Принцесата на Персия част 2

Случвало ли ви се е да се впечатлите от чистотата на някой хотел? Ще кажете хотел като хотел, чистят си стаите, има си стандарт. И аз така си казвах до преди да вляза в малката ни, но безкрайно уютна стаичка в Шираз. Тя миришеше на чисто и свежо. Не на препарати, просто на чисто. Онова чисто, което само сръчна домакиня постига в дома си. И хавлиите ни, о, хавлиите ни за баня бяха индивидуално опаковани в найлонови торбички. Не е много еко, знам, но пък е в пъти по-хигиенно издържано. Често ми се е случвало да засека по коридорите на някой хотел количката на камериерките, онези, с които тракат от ранни зори и не те оставят да спиш на спокойствие. Там хавлиите за подмяна са нахвърляни върху рулата с тоалетна хартия, върху шишетата с препарати, понякога съм виждала да падат по земята и въпреки това да бъдат слагани като чисти в стаите. Та, на фона на тези спомени, индивидуалната найлонова опаковка на всяка хавлия с логото на пералната компания, ми се стори страхотно напредничава идея, надхвърляща личните ми хигиенни очаквания за един хотел. Малък детайл, лесно може да остане незабелязан, но предвид колко думи му отделих да ви го разкажа, може пък и да си е заслужавало впечатлението.

Така, наспани добре, назакусвани още по-добре, на следния ден се отправихме първо към комплекса Карим Хан. Още един ювелирен образец на персийската архитектура. Всяка декоративна тухлична беше на точното си място, всяка огледална мозайка бе подредена от вещата ръка на изкусен майстор, всяка дърворезба имаше своето значение, дори и без да е изказано с думи. Отново бяхме впечатлени от прецизността на въздуховодите, които охлаждат цялата сграда и носят свежест от течащите из двора фонтани. По-опростено като цветове, използвани са предимно земни тоналности, в сравнение с двореца Голестан, но в никакъв случай по-малко впечатляващо. Но ако си говорим за истински впечатления от този наш трети ден в Персия, то да се отправим към джамията Насир Алмолк, розовата джамия. Сигурна съм, че ще я разпознаете веднага на снимките. Няма начин да я сгрешите. Особено фотогенично място. Усетих се замаена от играта на цветове, от пречупените през витражите слънчеви лъчи. Саид ми показа снимки, правени когато килимите за молитва са вдигнати и пода от морскозелени плочи изглежда като покрит с вода, в която се отразяват хилядите цветни декоративни образи. Изумително. Но и с килими върху пода, пак предизвика възхищението ни в достатъчно голяма степен. До такава степен, та когато излязохме отново на дневна бяла светлина, тя подразни очите ни. Добре че достатъчно бързо се гмурнахме в друга джамия - Вакил. Тя изглеждаше недовършена в сравнение с пищността на Насир Алмолк, но ни осигури плавния зрителен преход от една тоналност към друга. За да не губим от набраната енерция за деня, веднага след нея се потопихме в Сарай-е-мошир, традиционен базар, който се посещава предимно от местни, но и от много чужденци. След около час и половина опияниение от ароматите на подправки от всички краища на света, лепкава сладост по небцето от дегустацията на всякакви сладкиши, които постоянно ни подаваха и предлагаха да пробваме във всяко магазинче, похарчена сериозната сума от около 50 лева за подаръчета (част от които в последствие, доста егоистично, задържахме за себе си и още ползваме в домакинството си), решихме да приемем навременното предложение на Саид да се освежим с традиционен ирански сладолед. Имахме неговото уверение, че такова нещо няма къде другаде да опитаме освен в Персия. Част от мен си казваше “сладолед като сладолед, какво да му е толкова специалното”, друга част, обаче, беше убедена, че този сладолед няма да е като нещо, което съм опитвала и преди. И не беше. Иранският сладолед се прави от кадаиф, напоен в захарен сироп и дълбоко замразен. Преди поднасяне се залива с розова вода на стайна температура и се украсява със сушени плодове или шам фъстък. 

