Принцесата на Персия част 1
Всяко пътуване, абсолютно всяко, независимо дали е до земи зад океана или до някое китно родно градче/селце, всяко оставя отпечатък в сърцето ми, има си свое собствено запазено място в него. Но има едно пътуване, което не го направи. Не намери свое място в сърцето ми. Защото аз оставих сърцето си там. За да имам повод да се завърна поне още веднъж в живота си на това магично място. И завръщането се случи, пет години по-късно се случи. Но и тогава не взех сърцето си обратно, за да има и трети път, такова като за щастие. Сърцето ми е още там, в Иран.
До този момент не съм разказвала никому с подробности за това пътуване. Просто не можех. Толкова концентрирани емоции и впечатления, та няма как да се обхванат в отговор на въпроса “И, как беше?”, просто няма как. Така или иначе ответната страна обикновено спира да те слуша внимателно след десетата, петнадесетата или тридесетата минута от разказа. И не защото не ѝ е интересно, а защото за толкова сме програмирани да задържаме фокуса и концентрацията си. А в десет, петнадесет или тридесет минути няма как да се побера като разказ, трябват ми поне няколко часа. Може би три, пет, седем. Или пък повече. Разбира се, разказвала съм отделни фрагмненти от общото - за архитектурата, за вкуса на поднесените ястия, за безупречната чистота, за местните. Но само фрагменти. Сега, когато съм пред белия електронен лист, ще опитам да пресъздам спомените си в написани думи. Да видим дали ще се получи.
Как изобщо се стигна до това пътуване? - стоим си една вечер в ергенската квартира с бъдещия ми мъж, по него време още пресни гаджета с него, стоим и си говорим за нещата от живота, опознаваме се един вид. Няма как да не стигнем до темата с пътуванията. Ако той не е отворен към тях, по-добре да не си губим времето заедно. Е, осем години и едно бебе по-късно, явно е бил достатъчно отворен. Та, изкарвам му аз един въздълъг списък на екрана на компютъра, разделен на подтеми - кратки пътувания около София, пътувания в България, пътувания за ски в чужбина, пътувания из Европа, пътувания из далечни дестинации (разбирайте такива извън Европа). А той ме поглежда едно такова леко изненадано, озадачено, леко стреснато “Лелеее ти май имаш план за всичко, а? Аз просто искам да видя Персия. След това ще мисля за следващото”. Персия? Персия! Никога не ми бе хрумвала като възможност. Прекарахме остатъка от вечерта той да ми разказва историята на района, какво, кога и как го е впечатлило из книгите, които е прочел. И с всяка нова глава от разказа му, моето вдъхновение растеше все повече и повече. Дотоколкова, че още на следващия ден реших да гугълна за екскурзии до Персия. Изненадах се, че още в първите три резултата намерих това, което щеше да е нашето пътуване. Веднага започнаха да летят мейли към агенцията, която предлагаше въпросните турове, мъдро прецених, че за тази част от света ще ползваме услугите на агенция, вместо да се самоорганизираме - трябваше да се занесем по някакъв начин до столицата Техеран и от там да ни прикрепят към сборна международна група с обслужване на английски език, единствено трябваше да съобразим конкретни дати на пристигане в града, което не беше трудно, тъй като от Истанбул се прави ежедневна връзка с полети до там, а от София до Истанбул има дори два пъти дневно полети. Всичко се случи като в някакъв облак, от тези по-розовите, в някаква тотална еуфория от новото, непознатото, вълнуващото. Буквално за 3 дни вече бях резервирала билетите и датата на тура из Персия. Оставаше само да съобщя новината на бъдещия ми мъж и да вземем да си платим, та всичко да е сигурно. Не мога да ви опиша неговата реакция в онзи момент, когато разбра какво съм направила. Беше като дете, на което му съобщават че ще го водят за рождения му ден в Дисниленд. Е, не беше Дисниленд, а Персия, и не беше за рождения му ден, а за именния, така бях напаснала датите. Но чистата, по-детски чистата радост си беше чиста, по-детски чиста, радост. “Не мога да повярвам, истински не мога да повярвам! Ти си ме слушала какво съм ти разказвал онази вечер и си ме чула за желанието ми!” . Да, слушах те и те чух.
