План Б

Всичко започна с едно отваряне на официалната интернет страница на БТС (Български туристически съюз) съвсем в началото на 2021 година, едва месец-месец и половина след като бяхме станали трима в семейната ни единица. Причината да го отворя бе в търсене на допълнителна и вдъхновителна информация за прехода Ком-Емине. Осъществяването му ми е мечта от години и знам, че ще минат още поне няколко такива преди да се случи. Но не вреди от време на време да подсилвам мечтата си с четене по темата. Мечтите са като цветята - трябва да се поливат и торят редовно, за да разцъфнат в най-подходящия за тях момент.

Прелиствайки написаното както за маршрут Е3 (Ком-Емине), така и за маршрутите Е4 (Витоша-Верила-Рила-Пирин-Славянка) и Е8 (Рила-Родопи), също мои мечти, може да се каже, че “Голямото Е” ми е голямата планинска мечта на родна земя, попаднах на любопитно предизвикателство, което веднага прегърнах като своя мечта, още една планинска мечта. Предизвикателството, за което даже си има книжка с печати, е “Покорител на 10-те планински първенци в България”. 

Имах време да изчета каквото ми попаднe пред погледа за тез планински първенци в моментите, когато семейната ни третинка не се съдираше от плач, измъчван от зловещи колики. Имах време да прегърна до такава степен тази мечта като възможно най-близката за изпълнение, че да си я пожелая още за същото лято - Лятото на 2021. И си мечтаех, и времето си вървеше, месеците се нижеха един след друг, но нещо физическото ми възстановяване след бременност и раждане не вървеше по план. Не и по толкова амбициозен план, та да качим десет върха, при това най-високите в България, за две седмици, колкото време бях уговорила баби и дядовци да поемат ролята си. Така де, никой не е длъжен да им гледа внуците. В крайна сметка лятото на 2021 се задоволих с няколко дни из Рила. Не бих го нарекла компромисен вариант, а разумен. Преди появата на третинката не бях толкова склонна на подобни разумни прояви. Явно родителството наистина променя. 

Настъпи зимата на 2022 и мечтата ми за покоряване на десетте първенци започна да добива нова форма - да ги изкачим с бебе на гръб, в ергономична раница, в продължение на едно лято, през уикенд-през два, идеално, тъкмо ще си имаме цел и посока за няколко месеца. Спрямо София само 4 от десетте върха не са на по час-два път с кола. 3 от тези 4 върха са в южните части на страната - връх Радомир (планина Беласица, до Петрич), Гоцев връх (планина Славянка, резерват Али Ботуш, под Гоце Делчев) и връх Голям Перелик (планина Родопи, до Смолян). Точно за тези три върха съставих план А - пътуване в края на юни месец, 2 нощувки в Петрич и 2 нощувки край Доспат.

Тръгвайки на път с 18-месечна третинка имахме едно наум, че тук-таме може да се наложат модификации в маршрута. Добър резултат щеше да бъде и два от трите върха да качим. В хода на действието нещата така се преобърнаха, че направо минахме на план Б - пълна импровизация ден за ден и час за час. В резултат на което пътешествието ни се превърна в абсолютно приключение, от което се завърнахме доволни и презаредени в града. Което, всъщност, е най-важното. А какво се случва с мечтата ми? Е, ще ги качим тези пусти върхове. Може да не е за едно лято, може да не е в логична последователност, но ще ги качим. Тъкмо третинката може пълноправно да си заслужи печатите в неговата книжка за Покорител, вместо пасивно да му ги събираме докато само се е возил на гърба на мама. 

Ден 1

Всичко си тръгна по предварителен план. Наспахме се добре, стъкмихме багажите, натоварихме се в колата и газ в посока Петрич. Посещавали сме района през 2018 година, така че трябваше да се позачета какво ново и интересно може да се отбием и видим преди да се настаним в хотелчето ни. Тогава, при първото ни посещение, качихме връх Конгур, видяхме Самуиловата крепост, отбихме се до Рупите и Хераклея Синтика. Сега, прочит на официалния сайт на община Петрич ни отведе до Чуриловския манастир. На много завои по тесен, но впечатляващо добре поддържан, път между селата по склоновете на планината Огражден. Единствено последният около километър-километър и половина е по-прашен коларски път, който решихме да спестим на така или иначе изстрадалия ни автомобил, пък и да се разходим малко. Спряхме на съседен хълм и като отворихме вратите ни удари петричката жега в акомпанимента на тъпани и зурли. На този ден, Петровден, тъй се падаше, е съборът на село Чурилово. В следобедния час мислехме, че всичко ще е приключило, хората ще са се разотишли, а те тепърва подгряваха за предстоящите всенародни веселия привечер, по хладина.  