Този ден явно ми беше отреден за кулинарни експерименти. С настъпването на вечерта седнахме в уютен традиционен ресторант, в близост до хотела ни. Саид ни остави да си изберем каквото поискаме от менюто, като сме малка група можеше да си позволи този екскурзоводски лукс, вместо да разчитаме на предварително изготвено туристическо предложение. Смело посочих нещо, което беше в раздела с агнешно месо. Той се усмихна широко и съвсем насериозно ме попита дали съм сигурна в избора си защото това е любимият му десерт. Десерт с агнешко? Подложих на съмнение чуждоезиковите си способности, нещо не съм разбрала както трябва. Това ще е, поръчвай. Сега и аз се усмихвам широко като си спомням как ми донесоха малка порцеланова купичка, като тези за крем брюле, пълна догоре с гъста кремообразна смес със силен ванилово-канелен аромат. Ай, пени се не пени, ке го ям, както се казва. Загребах смело с малката десертна лъжичка и усетих плътния сладък вкус и някаква много далечна нотка на агнешко. Не ми се беше случвало досега да вечерям с десерт, особено пък с десерт с агнешко. Саид следеше с огромен интерес реакциите ми и когато бе сигурен, че съм доволна от вкуса, ми разказа колко трудоемка, всъщност, е направата на този деликатес. След сваряване и почистване на месото, то се накъсва с ръце на малки парценца и започва да се претрива с пръсти. Все едно се меси пита, но само с пръсти се претрива и мачка. Малко по малко се добавя кисело мляко, без да се спира с претриването. Трябва да стане хем гладко, хем лепкаво. Понякога отнема два или три часа самото претриване до идеалната консистенция. Чак на финала се слагат обилно шафран и по малко канела и ванилия. Овкусява се със захарен сироп на вкус. И както у нас сме имали традициите свекървите да изпитват младите невести с месене на питка, тук това е ключът към семейното щастие или поне одобрението от страна на майката на жениха. Добре че това вече не се практикува на родна земя, че тогава бъдещият ми мъж никога нямаше да стане настоящ, толкова да не ме бива в кухнята. За сметка на това съм страстен ценител на чуждите таланти в нея. И от този, описан по-горе момент, почитател на персийската кулинария с всичките ѝ нетрадиционности спрямо нашия вкус.

Още една нощувка в Шираз и сутринта газ, буквално, към Персеполис, мястото заради, което основно идват туристите в Иран. Древната столица на Ахеменидите, построена от Дарий Векики през 518 г. пр. Хр. Дори само на описание звучи достатъчно тежко и внушително.  А представете си как насред абсолютна равнина, изведнъж изникват вдигнати на поне двадесетина метра височина останки от древни стени. И мащаби, които е трудно да се обхванат без човек да завърти глава във всички посоки. Най-вече нагоре към небето. Древни мащаби все съм виждала. И в Кайро, и в Петра, та дори и в Ефес. Но такива детайли, толкова прецизно декоративно каменоделие - не бях. На барелефните сцени, включващи човешки фигури и лица, всяко е с различно изражение, свои собствени черти. Вървяхме смълчани сред останките от колони, храмове, тронни и церемониални зали. Смълчани в преклонение към тази древна естетика. И към една велика цивилизация дала толкова много на човечеството преди да бъде унищожена. Първите ни думи след приключване на официалната беседа на Саид бяха едва при Храма на 102-те колони. И те бяха процедени през зъби “какво, по дяволите, се е случило тук?!?”. Пред нас се е ширнал перфектно подреден правоъгълник с перфектно изравнени на около 70 сантиметра от земята колони. 102 колони. Еднакви, без следи от времето, някак тъжно перфектни, по съвременно перфектни. “Немски археолози през 70-те години на миналия век получили разрешение за изследователска дейност тук и решили да ползват останките от храма за склад и тоалетни. За да вдигнат конструкции и тенти над него, заравнили всички колони на еднаква височина, а някои дори подменили с нови бетонни.” Усетих се да скърцам със зъби. 102 съсипани парчета история. Саид като че усети вътрешните ми бесове и побърза да ме дръпне встрани, под предтекст да ми покаже място, от което да направя добри панорамни снимки. Станаха хубави кадри. Умишлено хванах ъгъл, който да не включва изглед към  Храма на 102-те колони. Вдигнах малко пясък от земята и го разпилях на вятъра. Така, с лека ръка запиляваме историята си. А когато не е наша собствена, дори я вандализираме. Примери за това колкото щете по света. Малко горчив вкус усетих в края на този ден, пътувайки към Исфахан и обсъждайки видяното със спътниците си.