Имахме около 5 месеца преди отпътуването, в които бъдещият ми мъж се довери на списъка ми в частта за пътувания около София и в страната и из Гърция. Изкарахме си чудно лято. И нито, нито за миг не спряхме да се вълнуваме за предстоящата ни среща с Персия. На двете двойки родители не казахме къде отиваме, само знаеха че планираме нещо голямо. Не искахме да ги притесняваме излишно. Не че има нещо за притеснение, но вече се бяхме сблъскали с онова усещане, което оставя след себе си старият и глуповат анекдот за блондинката, която се оплаквала на друга блондинка, че никога не може да запомни как се пише името на онази държава от кръстословиците - дали Ирак или Иран. Та, за да си спестим малко излишно вайкане и суетене, не им казахме. В някакъв момент просто получиха съобщение със снимка на двама ни, ухилени до ушите, насред разкошния дворец Голестан и послание “Поздрави от Персия”.
Преди тази снимка да се случи, обаче, имахме за уреждане един визов въпрос и един класически женски въпрос - какво да облека. Това с визата бе по-лесната част, само изпратихме сканирани копия от паспортите си към агенцията, с подписани декларации, че в тях не се мъдрят печати от посещение в Израел, предплатихме си около 50-тина евро и имахме писмено потвърждение, че ще си получим готовите входящи документи при кацане на летище Техеран, с валидност на престоя от 15 дни. Чудесно! А сега с моето обличане...На мъжете им е лесно. Винаги им е по-лесно когато се касае за дрехи. И по принцип, и в този конкретен случай. За бъдещия ми мъж единственото изискване беше да е с дълги панталони навсякъде и да не носи потник или нещо напомнящо като разцветка, кройка или надпис войнишното облекло. Маратонки, свободни дънки и тениска му вършеха идеална работа. При мен шанс за такава комбинация нямаше. Поне не и напълно. Маратонки или кецки са ок. Дънки също, но отгоре трябва задължително да сложа достатъчно дълга риза или туника, която да не описва тялото ми и да е задължително с дълги ръкави. И кърпа на главата, покриваща доколкото може изцяло косата. Бърз тур из индийските магазини помогна частично - намерих си достатъчно на брой и различни по цвят и материя шалове за глава. Но тази работа с ризата или туниката с дълъг ръкав, при актуалната мода за страната, се оказа страшен препъникамък. 3 седмици преди полета ни бях успяла да сглобя дрехи само за 3 от 8-те ни дни престой. И то буквално да ги сглобя. Туника с къс ръкав + лека памучна блуза с дълъг ръква под нея. Малко в стил края на 90-те и началото на Милениума когато имаше такава мода на рокли върху блузи. Бях започнала да изпадам в мълчалива женска криза. 2 седмици преди полета въпросната криза вече не бе съвсем мълчалива. Тогава бъдещият ми мъж взе нещата в свои ръце - отиваме до Одрин. Близко ни е, евтино е, ще преядем с пресни и топящи се в устата баклавички, ще ти накупим каквото трябва и ще се приберем да спим спокойно. Ей, ама е умен! И знае как да ме убеди! Онази част с баклавичките имам предвид, че бе най-убедителната. Седмица преди полета и едно пътуване до Одрин по-късно вече бяхме и двамата стъкмени за предстоящото приключение. И още дояждахме някоя от десетте кутии с баклави, които си бяхме взели за у дома, за всеки случай.
Дойде денят на полета. Или по-скоро нощта. Всички полети от Истанбул до Техеран са в малките часове на нощта, така че и от София потеглихме с вечерния полет до Истанбул. Не успях да мигна за секунда време дори и по двете отсечки. Но пък изгледах няколко филмчета на монитора пред мен. Около 03:30 започнахме да снишаваме над град, който изглеждаше да се е ширнал безкрайно, облян в светлини. Не очаквах да видя това. Всъщност, не очаквах нищо. Тръгнах, по моите собствени представи, абсолютно неподготвена към Персия и то съвсем умишлено. Знаех имената на обектите и градовете, които трябваше да посетим, но не бях потърсила нито една тяхна снимка в интернет. Не исках да си създавам предварителна представа както обикновено правех. Исках да се изненадам. И още със захода на самолета към летище Имам Хомейни успях. Добро начало несъмнено. Забрадих косите си с кърпа, взехме ръчните си багажи и се отправихме по безкрайните коридори на пустото в този час летище към паспортен контрол и лентата с багажа ни. Всичко мина гладко и безпроблемно. Излязохме в залата за пристигащи и започнахме да се оглеждаме за табелка с имената ни, така трябваше да ни посрещне шофьорът, който да ни отведе за няколко часа сън в хотела преди старта на основната туристическа програма. Гледахме, гледахме и никой не виждахме. Сигурно защото очаквахме табелка с имената ни на латиница. А накрая съзряхме такава с имената ни на абсолютно правилна кирилица, бяха ги изкопирали от паспортите ни. Още едно изключително приятно напомняне да очакваме неочакваното от Персия. Или да се оставим да не очакваме нищо и да бъдем приятно изненадани.
