Пази се борче, идва борд-че или първи стъпки в носенето на сноуборд

Обичам снега. От малка. От онзи ден в първи клас, в който татко ме завари да правя ангели в преспите, 3 часа след началото на часовете. На една страна раница захвърлена… знаете как е. Родителите ми не бяха скиори, съответно и аз не съм. Обаче слушах в захлас истории от лагерите на Пампорово и се заричах, че някой ден и аз ще се пусна по пистата. Освен това винаги съм била вътрешно убедена, че само трябва да се намъкна в ски обувки и талантът ми ще блесне като слънце. Като студентка изкарах 2 зими на работа в Боровец. Чудесни времена - сняг, слънце, хора, случки, приятели инструктури бол. Всеки ден беше “Утре отивам да ме учат”. Мотивацията ми явно е била ужасяващо слаба, защото така и не стигнах по-далеч от чайната до пистата.

И така. На 33 години попадаме на чудна оферта за х. Безбог и се мятам към снега с група приятели, всички от които карат я ски, я сноуборд, я и двете. Взимам назаем грейка и яке от колежка, сипвам ентусиазма си в сак и се озовавам сред оная красота. Говорим си с дружките - чудя се какво да сефтосам. Чувала съм, че ако никога преди не си карал ски, на борд ще ти е много по-лесно. Ами, да бъде!

Ден 1: Tръгваме от х. Безбог. Приятелката ми Марта ми казва: "Елено, аз днес ще си карам ските. Ето ти борда. Почвай!” Ами, добре. Дава ми няколко кратки инструкции и ми връчва дъската. След около 2 минути и половина аз съм успяла да се пречукам, нахлузила съм се между краката на Марти и съм успяла да срежа грейката на колежката. Смеем се малко, документираме падението, после всички се изгубват между борчетата, а аз, надъхана юнашки, се впускам в борбата. Борба си беше. Представете си Сънчо - онзи Сънчо, дето гушкаше всички борчета наред, и накрая си намери телевизор. Ами и аз така, ама без телевизора. На всеки 10 метра съм на земята. Разкопчавам борда, изправям се, закопчавам борда, тръгвам, падам, разкопчавам борда… Не знам колко пъти съм паднала по време на това “спускане”, но съм твърдо убедена, че ако някъде по света има рекорд или дисциплина “Зимно падане с препятствия” - победила съм категорично и безапелационно. Някой да ми каже откъде да си събера медала. Минават някакви часове, в които тълпи хора ме подминават пренебрежително и съжалително. На редките въпроси “Добре ли си?” с жизнерадостна усмивка отговарям, че “по-добре не съм била”. Поначало съм упорито говедо, пък и не е имало нещо, дето да не съм довършила. Продължавам да се надявам, че ще му хвана цаката на пустия борд. Надеждата си вирее, снегът си белее - красота и романтика. Твърдо съм решена, че някога в тоя живот ще стигна проклетата междинна станция и ще се докопам до лифта. Точно в момента, в който това убеждение започва да избледнява и си представям как ме намират на следващата сутрин завита с дъска и борови клони, виждам станцията. Ето я бе. Е-то-я! Браво на мен. Юнак! Поредно падане, сваляне и слагане на борда и тръгвам. И спирам. Защото пред мен има един склон, т.е. стена. Гледам аз отгоре надолу - тая вертикала аз няма начин да я пусна без да се пречукам 14 пъти и половина. Минимум. Подминават ме хора, дето с такава лекота спускат, че мен почва да ме тресе ужасяващ срам. Обаче имам чувство за самосъхранение и, срам не-срам, свалям дъската, нарамвам я и почвам да си я нося надолу. Ами, това беше. Моментът, в който разбрах че талант няма, няма и да има. Че тая работа е трябвало да я свърша преди 15-20 години, и че сега е безнадеждно. Покрусена и отчаяна си мъкна дъската до станцията. Там виждам купчина от моите дружки, които ме почват един през друг: “Защо не си вдигаш телефона? Какво стана? Добре ли си? Много време те няма!” Аз, малко объркана: “Колко време толкова ме е нямало” ТРИ ЧАСА И ПОЛОВИНА! Мили ми смехурковци, три часа и половина в падане. Медала, питам, къде е?!

Ден 2: Събуждам се с подновени мераци. Този път обаче смятам да карам по каналния ред - борд по мярка и учител под наем. Тропосвам се на опашката, намирам си мойто учител, който ме учи успоредно с 2 хлапета на около 7 години. Tамън сме си на акъл всичките. Ами да - съвсем друго си е с инструктор! Хем ти показват, хем ти отговарят на всички малоумни въпроси. Това, самоучението определено не ми е силата. Как изобщо ми е минало през акъла сама да се уча. Та, посвещава ме Драго в основите на сноуборда и в един момент казва “Достатъчно на детската писта, хайде на лифта - отиваме да се пускаме от Безбог”. Смея се аз: “Това го играх вчера - не ми се получава. Имаш ли 3-4 часа свободни?” “Спокойно, ще стане”. Качваме се на лифта. Аз съм като пред заколение. Сърцето ми почва да бие още и още на всеки подминат стълб…
Не ми стигат думите да опиша радостта си, когато успях да направя вързани завои и да пусна “стената”, този път без да си нося борда в ръчички. Пак падах и ставах, но този път стигнах междинна станция за 25 мин, а Драго накрая ми подари борова клонка вместо медал :)

Иска ми се да ви кажа, че от този ден нататък съм карала във всеки удобен момент и съм станала супер добра. Иска ми се, но не мога. След това пробвах ски, които, оказа се, всъщност ми се получават доста по-добре. Но като цяло не съм станала нито скиорка, нито бордистка. Останах си прост снеголюбител :) В главата ми сега има нова картинка - не как се вея безстрашно по пистите, а как се уча наред с мъжа ми и децата на бебешката писта. Много се надявам да успеем да се организираме някак тази зима. Ако не стане - здраве да е. Снегът е и за тези, на които не им се отдават зимните спортове. И слънцето, и боровият аромат, и чайните, и огънят, и великолепната тишина там високо. Ако не се случат ските, поне планината да ми се случи, ще е достатъчно.

Но, какво исках да кажа? А да - никога не е късно да опитате нещо ново, да се изложите малко, да се изкефите много, да се изложите пак и после да се научите. Трябва ви малко мотивация и приятели, които да ви гледат сеира добронамерено. В някои случаи - и инструктор! И няма как да не се получат нещата. В най-лошия случай, поне ще ви остане спомен, който да ви усмихва.