спирос Патунис, след като завършил химическо инженерство, създава химическа лаборатория за контрол на качеството на техните продукти. В документите на фабриката пише : “В нашето производство сапунът се прави изцяло ръчно. Използваме същия метод, както винаги. Ние правим сапун, използвайки само основната суровина от традиционното производство на сапун, без добавки - тоест: натурални масла, натриев хидроксид, натурална морска сол и вода.” След това лирическо отклонение, взех няколко сапуна от рафта и със стека минерална вода вече се отправих към касата. След половин час вече бяхме полегнали на пясъка на крайбрежната ивица и се наслаждавахме на спокойствието. Въпреки че беше вече 30 минути след 5 вечерта, слънцето все още беше силно, но полъхващият ветрец добре разхлаждаше.
На следващия ден се събудих от приятната тишина, която от време на време се нарушаваше от пеенето на птички. Лежах си спокойно и си мислех за грохота, който се чуваше сега по булевардите на София и това породи доволна усмивка на лицето ми. Да, това е истинска почивка – далече от шума, от натоварения трафик и динамичен живот. Бяхме се озовали на точното място за почивка – красив залив, спокойна атмосфера, слънце и вкусна храна. Хм, щях да пропусна – и местни хора, които излъчваха щастие и някакси странно за нас спокойствие, не бързаха за никъде и просто се усмихваха. Но въщност не е ли това правилният начин на живот – такъв, който не натоварва организма излишно със стрес и нерви и който допринася за вътрешната ни хармония. Лежах си и си мислех за всички онези места по Средиземноморието, които бяха обикалял и живял известно време – точно това беше типичното за всички тях – спокойствието, което витае във въздуха и неусетно ти се предава, когато постоиш известно време. И започваш да усещаш спокойствие в душата си, да изолираш стреса от ежедневието и да се усмихваш все повече и повече. Това е може би магията на Средиземноморието и едно от най-хубавите неща, които може да вземете от него, наред с вкусната храна и обилно слънце. Спомних си за историята на един мъж, който живеел и работел дълги години далече от родната си Гърция, някъде на континента Америка. Един ден лекарите установили, че той е тежко болен и дори казали колко още приблизително може да жиеве. Шокът за човека бил сериозен, изпаднал в размисли, но не се отчаял, а взел решение все пак да посвети времето до края на живота си на своята слънчева родна страна. Събрал си багажа и отпътувал за един гръцки остров. Заживял там, като се хранел с произведена в района храна, наслаждавал се на спокойствие и чист въздух и малко по малко започнал да усеща, че организмът му сякаш започва да укрепва. В началото повече лежал, но започнал да става и да се разхожда – от начало на малки разстояния, а след това увеличавал повече и повече, срещал се с местните хора, говорел си с тях и след време почувствал прилив на сили в тялото си. Решил да започне да се занимава с нещо и взел малко овце, които да гледа и да води всеки ден на паша. Освен това започнал да пийва и вино с вкусното местно сирене, което консумирал редовно. Така неусетно изминали почти две години и мъжът решил да си направи нови изследвания, за да види какво е състоянието му, защото очевидно се чувствал добре. Учудването на всички било голямо – оказало се, че към момента бил преборил лошото заболяване. Дали от чистия въздух и истинска храна, дали от коренно променения начин на живот, но пречистването на организма на мъжа било факт. Продължавах да се наслаждавам на тишината и птичките, припомняйки си тази история, замислен за спокойствието и стреса, за живота въобще и цената на това, което искаш. Когато прецениш какво ще ти струва, още веднъж се замисли дали продължаваш да го искаш. А всъщност беше време да стана вече, защото определено исках едно фрапе ме гала, глико /с мляко и много сладко/ и цената му от 2 евро и 50 цента по никакъв начин не можеше да ме разколебае. Доста бързо се облякох и излязох, за да се насладя на разсънващата студена напитка в близкото кафене до плажа. Дали искам каламаки? Ама разбира се, как ще пропусна да пия фрапе със сламка :). Беше 9 часа, а слънцето обливаше с топлите си лъчи всичко наоколо в залива Агиос Георгиос, който беше доста голям и заобиколен от стръмни възвишения. Плажната ивица беше широка и имаше хубав ситен пясък, като местните казваха, че бил един от най-хубавите на целия остров. След малко вече ровех в телефона, за да проверя какво интересно може да се види в близост, като лека вечерна пешеходна разходка да кажем. Погледнах надясно и нагоре – там е разположено селището Афионас – четях в Интернет. Също така от него можело да се видят много красиви гледки – със сигурност трябва да е така, защото е разположено да добра височина над нашия залив. От там пък можело да се спуснеш към друго интересно място, наречено Порто Тимони - един от най-красивите двойни плажове или още наречени плажове-близнаци. Гледай ти – казах си аз, това е нашата вечерна екскурзия – Афионас с Порто Тимони. Колкото и да е топло, след 18 часа това е нашият маршрут – звучеше доста примамливо, а и ще има какво да се снима. Не знам дали съм ви споменавал за тази друга моя страст и хоби – фотографирането. Дори с гордост мога да спомена, че имам една снимка от Осло, поместена в National Geographic, която пратих просто така, но от изданието взеха, че я харесаха и публикуваха. Със скромността до тук. С фрапето за съжаление – също. Вече се чуваше онзи звук, когато със сламката се опитваш да намериш по дъното на чашата още някоя капчица от течността, но някакси неуспешно. Но явно това беше знак да си тръгна от уютното кафене и да споделя с останалите приятели от компанията идеята за вечерна разходка.