От летището до хотела имахме почти час път и умората от безсънната нощ взе връх над мен. Като насън минахме през рецепция, качихме се до етажа на стаята ни и припаднахме в леглото за около 3 часа. След точно толкова трябваше да сме отново в лобито, да се срещнем с екскурзовода ни за деня. Или по-точно екскурзоводката. Оказа се изключително приятна дама на средна възраст, с най-благата усмивка и най-спокойните кафеви очи, които съм виждала у екскурзовод до него момент. Този ден ни беше за Техеран и само за нас, останалите от групата ще се присъединят на следващия ден. Преди да изляза сутринта от стаята ни изживях още една типично женска криза, пустата му кърпа не искаше да стои мирно на главата ми и постоянно откриваше някой кичур коса. Слагах фиби, връзвах скрити възелчета, придържах, поддръпвах, нищо не помагаше. Вече си представях как ще отнеса глоба за непристойно поведение и облекло. Докато не се вгледах в кърпата на Мариам, екскурзоводката ни, наполовина паднала и хлабаво надиплена по-скоро като по-обемен шал около врата ѝ. Разкриваща прекрасните ѝ къдрици. С нескрито изумление я попитах “Ама как така?”, а тя с цялото спокойствие и женска гордост на света ми каза “Скъпа, времената се менят. Ако видиш някоя жена, облечена от глава до пети в черни широки одежди и обримчета с черна кърпа, под която се вижда едва лицето, това е арабка, не персийка. Съвременните иранки, особено в големите градове, продължават да носят кърпи, но само да не обидят някой по-докачлив на тема религиозна догма, колкото да се каже, че ги носят. Но няма да крия старанието на скъпия си фризьор под черно було”. И с нескрита гордост ми направи жест към безупречната си прическа. Почувствах се леко глуповато и смутено. Заради нацъфтелите краища на косата си, не бях успяла да мина на фризьор преди пътуването, нали така и така не се предполагаше, че косата ми ще е на показ. Мариам като че прочете мислите ми. “Изглеждаш прекрасно, въпреки среднощното пътуване, а и си облечена толкова свежо, ще се слееш напълно с младите в града”. И се оказа права, по-улиците всички иранки, вече знаехме много добре как да ги отличаваме от арабките, бяха в светли тонове рокли или туники върху също толкова светли тонове памучни блузи с дълъг ръкав, над широки разкроени дънки и кецове. Почувствах се на място, в свои води. Случка от касата на Националния музей затвърди думите на Мариам, че се сливаме с местните. Там между нея и касиерката се проведе оживен и приповдигнат разговор, завършил с молба да си покажем копията от паспортите. Първоначално се притесних, но самата касиерка побърза с ведър и жизнерадостен тон да ме успокои и да обясни какво се случва. В Иран голяма част от музеите са безплатни за местните жители или сумата за вход е буквално символична, плащат туристите само. Когато Мариам ни е въвела вътре, касиерката ѝ е дала два от по-евтините билети, за местни, на което тя е възразила и се е стигнало до това да покажем откъде сме. Сега и двамата с бъдещия ми мъж се почувствахме на място, в свои води. Да бъда честна, той с неговата бяла кожа, катраненочерна коса и зелени очи определено се вписваше повече от мен сред местните. Даже съм почти убедена, че не ми се е сторило как една персийска красавица му намигна в парка на двореца Саадабад малко по-късно същия ден. Добре че той е достатъчно тактичен, та да се направи, че не е забелязал. Въпреки че леко подвитите му в самодоволна усмивка ъгълчета на устата го издадоха. Но пък изравнихме резултата когато на улицата ме заговори доста симпатичен младеж. Заговори ме на фарси, толкова естествено, че нямаше съмнение да очаква да го разбера и също да му отговоря на родния, поне за него, език. Мариам бе наблизо и го извади от сконфузния момент да срещне неразбиращия ми поглед. Обяснявайки, че сме чужденци, симпатягата и приятелите му се приближиха на купчинка около нас и заразпитваха откъде сме с нескрит интерес, но от онзи любопитен и по детски чист интерес. От България. “България?!?”