 Чуриловският манастир „Свети Георги“ е наричан още и Манастира с дяволите. В изрисуваните сцени могат да се проследят всевъзможни случаи на грехопадение: овчар – лъжец, превърналия се в дявол кръчмар, пророк Исая – властохулник, уникалната сцена с нагиздена мома, на която дяволът ѝ държи огледалото и други. Досега не бях срещала такава стилистика в църковната стенопис. Отвътре църквата е още по-изненадващо впечатляваща. Веднага я добавих в личния си топ 3 в категория религиозни сгради. Изпълнение с неподправен наивизъм - така официално описват църковната декорация, а мен душата ми запява от пастелните, слънчеви багри.Дяволи видяхме само по стените на  храма, хората, които ни посрещнаха в двора на манастирския комплекс бяха повече от сърдечно настроени. Видимо се отличавахме от местните, а и водехме с нас най-малкия спонтанен участник в събора, та лично кметът на село Чурилово скочи на крака да ни настани под най-сенчестата асма и веднага разпореди да ни дадат най-пълните купи с агнешки курбан, за детето специално яхнийка, ама "от онази другата тенджера, като за наши хора", къкрила на бавен огън в магерницата. Съвсем неочаквано и съвсем не по план станахме съпричастни към празника на местните, сляхме се с тях, ядохме от един хляб както се казва.  

Ден 2 

Тук вече план А започна плавно да преминава в план Б. Целта ни за деня бе изкачване до връх Радомир, но явно съборът в Чурилово, смяната на обстановката и интензивната петричка жега бяха превъзбудили най-малката ни третинка, в резултат на което всички бяхме спали сумарно 2 часа през нощта. Все пак в 07:30 сутринта бяхме на хижа Конгур, изходен пункт за изкачването. За щастие планината ни предложи нужната прохлада да съберем сили и да тръгнем с щеки напред по серпентините ѝ. След около три часа и половина нагоре имахме предположение, кое от щърбилата по билото на планината е върхът, който дирим, като при напълно отсъстваща маркировка единственият ни сигурен ориентир бе вече познатият ни връх Конгур. Сигурен, но не достатъчен, уви.  Финален щурм нагоре. Резервоарът от сили, предвиден за тази посока от прехода, е на критичен минимум. Ей къде е пустият му връх, даже виждам отгоре пирамидката му! Пирамидка, ама не каквато и която ни трябва! Обикновена погранична пирамидка, спомен от времената когато с Гърция сме имали ефективни граници и, всъщност, планината е била забранена за туристи. На това му се вика да удариш на камък, буквално. Заблудили сме се, не е това върхът… 

Маркировка - нулева. Мобилен сигнал - нулев. GРS трак - явно сгрешен. Можем само да гадаем коя от следващите точки по планинския хребет е Радомир. Минути за размисъл докато се любуваме на панорамата към езерото Керкини (Бутковско езеро). Всеки от следващите върхове е на поне час път от нас, а нямаме гаранция, че още първият ще е този, който ни трябва. Слънцето вече леко преваля хоризонта. От резервните памперси е останал само един, а детето още не свършило голямата работа след агнешката яхнийка в Чурилово. Май последното наклони везните в полза да обърнем в посока слизане обратно към хижата. Не ни е безславно връщането надолу. Не покорихме планинския първенец, но пък при такива гледки, които попихме в двете посоки - към Огражден, Пирин, Славянка и, някъде съвсем в ниското, Петрич е невъзможно човек да се чувства безславно.

Ден 3 

Безсънието предходната вечер, 9-те часа сумарно планинско ходене сред чист, напоен с аромат на дъхави билки и треви, въздух си казаха думата, та спахме до късно. Или поне докато токът в хотела не спря, а с него и климатиците, та трябваше спешно да се евакуираме. Вече знаехме, че в този ден няма да се мъчим за Гоцев връх, както бе по първоначална идея и план. Още на слизане от Беласица го знаехме, усещайки лепкавата жега, която пролазваше по телата ни с намаляването на надморската височина. Само трябваше да се транспортираме до бреговете на язовир Доспат, сред спасителната прохлада на Родопа, планината майка и закрилница. По път бях набелязала да се отбием до село Долен, архитектурен резерват, и до зоокъта в село Дъбница, силно препоръчван от всички, които са го посещавали и най-вече от семейства с деца. И тези две отбивки ще останат за друго време, по-прохладно време.