Минаваше 6 вечерта, а слънцето все така упорито препичаше, но все пак беше време за планирата ни разходка, която щеше да ни отведе на две интересни и красиви места. Погледнах картата и маршрутът, който ни предлагаше навигацията и като сравних ми се стори, че няма да послушам модерната техника – реших да поемем по логически по краткия път, като осъзнавах рискът пътят, който виждам като по-кратък да се окаже в даден момент по-трудно проходим. Все пак послушах интуицията си и поехме край брега, като някъде в края на плажната ивица, където заливът започва да прави завой и става скалисто се очакваше да има път нагоре в посока Афионас. След 10 минути бяхме вече на мястото, където се наслаждавахме на две много красиви съседни къщи със страхотна гледка към плажа на Агиос Георгиос, до чиято ограда имаше две големи смокинови дървета, които внасяха и невероятно ухание в тази чудесна картина и така сетивата ни можеха да изпитат пълно удоволствие преди да поемем по стръмния път, който се виждаше нагоре. В този момент се усети и лек полъх на вятъра, което ни даде допълнително ентусиазъм да започнем изкачването. Беше спокойно, почти не минаваха коли и постепенно започнхаме да преодоляваме стръмния път, като от време на време спирахме да хвърлим поглед към залива, който все по-добре позираше като за снимка долу в ниското. В един момент се озовахме на сравнително равна улица, като броя на къщите значително се увеличи и беше видно, че вече сме в селището Афионас. Оказа се, че това e доста старο cелο c тeсни улици, мнοгo цвeтя и колорит, защото някои къщи се открояват, бοядиcaни в ярки цвeтοвe. Чудесно! Бяхме успели сравнително бързо да стигнем до първата ни цел, а мястото определено носеше свой собствен чар и определено изглеждаше много красиво. Вървяхме и снимах – красиви къщи, цветя, смокинови дървета и... в един момент осъзнах какви ще са най-красивите снимки тук, ако успеем да стигнем и се върнем навреме от Порто Тимони. От дворче на къща, гледаща към другата страна, противополжна на Агиос Георгиос – т.е. на запад, се загледах в панорамата – беше нещо уникално, но в същото време ми изглеждаше някакси познато. Странно усещане, нали! Слънцето се спускаше с лъчите си по морската шир, като се виждаха интересни отблясъци. Да – тук трябваше да се върнем да гледаме залеза! Веднага проверих в Интернет – залезът щеше да бъде в 9 часа и 3 минути, т.е. имахме час и двайсет минути на разположение, за да не го пропуснем. В този миг някакси като на лента прерових спомените в главата си и се озовах на о-в Санторини. Разбира се, че ми напомняше за Санторини гледката от Афионас- разположено по същия начин на сякаш на върха на скалите и предоставящ същата невероятна панорамна гледка, за да се насладиш на залеза. Да, само че нямаше явно такава популярност. И по-добре – замислих се аз. Ще имаме възможност да се порадваме на моментите как слънцето бавно се скрива зад хоризонта без да се бутаме с много хора, какво по-хубаво! По пътя си отбелязахме няколко приятни ресторантчета, от които се откриваше панорамна гледка и продължихме напред към нещо като полуостров или нос, не съм сигурен как точно да определя това място със вдадени в морето скали, в чиито край се намира описвания като един от найкрасивите двойни плажове или плажове-близнаци – Порто Тимони. Италианският стил на къщите определено преобладаваше, като се открояваха високите прозорци с дървени кепенци – нещо, което винаги много съм харесвал и винаги свързвам със Средиземноморието. Една от къщите беше в тъмночервен цвят с красиво изпъкващи прозорци, очертани с бяло и кафяви кепенци, пред нея имаше стилна ограда от ковано желязо, а приятната гледка се допълваше от цъфтящия зокум. Разбира се терасата и гледаше тъкмо на запад. Наблизо беше и красивата камбанария на църквата, боядисана в бледоранжево и бяло. Направих бързи 4-5 снимки от различни ъгли и