Наричат го, Исфахан, перла в персийската корона. И лично се убедихме, че това не са само старателно подбрани думи от туристически журнал. Градът е известен като център на килимарството и до ден днешен пази традициите си в този занаят. Самият той е като пъстър и многофигурален килим. Още вечерта на пристигането не ни свърташе в хотела и попитахме Саид дали е добра идея да се разходим навън, все пак вече е тъмно. “Че защо да не е добра идея, винаги е добра идея човек да се разходи”. Наистина, защо да не беше добра идея. От видяното до него момент вече знаехме, че Персия е едно напълно спокойно и уредено място и нямаше място за насадените преди отпътуването ни предубеждения. Поне в градовете, които се посещават от чужденци. Излязохме навън около 21:00 часа и се прибрахме малко след полунощ, без дори да усетим как минаха тези часове. Не се бяхме усетили и как вървим хванати за ръце, нещо което по принцип е неприемливо в ислямския свят, но не и тук. Местните двойки го правеха също. Вървяха хванати, прегърнати. Единствено не си позволяваха целувки на публични места. Но накацали по мостовете над река Заяндеруд, или поне над коритото на отдавна пресъхналата пълноводна река, младежи си разменяха и такива ласки, придружени от срамлив кикот. Прегърнахме се и ние. И се загледахме в отражението на Луната в едно от малкото гьолчета, останали от някогашната величествена река, напоявала цялата долина и давала хляб на фермери и земеделци, дала повод на изкусни майстори да разгърнат таланта си в построяването на мостове-произведения на изкуството. А после се загубихме. Съвсем наистина се загубихме по пътя за хотела. И попаднахме на пазар за животни, който насред прохладата на вечерта бе оживен като разбунен кошер с пчели. Имаше кокошки и малки пиленца, фазани, разноцветни папагали, малки ярета и агнета, зайци, морски свинчета. Имаше подканящи викове от търговци, умело пазарящи се купувачи и десетки дечурлига, търчащи между клетките и даващи по някой къшей хляб на животинките. Все неща, които да извикат още по-широка усмивка на устните ни. Пихме чай, купихме си сладкиши и накрая срам, не срам попитахме как да се върнем в хотела си. И тези ми ти хора като разбраха, че сме се загубили, взеха че ни организираха личен ескорт от няколко по-големички хлапета, малко преди тийнейджърска възраст, които вървяха с нас докато не ни видяха да си влизаме във фоайето на хотела. Поискахме да им дадем някакви дребни парички за услугата, но единственото, което приеха да вземат от нас бяха останките от сладкишите, които по-рано си купихме. Просто посочиха плика с тях, с едни такива грейнали очи, и се втурнаха тичешком обратно щом го взеха. Дори рецепционистът се засмя на тази мила картинка. И ни пожела лека нощ. Лека беше наистина. Толкова спокойни, сигурни и леко-хвърковати от емоции отдавна не се бяхме чувствали.

На светло Исфахан е различен. По хубав начин различен. Почти целия ден прекарахме в и около площада Нагш-е Джахан, който е по-точно да се нарече комплекс. Има размерите на олимпийски стадион и оформлението му предполагаше някаква спортна насоченост в миналото. Оказах се съвсем права в предположението си, тук са се провеждали конни състезания за забава на богатите и най-вече на управляващите, които са наблюдавали от своята дворцова тераса-ложа, надвиснала над площада. Целият перфектнен правоъгълник е обрамчен от дюкяни. Не са просто магазинчета, а дюкяни. Влизаш, разговаряш с продавачите за времето, за страната си, за тяхната страна, за занаята, който практикуват, изчакваш ги да се похвалят с най-добрите си стоки и едва тогава евентуално може да ги попиташ за някоя цена. Прибързаността, просто да влезеш и да зададеш конкретен въпрос, не е приемлива, дори си е обидна. Обидна към майсторлъка на занаятчиите, вложили сърце, душа и ръце в изложените за продажба стоки. И така дюкян, след дюкян, минавайки през джамията на шейх Лотфолах и пак дюкян след дюкян, изведнъж се изправихме през Шахската джамия. Видях задоволството в погледа на Саид, че ни е оставил това посещение за десерт, за черешката върху тортата в този ден. Не успях да проявя самообладание и оставих ченето ми просто да увисне надолу и се чух да ахвам. Седнах на един бордюр, оставих безпомощно фотоапарата си настрана и извих врат нагоре в опит да обхвана всичко с поглед. “Не ти ли харесва?” чух да ме пита със смесица от изненада и притеснение бъдещият ми мъж. Той вече бе наясно с тази моя особеност - не снимам ли някое място, значи не съм го усетила, не е моето, с нещо не ми е харесало. “Съвсем напротив, съвсем-съвсем напротив, просто не мога да обхвана толкова красота в рамките на един, няколко, хиляда кадъра. Чувствам се безсилно.” Това чувство на фотографско безсилие (не че съм някакъв кой знае какъв фотограф, снимам си за мое удоволствие и не губя време в настройки на всичките функции и джаджи по апарата) бях изпитвала и в предходните дни от престоя ни в Персия, но едва тук ме заля с пълна сила. Може би точно така е трябвало да стане, защото се насладих със собствените си очи, не през оптиката на машината. Нищо не се случва безпричинно във Вселената. Е, дядо Хуан явно не страдаше от същите терзания защото щракаше  все едно имаше японска жилка в кръвта си. Още едно доказателство, че различните хора преживяват по различен начин едни и същи места. И затова си има причина, сигурна съм. А нашето преживяване продължи с още едно кулинарно предизвикателство. По време на вечерята отново бяхме оставени от Саид да си поръчаме каквото ни душа иска. Казахме му да ни избере хубаво агнешко, ама ако може този път да не е във вид на десерт. Позасмя се той, обсъди нещо със съдържателя на ресторанта и след някакво време, не знам колко точно, че се бяхме улисали в приказки, на трапезата донесоха поднос, който ухаеше толкова апетитно, че му се нахвърлихме все едно от дни не бяхме яли. Умълчахме се и само преглъщахме доволно. В някакъв момент си дадох сметка как бъдещият ми мъж, който по принцип не обича канела, яде с такова настървение и апетит, та ушите му плющят, както казва баба ми. “Ама ти как така ядеш нещо с толкова канела?””Каква ти канела, тук няма канела”. Обърнах се за помощ към Саид. “Е, то ако в това ястие няма канела, няма в кое друго да има”. Отново го усетих да се засмива със задоволство. Агнешко с канела в перфектна хармонираща комбинация. И сега, като го пиша, започвам да слюнкоотделям. А от него ден нататък вкъщи агнешкото се готви само по този начин. Благодарение на кулинарните способности на настоящия ми мъж, бъдещ по време на пътуването ни до Персия. И още имаме едно пакетче с тази вълшебна подправка, за която той така рязко и ненадейно се пречупи, едно от поне десетте, които купихме веднага щом излязохме от ресторанта. 