В Доспат бях ходила преди има-няма двайсетина години, за 8-ми декември с курса ми от университета. За щастие околността не бе твърде изменена, въпреки че и тук вълната масово строителство не е подминала, но все пак без да остави фрапиращи бетонни следи по снагата на планината. И без да наруши усещането за родопски уют. А когато отворихме вратите на колата, леко настръхнахме. Идвайки от близо +40 градуса в Петрич, +24-25 градуса край язовира ни се сториха направо като зимни температури. Отпуснахме се с облекчение в прохладния следобед, това определено е по-подходящата температура за виреене на всичките третинки от семейната ни единица. Още няколко минутки до четвърт час да вземем въздух и пренесохме скромните раници с багажа си в хотелчето, което бях резервирала. Разбира се, с панорамна гледка към водната шир, обрамчена от борови гори, които се спускат до самата нея,за да я целунат. С панорамна тераса разполагаше и ресторантът на хотела. И докато чакахме да ни пекнат по една прясна пъстърва на скарата, разбира се, че ще поръчаме пъстърва, гледайки малки моторни катери как ходят от живарник на живарник в язовира, да се грижат за улова, като пчели от цвят на цвят. Та, докато си чакахме вечерята, в прилив на нови сили започнахме да обмисляме следващия си приключенски ден. По план А имахме разходка до екопътека, по план Б добавихме още една екопътека към целите, така и така вече бяхме с един връх в минус, поне да компенсираме с една пътека в плюс. Но всичко това след като похапнем добре и отдъхнем вечерта.  

Ден 4

В Родопите се спи най-добре. Възстановихме резерва от сили и с бодра крачка се отправихме към набелязаните две екопътеки. Първата ни отведе до връх Почилена бърчина (Остър връх. Бърчина = връх, там където планината се е набърчила, така думат местните), известна още и като Крали Маркова бърчина. В подножието са открити следи от укрепление, което според легендата е било на Крали Марко. Ясно е, че нямаше как да пропуснем да идем точно там, предвид че най-малката ни третинка носи това гордо име. Освен заради името и легендата, заради панорамната гледка към язовира също си заслужаваше да изкачим върха.

Началната точка на самата пътека е безкрайно лесно да се намери, достатъчно е да се напише Почилена бърчина в Google maps и изненадващо точен GPS ще ви насочи по пътя към Батак, само на около 3-4 километра от центъра (новият център, както вече бяхме разбрали) на Доспат. Има си отбивка където да се остави кола, има си чешмичка, чиято вода се слави като ангелска. Наистина така си я наричат местните. Има си и указателни табели и маркировка. Началото на пътеката е стръмно, по сипей, но плавно наклонът намалява и си става истински приятна горска разходка. Час и половина ни отне качване, любуване на гледката и снимки, слизане. С 18-месечна третинка на гърба. В последствие разбрахме, че има и по-дълъг маршрут, още по-полегат, особено в началото и изцяло под сянката на иглолистните дървета. За който иска и предпочита по-дълга и по-лежерна разходка. Неговото начало е на около 2,5 км спрямо точката на GPS-а, която ние ползвахме за изходна, по същият този път към Батак. Също си има указателна табелка и маркировка. Видяхме ги докато бавно лъкатушехме с колата към следващата ни изходна точка. Към следващата ни екопътека за деня. За нея информация намерихме из регионалните туристически сайтове - Сърница Ай. “Сърница” е ясно - местонахождението ѝ е до язовир Сърница, но “Ай” защо е - не разбрахме. Моето си предположение с известна доза романтизъм в него е, че се дължи на гледката от панорамната площадка, очакваща като награда всеки извървял пътеката - направо си е ай-ай-ай! Да си призная честно, не знам къде свършва язовир Доспат и започва язовир Сърница, за мен са си един и същ голям водоем. Самото градче, обаче, ми допадна много повече. По-китно, с повече хармония между сградите, разположени на по-полегати склонове вместо стръмните урви на Доспат.