. Ама не онова “България”, след което трябва да уточниш къде точно на картата на света се намираш, ами онова “България”, което бе последвано от “та ние сме роднини, знаете ли колко думи във вашия език идват от фарси, някои исторически източници твърдят, че вашите прадеди са живели по земите на Персия преди да пресекат Дунава, добре сте ни дошли на гости!”. Изненадите продължават, а сърцето на бъдещия ми мъж щеше да се пръсне от национална гордост, примесена с безкрайна благодарност към тези младежи, които са запознати с историята по начина, по който той я е докоснал чрез книгите си. Говорейки за познаване на историята, не мога да не спомена няколкото групи ученици, които срещнахме из залите на Националния музей. Нямаше как да разберем за тяхното присъствие по друго освен по униформите и меките гласове на учителките. Меки, топли и спокойни гласове. Спокойни защото никое от децата на видима възраст между 7 и 14 години не си позволяваше да вдига повече шум от този на крачките си по мраморния под, нито едно не гледаше в екрана на мобилния си телефон докато траеше беседата, нямаше блъскане, ръгане, щуране, нямаше неуместни коментари и шеги, нямаше прекъсване на лекцията по история. Всички стояха притихнали и слушаха. Явно не само са слушали, но и са чули, съдейки по разговора със симпатичните младежи на улицата. Този наш първи ден в Персия завърши с посещение на кулата Милад, един от новите символи на града, четвъртата по височина телекомуникационна кула в Иран. Изкачихме се със скоростните асансьори до панорамната площадка, за да погледнем града от птичи поглед. Да си представим, че това прашно и опустошено от суша и слънце място, преди време е тънело в изобилна зеленина и планините в далечината са довявали прохладната свежест на субтропична растителност. И да изпием по един ароматен чай в кафенето на върха. Докато не забелязах композиция с националните флагове на държави с технологичен принос към съвременен Иран. Би трябвало и нашият да се мъдри нейде там, и ний сме дали инженери на света, и ний сме дали инженери на Персия. Е, там беше. Ама обърнат. Като на война, сещате се - червено, зелено, бяло. Показах го на Мариам, а тя пребледня. Без да ми обели и дума се втурна нанякъде и след минути дойде с цяла делегация от облечени в тъмни костюми мъже. Дискутираха нещо оживено, но не така жизнерадостно както с касиерката в музея. Е, сега го загазихме, беше единствената ми мисъл. А те гледаха строго по някакви папки, в екраните на таблети, говореха по телефоните си, караха се помежду си. Накрая един от тях пристъпи към знаменцето, което си стоеше кротко на своето място, развърза по възможно най-внимателния начин възелчетата, които го държаха за мини пилона и по също толкова възможно най-внимателния начин го завърза отново, приглаждайки с ръка бялото, зеленото и червеното. Беше го обърнал да стои правилно. Чу се колективна въздишка на облекчение и после заваляха хиляди извинения към нас. Заваляха като нестихващ порой. Тези сериозни мъже в тъмни костюми бяха сериозно притеснени, че са ни обидили. Трябваше да останем допълнително време в кулата, да изпием чая на мира с тях. За да спят всички спокойно тази нощ. Ние поне спахме така. И дълбоко непробудно предвид интензивността на този първи ден на персийска земя и всичките изненади, които тя ни поднесе и които тепърва щяхме да обработваме в умовете си и складираме като спомени, които трудно биха могли да се разкажат за десет, петнадесет или тридесет минути. И като насън ми изплуваха пред погледа още и още картини от изминалите часове - слънчевите цветове на сложните и перфектно хармониращи декоративни елементи в двореца Голестан, там откъдето пратихме снимка на родителите си, екотът на черковна камбана и толерантността към христианското малцинство в града, спокойствието да водиш непринуден разговор с непознати, които те гледат в очите и искат да те чуят.