Персийското ни приключение стремглаво вървеше към своя край, уви. Казват, че хубавите неща бавно се случват и бързо приключват, та да ни топлят после със спомена за тях. Оставаше ни само да се отбием до Абянех, селце под закрилата на ЮНЕСКО, където малцината жители, по-малко на брой от тези в Мелник, живеят малко като отшелници спрямо останалите си съвременници в по-големите населени места - обличат се и говорят в стар персийски стил. Денят беше мрачен, опитваше се да завали от натежалото сиво небе, духаше силен мразовит вятър. Този фон придаваше допълнителна драматичност на керемиденочервените зидове на къщите и прашните улици със следи от миналите по тях стада домашни животни. Бяхме в прегръдката на планината Каркас и пейзажът беше коренно противоположен на този в Исфахан и Шираз, където всичко бе слънце и ярки цветове. Опитвах да се сгуша повече и повече в единственото възтънко яке, което бях сложила в куфара си преди отпътуването ни към Иран. Тъкмо бях започнала да усещам леко изтръпване и посиняване на пръстите когато ги видях, като цветя сред лунен пейзаж - две жени над средна възраст в техните традиционни облекла, които ми напомниха за нашите носии - богато извезани с цветни шевици. Усмихваха се, жените, и ни гледаха с любопитство все едно те са туристите, ние атракцията. Носеха пълни с вода стомни на рамо и кошници с пестил от сливи за продажба. Дори и накрай света пари си трябват, казаха ни. Пък и младите като са забегнали по градовете да търсят модерно препитание, няма кой да помага с животните и земеделието, все по-трудно става да съберат продукция за продажба, всеки отгледан плод, зеленчук или овен е ценен като за стотина. Добре че туризмът раздвижва малко нещата. В някои от къщите бяха изнесли купчини с традиционни дрехи - и мъжки, и женски - за снимки срещу дребни банкноти. Не че е някаква оригинална хрумка, но също закрепя финансовото положение. Имаше нещо тъжно в това ни последно посещение из персийските земи. Дали пък ако бяхме уцелили слънчев ден впечатлението нямаше да е коренно различно?