Сърница Ай е новото, модерното име на екопътеката. Местните я познават като Стената. Точно такива табели ще срещнете да ви указват в правилната посока към началото ѝ още щом влезете в градчето. Изпробвано е вече, може да се доверите и на GPS указанията на умно мобилно устройство. Грешно поднесено като информация е времетраенето за преминаване на пътеката - два часа общо за отиване и връщане. Въпреки че бяхме добре разгряли с Маркова бърчина, поддържахме добро темпо, пак ни отне почти два часа само качването, почти час и половина за слизането. Разликата в двете посоки не е голяма като време тъй като няма сериозна денивелация. Ходи се по черен, добре отъпкан път, изцяло на сянка, има чешми за вода по пътя. Е, не е ангелска, но пак има нужното освежаващо въздействие върху пешеходстващите туристи. Срещнахме малко хора, на различни възрастни, от дечурлига до представители на златната възраст, маршрутът определено е подходящ за всеки. А в края за награда очаква панорамна площадка с пейки за посядване, кът за барбекю за ентусиастите, които биха си пренесли необходимото до там, до горе. И тоалетна. Е, те това не ми се беше случвало досега. Екопътека с тоалетна. Хвана ме срам да си я снимам за спомен, а трябваше.  

Да не решите сега, че само това ме е впечатлило. Определено беше приятна изненада, но истинското впечатляващо е гледката, над цяла Сърница, над язовира и към зеленото на Родопа планина. И при всеки повей на вятъра над главите ни плющеше възголям трибагреник, окачен на пилон. Миг на национална гордост. Докато 18-месечната ни третинка в един рязък момент не реши да поеме в своя посока, към обраслите с мъх, мек като плюш, скали наоколо. Това е неговото ново откритие, новото любимо от това пътуване. За наше свидно умиление как открива света около себе си.

А какво се случва когато до мъха има нападали шишарки? Рискована комбинация. Особено когато на другите две третинки от семейната единица стомасите им вече стържат от глад и наближава часът, за който отново са си поръчали прясна пъстърва на скара в ресторанта на хотела. Но пък нали щастието на детето е преди всичко. Така или иначе повече от 5 до 10 минути няма да трае заигравката на тази му възраст.

Ден 5

От язовир Доспат трябваше да идем към Стойките и от там да качим Голям Перелик преди да се приберем през Асеновград и Пловдив към София. Така и така вече нищо не беше по план, или по-точно казано всичко беше по план Б, поспахме почти добре, закусихме почти бавно и направихме рязък завой в посока язовир Беглик, който 18-месечната ни третинка проспа, та и ние само от колата го зърнахме, Батак, който 18-месечната ни третинка също проспа, давайки възможност на другите две третинки да разгледат на спокойствие църквата-костница "Света Неделя", и Пещера, където 18-месечната ни третинка се събуди точно навреме за посещение в музей "Автомобилите на социализма", който се оказа малка, спретната капсула на времето със стотици артефакти от нашата младост. В този смисъл името на му е малко подвеждащо, автомобилите са само малка част от изложеното.

Помещава се в сградата на бившето кино на града, която частен инвеститор е преустроил на хотел, място за хапване и музей. За самия музей минавате през бистрото. Не ми идва да кажа модерното bar&diner. Вдясно от бара е входът, плащате си, късат ви билетче, вдига се една тежка червена завеса и се телепортирате едни 30+ години назад във времето. Десетки, не, стотици мъдри слогани от времената на социалистическия строй. Всякакви битови и професионални предмети. Коли, колела, колички. Най-доброто веро за сапунени мехурчета. И “Тетрис”. Помните ли какъв хит бяха тези електронни игри през 90-те години, колко всяко дете молеше, мечтаеше, спестяваше за такава?

Два часа прекарахме сред експонатите. Мисля дори че и на най-малката ни третинка му бе интересно по негов си начин, та да прояви толкова търпение. Два часа с широки усмивки. Да, имаше лека носталгия, имаше дори още по-лека тъга по тъй бързо отлитащите години. Но най-вече имаше усмивки. 😊 Завършвайки с такава усмивка нашия план Б, няма как да не го признаем за успешен. Дори в определени моменти си мисля, че ако се бяхме придържали изцяло към план А нямаше да се върнем толкова впечатлени и удовлетворени в столичния град. Нещата просто се случват както трябва да се случат, независимо от нашите действия, бездействия или противодействия. Някаква такава мъдрост в заключение.