Рио и Игуасу - другата гледна точка

Рио! Няма човек на тая земя, който да не иска да види Рио Де Жанейро на живо. Твърдо съм убедена. Затова когато ми казаха, че ще водя група туристи там за нова година, лекинко прималях от вълнение. Една от най-близките ми приятелки каза “Елено, идвам с теб!”, с тон, който не търпи възражения. И така, стягаме се с Поли за Рио - аз да работя, тя да ма‘а гащи безхаберно.

29 Декември – среща с групата, 20 души, на летище София. С няколко души се разминаваме и се разбираме да се видим на междинката в Париж, където имаме и нощувка. Качваме се в самолета и циркът започва. Груповият ни билет е разхвърлян из целия самолет. Почти никой не е настанен с дружката си. Вървят пазарлъци кой с кой, смяна на места и накрая криво-ляво нагласявам почти всички според желанията им. Аз и моята дружка също сме разделени. До мен е мила дама с къса руса коса, която при всяка турболенция е на път да изтръгне подлакътниците и да ги размаха безразборно към нищо неподозиращите хора. Аз, за сметка на това, като известен любител на турболенциите, всеки път се усмихвам тихо и зловещо, като Декстър, а тя ме гледа с лек ужас. Кулминацията беше, когато към тресящия се самолет се включиха и примигващите лампи. Аз вече се хилех неудържимо, а дамата, на ръба на силите си, се чудеше от коя лудница са ме пуснали. Поглеждам я: “Да не би да Ви е страх”. “Ами… да!” каза тя с тона на човек, според който всяко друго състояние в този момент е признак я на дълбока психопатия, я на шизофрения, я на откровена тъпота. По едно време ми мина през акъла “добре, че тая жена не е от моята група, че нямаше да има особено високо мнение за мен.” И така, докато не кацаме в Париж, събирам си групата и се оказва, че тази жена си е баш от моята група. Онази, необадилата ми се двойка. Екстра. Срам от рано. Поговорихме си за рисковете и плюсовете от летеното и се насочихме към трансферното бусче.

Нощен Париж - вятър, светлини, уиски и суфле

В Париж кацнахме към девет – десет вечерта. Аз вече бях виждала „Градът на светлините, но за Поли беше сефте, така че спретнахме едно бусче, натоварихме и другите желаещи и се пуснахме из Парижките потайности. Около 23:00 часа сме в подножието на кулата и се нареждаме на вечно безкрайната върволица за асансьора. Движим се със скоростта на упоен охлюв. Оглеждаме се и виждаме друга, около 16 пъти по-къса опашка, която се оказва за стълбите. Спогледахме се - имаме само няколко часа тук. Безмълвно се завъртяхме и сменихме чакалнята. 674 стъпала до втори етаж. Има-няма час нагоре. През повечето време пуфтяхме и псувахме. Тия стълби така ни взеха здравето, че като стигнахме заветното второ ниво, трябваше да поседнем и да се окопитим за около десетина минути. След като нормализирахме дишането и си възвърнахме говора, победоносно започнахме да се хвалим една друга. Ето ни тук - на желязното чудо след полунощ. Париж е в краката ни, а новата година чука на вратата. С приповдигнато настроение обикаляме терасите и залитаме. Да, залитаме! Защото вятърът беше почти ураганен за разбиранията ми. Като размина еуфорията от покорения връх, започнахме да усещаме и студа. Студ, не студ, влачим се по терасите и се опитваме да снимаме оная красота. След такова катерене, ще стоим до падане на първи пръст. Дадохме всичко от себе си да останем максимално дълго, но след като започнахме да посиняваме, решихме, че е крайно време да сложим край на този героизъм, да се сбогуваме с гледката и да се насочим към по-топли ширини.