Нощувахме в Кашан, който разгледахме на следващия ден, преди да се отправим към летището в Техеран за полет към България. Помня няколко красиви къщи с техните още по-красиви дворове с езера и фонтани. Но най-вече помня още един от жестовете на Саид към нас. Намирахме се в една стара баня, хамам както обичаме да ги наричаме. Дядо Хуан беше изморен и остана навън, пред банята, да се подкрепи с хубав и богато подсладен чай, та бяхме само Саид, бъдещият ми мъж и моя скромна милост. Опитвах да уловя светлината, която идваше през малки кръгли стъклени отвори на куполите и това явно забавляваше мъжете с мен. Вече ме взимаха на подбив всеки път щом започнех да правя странни чупки и пози в опит да уловя кадър. Особено след онзи кризисен момент насред Шахската джамия в Исфахан. То, пък човек да не прояви малко слабост, нахвърлят му се останалите като хиени отгоре. Докато малко преиграно им се сърдех за кодошенето, Саид изчезна за кратко време и когато се върна ни махна с ръка да го последваме. Помогна ни да се изкачим по стълба, която водеше до покрива на банята. Там куполите с малките кръгли стъклени отвори бяха в друга перспектива, приличаше малко на извънземен пейзаж. Даже в един тон всички се пошегувахме, че трябва да се ползва като декор за филм. Саид пак изчезна и когато се появи носеше чаша кафе за бъдещия ми мъж и чаша чай за мен. И гледката стана още по-хубава. Защото топлите напитки, поднесени по този начин, стоплиха директно сърцата ни. Можехме да стоим там с часове, но времето е неумолимо в своя ход, а полетът ни към София през Истанбул нямаше да ни чака и секунда ако закъснеехме. Малко с провлачена стъпка, все едно излизаме пред черната дъска да ни изпитват за урок, който дори не сме прочели, се отправихме към снежнобелия Саманд, нашият метален и газифициран кон в това пътешествие. Заигравка с емблемата на тези автомобили, която е чистокръвен персийски жребец.

Пътувайки към Техеран минахме покрай нещо, което ми се видя изключително странно - равна като тепсия обширна ивица земя, без почти никаква растителност по нея, но заградена със сериозни телени огради, от онези по-бодливите, с предупреждение за течащ ток и хиляди табели с удивителни знаци. С цялата наивност на света попитах какво ѝ е толкова ценното на тази земя. Бъдещият ми мъж и дядо Хуан ме изгледаха все едно току що съм кацнала от някоя друга планета, много далечна друга планета. А Саид с тон, все едно наистина бях наивно дете, ми обясни “Заради това, което е под тази земя, останалият свят се страхува от нас и превръща този страх в омраза и политическо напрежение”. О, просветна ми! Със закъснение, все едно съм на въглища в сравнение с ядрено гориво, но ми просветна какви бяха тези заградени незасяти ниви.

Летище Техеран. Полетът на дядо Хуан е чак на следващия ден, той продължава към Индонезия, но първо ще отмори една нощ в Техеран. Сваляме куфарите си от белия кон и с едно такова присвито чувство пристъпваме към Саид. Прегръщат се здраво с бъдещия ми мъж, все едно баща изпраща сина си в чужбина за кратко, а аз изпитвам лека завист за истинското сбогуване, което те могат да имат. Аз, като жена, чужда жена, мога най-много да подам ръка на Саид. Така са ни предупредили, че трябва да е. Но в един миг се озовавам с неговата прегръдка, все едно баща изпраща дъщеря си в чужбина за кратко. Напрежението ми се изпари като с магия. Магията на прегръдката.

Стисках едно омачкано пликче с банкноти. И за това ни бяха предупредили, да дадем бакшиш по наше усмотрение на екскурзовода си. Как да платим с пари за всичко, което преживяхме, като то е безценно?!? Но щом са ни казали, че трябва, бяхме се подготвили. Не ни бяха подготвили за това, че Саид ще откаже този бакшиш. Само ни кимна към една от сините метални кутии с две релефни протегнати ръце на тях. Като тези по магистралата и тези, които ни беше показвал на няколко места в посетените градове. Пуснахме плика в кутията. Оставихме малко от себе си в тази страна, която ни даде толкова много.

Самолетът ни вече се снишаваше над София. Със заговорнически тон се обръщам към бъдещия ми мъж “Е, видяхме Персия, кое е следващото?”. А той, все едно е усещал, че ще зачекна тази тема ми отговаря “Не бързай толкова, това не е състезание, остави се на сегашните емоции да те владеят известно време преди да мислиш за следващото пътуване”. Мъдър е тоз мой бъдещ, вече и настоящ мъж.

Послепис: няколко пъти се връщам към началото на написаното, прочитам го до края и отново, и отново така, и все чувството, че писменият ми опит да разкажа спомените си за Персия е обхванал едва 1/5 от всичко, което ми е в главата и сърцето, не ме напуска. Дори се задълбочава. Та, ако имате малко повече свободно време, нещо като три, пет, седем часа, елате да пием по кафе/чай и да ви доразкажа.