продължихме напред, защото времето напредваше. Трябваше да има баланс между фотографията и надпреварата с времето. След малко се озовахме на място, което беше обозначено с няколко вертикални знамена с надписи Паркинг – погледнах към него – в моя поглед беше като хубава панорамна площадка за снимки на залеза, защото гледката към морето беше перфектна. И имаше само няколко коли час преди залеза. Продължихме и пред нас се появи заведение с надпис Тронът на Зевс – хм, сигурно щеше да предложи интересна панорама и това място – набързо анализирах името аз. И след малко видяхме панорамна площадка в съседство, а от нея като на длан се виждаше залива Агиос Георгиос. Нямаше как – нова серия от десетина снимки..поне и продължихме, защото видяхме козя пътечка, в началото на която имаше табела Порто Тимони и стрелка за посоката. Мда, това беше за нас – придвидливо бяхме с маратонки и поехме смело надолу към следващата ни цел. След десетина минути ускорено, но малко рисково /трябва да призная/ за глезените спускане по пътеката, бяхме достигнали място, от където се виждаше Порто Тимони – два залива, сякаш с гръб един към друг и определено мястото си заслужаваше да бъде наричано плажове-близнаци, изглеждаше много интересно. След малко чухме испанска реч и една дама, идваща от друга пътека ни попита на английски дали това надолу е пътя за Порто Тимони. Точно това е – обърнах се и посочих с ръка плажовете-близнаци, беше видно, но явно хората още не бяха забелязали. Настъпи оживление сред тях и ни последвха надолу. Поглеждах часа от време на време. Бяхме достигнали до хубаво панорамно място, от където планирах да направя поредица снимки на двойния плаж, а часът неусетно беше станал 8:20. В този момент испанците се появиха и помолиха да ги снимаме. Въпреки недостига на време, реших да поупражня знанията си по испански, за да ги попитам откъде са. Веднага получих отговор – Испания. Усмихнах се и поглеждайки към чантичката си на Футболен клуб Барселона продължих – „Да, това е ясно, но от кой град?“. Отговорът не закъсня – Мадрид! Оо...успях едва да промълва аз и все пак продължих дипломатично - ...красив град, да! И все пак зададох въпросът, който ме вълнуваше - Реал Мадрид? Последва шумен отговор заедно – Ноо, ноо... Атлетико Мадрид! J Засмях се и казах – тогава все пак ще ви помоля и вие да ни снимате. А ако снимките станат по-добри, мога да скрия чантичката си! – това предизвика техния смях. И така неусетно беше станало 8:30, а това означаваше само едно – да си припомня физическите тренировки в казармата, бягане нагоре по пресечена метност и неравен терен. Мда...Не знам как се случи, но като на един дъх някакси се озовахме обратно при Трона на Зевс за десетина минути, при което усетих приятната умора и необходимостта да седнем след това в някое от панорамните заведения на чаша студена бира или добре охладено бяло вино. Но сега не беше време за мечти, а да продължим към онзи паркинг, от който се откриваше панорамата на залеза. След няколко минути бяхме там – изморени, запъхтени, но навреме, за да направим снимки от това уникално място. Виждаха се няколко островчета, а слънцето красиво правеше пътека по морето, което отново ми напомни за Санторини и Калдерата. Панорамата и преживяването си заслужаваха бързането нагоре по пътечката, а след това планирахме да се компенсираме допълнително като седнем да вечеряме в някое от ресторантчетата. Красивият оранжево-червеникав нюанс беше последния акорд на този запомнящ се невероятен залез, който успях да уловя в някои снимки.
Малко след това, вече доволни отпивахме от добре охладеното бяло вино в панорамно заведение с приглушена светлина, а мезето от запечено във фолио сирене и калмари беше перфектната комбинация и страхотен финал като атмосфера за вечерта. Не бих могъл да напиша по-красив край за тази история от остров Корфу. Благодаря, че бяхте мислено с мен!