Отново в подножието на кулата, се напоихме с вода от уличните търговци и тръгваме да шарим по улиците. Следваща цел - Триумфалната арка. Вървим си ние в посока, която смятаме за редна, разглеждаме града, хихикаме си и така дооооста дълго време. Сменяме посоката неколкократно. Нямахме много опции да разпитваме хора за посоката, предвид, че минаваше 1 през нощта. За да не се чудите - действието се развива през далечната 2008 година, когато смартфоните бяха мираж, т.е. нямаше какво да ни упъти в прилична посока, освен Айфеловата кула, докато се вижда. Лутането си вървеше и в един момент се примирихме - загубихме се. И настроението малко се позагуби. От тук нататък целта беше просто да се върнем в хотела навреме за полета в 6 сутринта. И точно в този момент свъртаме зад един ъгъл и о, чудеса - пред нас се ширва онова звездовидно кръстовище с прословутата арка. АСТИГАБЕ! Как стана това? Браво на нас! Много сме добри. Обходихме основите на арката и малко надуто се пуснахме по Шан-з-Елизе, оставяйки зад гърба си гробът на незнайния войн. Вървим по пустия булевард, а коледните светлини по дърветата творят вълшебства. „Греят сякаш само за нас“, малко егоистично си мисля и се усмихвам. Започнаха да никнат работещи заведения. Ха, хора! Последната ходеща форма на живот видяхме около кулата. Подминахме едно, две, три кафенета. Харесахме си някакво поредно и се боднахме на външна масичка с печка-гъба. По едно малко питие и най-вкусното суфле на света. В 3 посред нощ. На Шан-з-Елизе. Какъв по-хубав начин да изпратиш годината.

Рио...

След около час сън се трупаме на входа на хотела за шатъл до летището. Разбира се, драмите от първия полет продължават - групата пак е разкъсана до безкрай, само че на този полет е още по-трудно да наглася народа в близост един до друг. Каквото - такова. Аз и Поли пак сме разделени, в полза на други пътници, но нас кучета ни яли. Важно е клиентите да са доволни. Що годе. След дванадесет часа се изсипваме в Рио Де Жанейро, свежи и отпочинали ... като тридневна салата от краставици. Хотелът е великолепен, разположен на Авенида Атлантика - четири километровия булевард, следващ плътно Копакабана. Излизаш от хотела и хоп - ширва се оня митичен плаж, а на теб не ти се вярва къде си. През няколко сгради е емблематичния “Копакабана Палас” - първият луксозен хотел в някогашното рибарско селище. Щипваме за следобедна разходка и не ни остава друго, освен да си тананикаме “At the Copa Copacabana, the hottest spot north of Havana”...

Няма да Ви разказвам история на Рио Де Жанейро и Бразилия. Няма да ви разказвам нещата, които можете да прочетете онлайн. Видяла съм твърде малко от Бразилия, а Рио… Рио не може да се разкаже. Не и подобаващо. Рио за мен е чудо. Град на крайности. И на изобилие. Изобилие на природа, на вода, на мизерия, на красота. Контрастен до полуда. Гостоприемен и опасен, музикален и мърляв, сив и цветен, свеж и задушен. Рио се усеща. Не може да се разкаже. Поне аз не мога. Не и подобаващо. Затова ще Ви споделя случки. Ще ви разкажа как едно пътуване, пълно със сакатлъци, се превърна в един от най-хубавите ми спомени.  

 Нова Година в бяло

Събуждаме се на 31 Декември, а на закуска ни посрещат около 20 вида фрешове от знайни и незнайни плодове и една купчина морски дарове. Наистина ли има сьомга на закуска?! Ами има. Бразилска му работа. Първата ни екскурзия е до Корковадо и Статуята на Исус. До върха на хълма се стига с влакче, което цепи около 20 минути през джунглата. Да - джунгла. Истинска джунгла в града. Тогава се изумих за първи път.
Статуята на Исус е впечатляваща, но да си призная, аз лично се впечатлих повече от джунглата и от панорамата там горе. Разбира се, че се снимах, но не с разперени ръце. Някак ми се щеше поне една идея да се разгранича от тълпите хора размахващи ръце под статуята.
 

А гледката… Корковадо е добра първа екскурзия - дава ти поне бегла представа къде си попаднал. Разкрива мащабите на това противоречие, наречено Рио.

 Върнахме се в хотела в отлично настроение и трепетно очакване на Новата Година. Не бяхме съвсем сигурни какво точно ни предстои и с право - новогодишните тържества в Рио са неописуеми.