На следната сутрин се събудих с леко объркване. Няколко дълги секунди стоях в леглото, докато се опомня сънувам или не. Долитащата през прозореца реч на фарси ми помогна да се окопитя. Вече нямах търпение за следващия си персийски ден. Вече знаех, че той ще е пълен с много неочаквани и все хубави изненади. Сигурна бях. Събудих бъдещия си мъж, събрахме си нещата обратно по куфарите, хапнахме набързо в залата за закуска на хотела и се наместихме в лобито да чакаме останалите от групата за трансфер отново към летището за вътрешен полет до Шираз. Но следа от нещо приличащо на международна туристическа група нямаше. Само един възрастен мъж, който четеше книга в другия край на огромното пространство пред рецепция. Който, в последствие, се оказа нашата международна група. И нашата поредна приятна изненада. Бяхме си разсъждавали по темата, че вероятно ще сме поне двайсетина души, все със свой характер и ритъм, ще има закъснели, неразбрали, изгубили се. Обичайните неща при пътуване с група. Не, беше си само дядо Хуан, току що пенсиониран овдовял професор по източна история и култура от Мексико, тръгнал на голямо пътуване из Азия само с раница ръчен багаж и много мегабайти карти-памет за фотоапарата си. И ние. Тримата плюс Саид, екскурзовод-шофьорът ни за оставащите 6 дни из Персия. Компактно, задушевно. Вярвам, че в голяма степен силните ми впечатления от това пътуване се дължат именно на формата, в който го осъществихме и на времето, което Саид персонално имаше възможност да ни посвети, често излизайки извън потвърденото по предварителна програма, за да ни покаже нещо красиво, нещо през неговите очи. Като как да си откъснеш правилно нар от дърво и да го изядеш без да се омажеш до ушите с кървавочервения му сок. 
Като това в ранни и мразовити зори да ни изкара от топлото легло, за да ни закара до останките от зороастрически храм над Кашан, само нас, без дядо Хуан, и да ни разкаже за паралела между основната персийска религия преди налагането на исляма и тракийските обредни и култови практики. Имаше възможност да се отпусне и обсъди с нас дори теми табу като политика и религия. Да ни каже, че на младини е бил принуден да избяга в Малайзия през 80-те години на миналия век и допреди десетина години не е смеел да се върне в родината си, защото е смятан за дезертьор заради позицията си, че заради страната си ще се бие във война, но заради религията - не. Това бе казано много под сурдинка. Докато се оглеждаше във всички посоки за потенциално чуждо недоброжелателно ухо. Изключително ярка в паметта ми е една конкретна сцена - пътуваме си нейде между Исфахан и Кашан, права, равна магистрала, чийто край не се вижда на хоризонта, през няколко километра има поставени сини метални кутии с две релефни протегнати ръце на тях. “За какво са тези кутии” питам аз. “За дарения, за социално слабите” отговаря ми Саид. Дядо Хуан се шегува, че в Мексико отдавна щяха да са откраднати и кутиите, и съдържанието им. Засмиваме се тъжно защото сигурно и в България нямаше да оцелеят дълго така самотни край магистралата. “Ама защо пък точно покрай магистралата” пак си питам. “О, и в градовете има много, ще ви покажа, не сте обръщали внимание”.”Наистина не сме”. “Ето, затова има по магистралата, докато пътува човек и няма никакъв пейзаж, който да разсейва погледа му, докато е сам на пътя и има време да си помисли за житейските ценности, често се случва да спре и да пусне банкнота в тях”. “Много добре измислено, наистина! А на кои социално слаби се помага, може би на сираците по домовете?” - продължавам да поддържам разговора. “Как така по домовете, какви са тези домове за сираци?” малко е объркан Саид. “Ами, нали знаеш, има хора, които си зарязват децата за отглеждане в институции” обяснявам, все едно казвам, че небето е синьо. В този момент съжалявам за думите си защото Саид почти пуска волана на колата, все едно рязко се е превърнал в нажежено желязо, и ме поглежда с огромни невярващи очи. “Как така да си изоставиш детето?!?”. Овладява автомобила и ни обяснява, че в Иран няма сиропиталища защото е най-големият възможен грях да си изоставиш детето и никой не го прави по своя воля. Ако дете осиротее поради кончина на родителите си, то бива отглеждано по закон от най-близките си роднини. Има сираци, но няма институции за изоставени деца. С дядо Хуан се споглеждаме, но този път не се шегуваме за положението в Мексико или България.
