Пленителната Андалусия част 2

Една от основните причини, заради които посещението до Андалусия отдавна е фигурирало в плановете ми, е нейното богато минало. За някои това може и да не звучи като най-убедителния довод, но ако се обърне повече внимание на историята, тази част от Испания ще се разкрие в една доста по-интригуваща светлина.  Защо ли? Защото докато нашия хан Тервел през 718 година си спечелва названието ,,Спасителят на Европа”, успявайки да отблъсне прииждащите арабски войски, същата тази неудържима сила покорява кралството на вестготите в Испания, и то с цел да остане.
Интересната част обаче идва след покоряването на Пиренейския полуостров (не на целия, част от Северна Испания остава независима), защото под управлението на маврите процъфтява една изключително богата и неповторима култура, при която се развиват както науките, така и изкуствата.

Разбира се, не всичко е вечно и постепенно испанските провинции започват да се освобождават от арабската хватка, докато не с стига до паметния 2 януари 1492 година, когато католическите монарси тържествено влизат в Гранада, последния бастион на мавърската власт.

Бидейки последния освободен град, емирството Гранада, както тогава се е наричало, остава почти осем века под управлението на маврите, което оставя своя неизличим отпечатък върху града, превърнал се в прекрасен спомен, любовно писмо към една отминала епоха. От тесните, криволичещи улички и стройните арки тип подкова, през претъпканите магазинчета, предлагащи чайове и ароматни подправки, и непогрешимото арабско влияние в местната кухня, та чак извисяващите се кули на Червената крепост Алхамбра, всичко в този уникален град успява да ви пренесе назад във времето, заличавайки съвременните тревоги и дребнави проблеми.

Не знам дали всеки ще го усети, но Гранада определено имаше този ефект върху мен – разбира се, не говоря за съвременната част или дори за ,,християнската” такава, а за старата Гранада, Гранада на търговците и занаятчиите, бижуто в короната на насридската династия. Говоря за онази блага хладинка, която лъха от варосаните къщурки, за успокояващия ромон, носещ се от безбройните чешми и шадравани, за пълзящите растения с ярки цветове в прекрасните градини и онази приятна умора, която усещаме, когато след изкачване стигнем до някоя панорамна площадка, разкриваща пред погледа ни още множество чудеса.

Но нека да караме поред – не че е задължително, тъй като Гранада е от онези градове, в които можете да тръгнете накъдето ви се стори удачно и пак да останете очаровани, но принципно е добре да има някаква начална точка. За мен тя е оживеният площад Биб-Рамбла (Plaza Bib-Rambla), заобиколен от препълнени кафенета и ресторанти (където предлагат отлични чурос с шоколад/ churros con chocolate caliente), високи дървета с прохладна сянка и магазинчета за всевъзможни сувенири. От площада можете да поемете към центъра, където няма как да пропуснете внушителния силует на Катедралата на Гранада. В интерес на истината, тя е толкова масивна (все пак два века са отишли за построяването ѝ), че архитектурните ѝ достойнства могат да бъдат по-добре оценени от високо.  Около Катедралата могат да се разгледат още забележителности, но за първи път аз не им обръщах внимание – не защото не са впечатляващи, а защото техният готически/бароков силует не изглеждаше съвсем на място, беше някак ,,обикновен” в сравнение с ориенталския чар на града. А въпросният чар може да се намери в изобилие в най-стария квартал на Гранада – Albaizín, или стария мюсюлмански квартал. Преминете през това, което е останало от крепостните стени и се отдайте на удоволствието от безцелната разходка в Albaizín, където много пътеводители окуражават пътниците да се загубят нарочно, за да достигнат до тайните на древния квартал. Очевидно това е крайна опция, но в даден момент ще хванете някоя ниша или закътано стълбище, което ще ви отведе към нова калдъръмена улица с прекрасен изглед от високо и няма да има значение къде сте – в този квартал като че ли е по-важно да почувстваш, отколкото да знаеш. Докато чувствате обаче бих препоръчала да се оглеждате, защото колкото и тесни да са уличките, по тях все пак минават градските автобуси и други автомобили, та свободното място бива леко ограничено. Ако все пак желаете някакъв ориентир, бих препоръчала calle Calderería Nueva – главна улица, из която можете да намерите всякаква стока (като например плетени чехли, кожени колани, сушени плодове, подправки… всякаква стока, както казах) или да седнете в една от традиционните ориенталски teterías (чайни), за да пийнете чудесен чай, придружен от някое сладко сиропирано изкушение. Ако пък имате място за още снимки, може да поемете в посоката на  Parador de San Nicolás (може би най-известната панорамна площадка в Гранада), където да се насладите на фантастична гледка към най-ценното съкровище на града – монументалната, мистериозна, неподлежаща на описание Алхамбра.

Сгушен сред полите на Сиера Невада, дворецът-крепост е считан за една от най-изящните ислямски постройки в Европа. Държа да отбележа, че Алхамбра не е просто някакъв дворец с градина и няколко кули – тя е цял град с уникални градини, вътрешни дворове, частни резиденции, палати и бойни укрепления. Тя е симфония от безброй малки и големи детайли, които заедно създават най-великолепната музика – поне така е мислил последният мавърски управник Боабдил, който според легендата изпуска една пословично тягостна въздишка, след като се примирява с мисълта, че завинаги напуска Алхамбра. Смятам, че веднъж щом влезете в прочутите Насридски дворци (Palacios Nazaríes), ще започнете да съчувствате на бедния човечец. Във въпросните дворци  се случвало всичко – разрешавали са се административни въпроси, осъществявали са се ,,връзките с обществеността” и всичко, което съпътства управляването на града. Какво са правили султаните обаче не е от такова значение, когато се разходите из изящните стаи с елегантни алеи и такъв спиращ дъха брой фрески, гипсови, дървени и каменни орнаменти  по всяка възможна повърхност, че и вие ще започнете да въздишате по цялата тази прелест.

Но времето отново свършва и няколкото часа, прекарани в обикаляне, вече ми се струват като миг. Отново обаче отнасям със себе си спомена за това толкова прекрасно нещо, до което съм се докоснала. Любопитното в случая е, че то не е нито Алхамбра, нито неповторимата Гранада или пък ослепителната Севиля, а е самото преживяване, съзнанието, че съм видяла всичките тези очарователни местенца, че съм послушала фламенко на площада, че съм зяпала с отворена уста извисяващите се пред мен забележителности, че звънката мелодия на испанския език ме е съпътствала всекидневно, че съм усетила уханието на портокалов цвят и най-важното, че съм разбрала малка част от тайните напленителната  Андалусия.