Местните наричат Нова Година “Réveillon”. Думата е взаимствана от френски и означава Пробуждане. Целият град празнува до припадък, но най-впечатляващ е “нашия” плаж. Всяка година Копакабана събира 2-3 милиона души. Милиони човеци, облечени в бяло, се струпват за умопомрачително парти. Хората, които живеят далеч, пристигат по-рано през деня, някои даже и предишния ден. Много от тях нощуват на пясъка. На свечеряване атмосферата по плажа е нажежена до пред избухване. Многоликият Рио, в цялото му разнообразие от раси, народности, традиции, суеверия и поверия. Морето се изпълва от хора в бели одежди, които прескачат вълните по 7 пъти и си пожелават желания. Хвърлят цветя във водата - дарове за богинята на морето Iemanjá (Йеманджа), покровителка на рибарите, любовта и плодовитостта. Традицията е с африкански корени, но през годините почти всички местни са я възприели, независимо от произхода си. Песни и танци, свещи и ритуали изпълват плажната ивица. Въздухът е наелектризиран от енергия. Човешка, нечовешка енергия. Вълни от хора те помитат в разни посоки. Пълно е, но място има за всички. Електронният термометър, боднат на емблематичната плажна алея показва 28 градуса малко преди полунощ.
 

Празникът бушува навсякъде - по пясъка, по балконите и улиците, в океана. Водата е осеяна с лодки и кораби, и още танцуващи хора по палубите. Стихийно е. Да, това е думата - стихия. Полунощ. Рио избухва. И насред виковете, усмивките и танците, започват фойерверките. Ах, фойерверките. Морето, небето се изпълват със светлини и цветове. Сякаш те захлупват. А след края им, сред мъглата, заляла Копакабана, като че за секунда всичко утихва. Само за секунда. И отново изригва с цялата мощ на всичките милиони сърца.

 Това е Нова Година в Рио. Не мога да я опиша достойно. Не мога да я разкажа. Как разказваш енергията? Усещаш я с всяка фибра на тялото си и се оставяш да те отнесе. Там, в бялото. В цветното.

 Към 4 сутринта решихме да се възползваме от басейна на покрива на хотела и се качихме да погледаме хорската джунгла от високо. Спазарихме се да ни направят по една кайпириня – коктейл с кашаса (местна ракия от захарна тръстика) който си остана една от най-любимите ми напитки. Зяпахме Копакабана, отпивайки блажено от чашите. Хората бяха пооредели, но веселбата все още се вихреше навред. Полюбувахме се още на нощта, а след закуска решихме да поспим на плажа. Намъкнахме се в по един бански, пресякохме улицата и се тропосахме на пясъка. Лудницата я нямаше. Музиката я нямаше. Цветята в океана, които се увиваха около краката ти като змии, вече бяха отнесени от Йеманджа. Орди от хора в работни облекла почистваха плажа и съвсем скоро нямаше и помен от грандиозното стълпотворение.

Подложихме под главите си дрехите и придремахме на плажа. Събудихме се към десет часа, поради нетърпимото слънце и о, изненада! В РИО НАИСТИНА СЕ КРАДЕ! Помня, бях с един бял панталон (следваме местните традиции все пак) с джобче с ципче. И в това джобче с ципче се мъдреше една банкнота от 100 долара и дребни монети. Та, сгънала съм си аз панталона и го ползвам за възглавница. Ей, Богу - събудих се и панталона уж пак си ми беше под главата, ама доларите хванали крака. Поли също се оказа с опразнен джоб. Ах, Елено - като ти казват, че се краде, ти що не вярваш на хората? А?! Та така, след края на най-великолепното новогодишно парти в моята история, и аз си дадох приношението. Признавам си, докривя ми. За малко. Просто няма как да се сърдиш на Рио твърде дълго време. Отръскахме глави, изкъпахме се в океана и махнахме с ръце. Бели кахъри.

Островни вълнения.

На следващия ден се качихме на корабче и след около половин час стигнахме до малък частен остров, който редовно се включва в туристическите програми. „Бернардо“ е любов от пръв поглед - ситен остров с джунгла, 2 бели плажа, 2 ресторанта, няколко малки постройки, църква, хамаци и beach club. Разположен е в морски резерват за опазване на делфини. Разходката до върха на острова, извисяващ се на цели четиридесет метра отнема не повече от петнадесет минути. Приказно място. Такова, което ти събужда порива да станеш “момичето, което заряза всичко и отвори бар на плажа”.