След това леко отклонение, ще ви върна отново към персийските земи и техните красоти. Реално срещата ни със Саид се случи на летището в Шираз, където пък се озовахме след кратък вътрешен полет от столицата Техеран. Пристигнахме по тъмно, натоварихме се в снежнобелия, разбира се, Саманд, иранска марка автомобили, които в последствие ще научим, че са притежание на над 90% от населението, вид национална гордост, и идват стоково произведени със задвижване на газ. Защото бензинът е твърде скъп. Обърнато в наши пари 100 километра бензинов пробег излиза около 15-тина лева, докато същото разстояние на газ - под 5 лева. Това като цяло не ме шокира, и друг път съм била из страни където имат петрол в задния си двор, но все пак го споделям като вид любопитна информация.
Самандът лъкатушеше из тесните и леко прашни улици на града, не е така добре осветен както Техеран и трудно различавах детайли. Което беше изцяло в моя полза. Защото ако бях видяла какви красоти ни очакват за следващия ден, сън нямаше да ме хване. Кратко разстояние преди хотела застигнахме религиозна процесия. Бяха само мъже, облечени в тъмни дрехи. Или по-скоро съблечени голи до кръста в тъмни дрехи. С черни лъснали на светлината от запалените факли бради и свъсени вежди. Нещо започна да ми притреперва под лъжичката. Особено когато различих какво, всъщност, правят. Събрани в кръг, надаващи страховити гърлени викове, те се бичуваха сами. През отворените прозорци на колата чувах как плющят в тъмното малките кожени камшици. Ритмично, в такт с виковете на мъжете. Адреналинът ми започна да се покачва притеснително. Достигна съвсем близко до точката на кипене когато един от описаните вече мъже се приближи до Саид и си размениха няколко реплики. Единствено по-скоро приятелският тон между двамата ми даде сили да запазя вътрешното си равновесие. “Това е най-малкият ми братовчед, знае че возя чужденци и дойде да ви каже да не се притеснявате”. О, небеса!, определено благодаря за този превод! “Ако ви е интересно може да слезем и да наблюдавате отблизо процесията, няма проблем, че имаме дама в компанията, за чужденки е позволено да присъстват, ако искате може и да снимате”. Усетих се в безтегловност. Онази сладка безтегловност, която настъпва след като адреналинът се отдръпне и сърцето успокои ритъма си. И краката ми като че сами слязоха от колата. Имаше особена притегателна сила, животинска сила, в тази купчина от тела, факли и тъпани. Не снимах. Моментът ми се стори твърде интимен, за да го нарушавам с обектива на фотоапарата си. Останахме така може би половин час, може и повече да е било. Саид не бързаше да ни прекъсне, още един бонус от компактността на групата ни. Беше използвал времето да паркира колата и да разтовари багажите ни, хотелът се оказа, че ни очаква буквално на съседната пряка. Само след няколко завоя из лабиринта от тесни улички между сградите. И ни очаква в пълния си блясък - реновирана традиционна къща, с вътрешен двор с фонтан по средата, с широки миндери под натежала асма. И възлюбезни домакини, които се втурнаха да изваждат десетки чинийки с разнообразни разядки и домашни кулинарни изкушения. Бяха предположили, че сме изморени и изгладнели от дългото пътуване. Аз лично не бях. Емоцията така ме държи по време на пътуване, че може и да не се сетя за ядене или спане. 
Но въпреки това погълнах сериозно количество от нещо патладжанено, беше уникално вкусно. И хванах wi-fi със скорост близка до тази на домашния, който ползвам. Facebook е забранен за ползване, както и всички, свързани с него допълнения като Messenger и Instagram, но пък беше достатъчно да пиша по Viber на родителите и най-близките ни приятели. И да се отправя към стаята ни за подкрепителна доза сън. Все повече се засилваше усещането ми, че най-хубавото тепърва предстои.