 А най-впечатляващото в Бернардо е… собственикът му. Когато пристигат корабчета, освен че те посрещат с песни, танци и папагали, насреща се усмихва и един възрастен, побелял човек. Същият човек по-късно беше в кухнята и ни сипваше спагети за обяд. Благият италианец се оказа собственик на всичките корабчета, които правят курсове до острова, както и на самия остров. Вместо да големее, кротко посреща и изпраща туристите си по престилка, без да афишира кой и какъв е, усмихва се и тихо сипва спагети на всички. Някога, когато порасна, искам и аз да бъда такъв собственик на остров - да се радвам на хората и да им сипвам спагети.

Този великолепен ден беше и денят, в който се разделихме с нашата екскурзоводка Ивон. За 4 дни в Бразилия, руско говорящият ни гид беше разказал на групата общо около 20 изречения. Върхът на екскурзоводското изкуство се случи именно на връщане от Бернардо, когато в автобуса дамата каза “Елена, боли ме ухото и не мога да говоря, аз ще ти подавам разни неща, ти да разказваш на хората”. Съответно това разбуни духовете на цялата група. Всички, съвсем основателно, наскачаха един през друг и казаха, че са си платили за екскурзовод, но тя очевидно не е такава и, в общи линии, не искат да я толерират повече. Чудесно.

Как се сменя екскурзовод на Нова Година? Трудно!

Елено - ти да му мислиш. Прибираме се в хотела, а аз съм с мисия - трябва да сменя екскурзовод в новогодишен период. Руско говорящ при това. Тая работа си е кауза пердута. Но нямам избор. Ивон трябва да си ходи. Дръпнах я настрана, обясних че не е нищо лично, но тези хора вече няколко дни са в една от най-страхотните дестинации изобщо и не знаят нищо повече за това място, отколкото са знаели преди да изкарат 17 часа по самолети. Жената подходи с разбиране и без драми. Съгласи се, че не е била на ниво и се разделихме по живо, по здраво. И тук започвам една разходка по мъките – безконечни разговори с партньори и колеги, издирване на свободен екскурзовод под дърво и камък. Накрая колегата от бразилската фирма ми казва “Елена, виж сега, нямам руски екскурзовод, но имам англоговорящ.” Казвам “Няма проблем, ще преведжам! Само искам да е много добър и да разказва на богато, за да компенсираме нямата екскурзоводка” (и аз какво си пожелах…) Потвърдиха, че е много добър и облаците, предвещаващи буря в групата, се разсеяха.

RIO SCENARIUM – музика безкрай

Същата вечер с Поли се опитахме да направим резервация в един от двата най-популярни музикални барове в града. Да компенсираме малко кривините от първите дни. В този период резервация по телефона се оказа немислима, та се метнахме по едни таксита да ходим на място. В единия от препоръчаните ни барове ударихме на камък. А малко след това се озовахме на входа на Rio Scenarium. Уличката пред бара напомня малко стария Ню Орлийнс, цветни балкони, музика и тълпи от хора. Опашката пред заведението се виеше като шарена змия. Преборихме всички, обяснихме тук там че сме за разговор, а не се предреждаме, и се докопахме до брадат, дългокос чичо. Пускам едно обяснение на английски - цъ. Опитвам на счупен испански - цъ! Руски? Цъ! Е, хубаво де, ама езици не ми останаха. Той се обръща към мен “Parlez vous français?” Айде стига бе. Ти се шегуваш. Френски не съм помирисвала откакто завърших гимназия (с френски език). И досега е мистерия как съм изкласила химия и философия на френски. Дума на френски не съм обелвала извън училище. НИ-КО-ГА. Разтреперих се от притеснение. Ама няма как – ножът е до кокала. Имам полусърдита група, която трябва да омилостивявам. Ако трябва да говоря на японски – ще говоря.

Викам всички богове на помощ, отупвам от праха френския речник и успявам да сглобя някакви прости изречения. „Аз съм водач на група. Искам да резервирам маса за 20 души утре вечер“. Явно съм го казала що-годе разбираемо, защото чичото свали червеното въже на оградата и с готовност ни вкара в заведението. Почувствахме се малко като звезди – червен килим, въженце, ескорт, опашката остава зад гърба. Чувстваш се звезда, а всъщност – обслужващ персонал. Ами така е то. Радост и тъга.

Барът удря с колорит от вратата - 3 етажа с вътрешни балкони, а на първо ниво сцена, която се вижда от всички останали нива. Изобилие от прекалености - библиотеки с книги, златни огледала, мотоциклет на стената, грамофони, вази, картини без рамки, рамки без картини, статуетки, снимки. Всякакви, всякакви цветове и предмети, които, противно на всякаква логика, изглеждаха страхотно. В заведението се предлага и храна, има както маси за вечеря, така и барови пространства. Ние се появяваме след полунощ и вече партито е във вихъра си. Лее се самба на живо, а хора от всички възрасти танцуват до захлас. Зачислиха ни хостеса, която ни разходи и дружно избрахме място за нашата група на втори етаж, в близост до вътрешен и външен балкон (за радост на пушачите в групата). Приключихме си резервацията и щастливи и доволни се върнахме в хотела.

Да не ви се налага да търсите лекар в Рио

Събуждаме се на следващата сутрин, предвкусвайки чудесен свободен ден. Отварям очи и… не мога да отворя очи. Вярно че вечерта си ги усещах малко подпухнали, ама чак пък толкова. Втори опит да разлепя клепачи. Малко светлина успява да се прецеди, но очите са все така, предимно затворени. Ставам - компреси със студена вода. Малко помагат, но определено не достатъчно. Слизам до хотела, да търся лекар. Нямат. Обясняват ми за някаква клиника из улиците, която работела със застрахователи. Взимаме адреса и започваме да обикаляме жежките преки наоколо. Покрай затрудненото ми зрение, имам чувството че обонянието ми се изостри. Из улиците по принцип се носи една лепкава миризма на боклук, сладко и влага. Тази миризма, през този ден, беше още по-отчетлива. Обикаляме ние едни порутени адреси и накрая май се оказваме на точното място, което обаче изглежда мега съмнително. Досущ като излязло от долнопробен, криминален филм. Изобщо, ама изобщо не прилича на никаква клиника. По-скоро на място, къдео, ако влезеш, ще хвърляш ези-тура дали ще излезеш цял. А, както разбрахме, Рио е криминален град. Вече бяхме обект на крупна кражба. Сега малко работата е “страх лозе пази”. Обаче очите ми са зле и, макар и страхливо, влизаме в необезопасената постройка. Някъде по етажите намираме врата, на която се мъдри докторска табела. „Ами да, направила си възпаление на очите. Заради слънцезащитния крем и много солената вода. Омешали са се и така.“ Често се случвало. „Вземи тия капки срещу едни 150 долара и по живо, по здраво. А - ето ти документите за застрахователя. Няма проблем, ще ти ги възстановят.“ Възстановиха ги. Прибирам се и цъкам капки цял ден, докато прогледна. Привечер вече бях на линия. Ако ходите в Рио - не си възпалявайте очите, че има разни неща за гледане.

Вечерта натоварихме групата по таксита и право в Рио Сценариум. Всички останаха във възторг, а аз бях ужасно доволна, че сме уцелили хубава маса, хубава вечер и народът се забавлява от сърце.

Луиш-Карлош и загубата на глас. 

На следващия ден ни очакваше екскурзия до Захарната глава и Маракана. Аз, със свито сърце чаках новия екскурзовод и се молех поетапно на което божество се сетя, да бъде приличен тип. Натоварихме се в рейса и след нас влиза ТОЙ - Луиш-Карлош. Влита със засилка и изпълва целия автобус. Представя се и започва да говори за страната си. Говори с такава любов и такава усмивка, че няма как да не заобичаш и него, и Бразилия. Разказва за всичко - за забележителности, за улицата, за личности, за времето, за историята, за спорта, за различните култури, смесените бракове и колоритните семейства. Разказва как неговото семейство е смесица от няколко различни националности, как навсякъде питат дали русокосото му, синеоко хлапе е осиновено, и как различните раси и култури на Бразилия са едно от най-големите богатства на страната.

Групата вече е очарована, забравила е Ивон, гледа и слуша с широко отворени очи и уши. Луиш-Карлош изведнъж казва, “Разбрах, че снощи сте били на бар. А знаете ли че Рио Сценариум е един от 10-те най-добри музикални бара в света? Много се радвам, че сте изживели това.” В този момент цялата група се оживява още повече, а аз си отдъхвам и се радвам на спечелените червени точки. И превеждам. И превеждам. И превеждам. И едва смогвам. А Луиш не спира - разказва, изиграва разказите си, отговаря на всички за всичко, шегува се, самоиронизира се елегантно и не спира да се усмихва. Заразява всички и успява да ни вкара в атмосферата на Бразилия, като увлекателен роман.