Съботно предизвикателство "По стъпките на Алеко "
Имах нужда от предизвикателство, някакво предизвикателство, планинско предизвикателство. Такова, с което символично да ознаменувам прехода между топлия летен сезон и по-хладния есенно-зимен. Такова, с което символично да отпразнувам усещането за топ физическа форма, което имах за първи път от появата на дребосъка насам. И предизвикателството дойде при мен от малко неочаквана посока. От мама. Не че е неочаквано мама да се впуска в приключения по въздух, вода и земя. Трябва някой път да ви разкажа за нея. Неочаквано бе, че тя, живеещата в Свети Влас, ме покани да се включа с нея в предизвикателство на Витоша, в чието подножие битувам аз. И то предизвикателство, за което дори нямах идея до него момент. Обичайно в тази графа слагам “Витоша 100”, което все ми се струва твърде голям залък за моята уста. “По стъпките на Алеко с приятел” бе точната хапка за мен, ако позволите тази метафора - лесносмилаема, подправена с усещането за отборна емоция и с щипка благотворителност.
Тъкмо се бяхме върнали от нашето си местенце за плаж, море и сърф - Гьокчеада, разказвала съм ви за него, и се разписахме с мама във вайбър. Да, моята мама е модерна баба, ползва комуникационните приложения наравно с младежта. Та, тя ми дума, че на 2-ри октомври се е записала да участва в маратон планинско бягане сред красотите на Белоградчик. Искам ли да ида с нея? 27км дистанция с 4-цифрена денивелация и логистика с бебе в неделен ден без възможност да си взема отпуск за понеделник честно казано не ми допаднаха особено. Ок, ще си намери друга компания, пък в събота, така и така пътят ѝ минава през София, ще се отбие да види скъпоценните си внук и дъщеря. На следващия ден прозорчето ѝ във вайбър отново ми мигна. Уговорила се е с приятел вече за Белоградчик, ама той пък я поканил в съботата, на 1-ви октомври, да “загреят” малко на Витоша. Искам ли да ида с нея, с тях? Да, разбира се, Витоша никога не отказвам. Пък и съботата е работен ден за домашния ни татко и сме свободни с дребосъка, по-добре да прекараме време с баба на планина, отколкото да се чудим къде да се заврем в града. Решено е. Отиваме. Баба, мама и внуче. И един приятел за разкош. Все пак на някой трябва да връчим за носене раницата с багажите ни, след като на моя гръб ще е дребосъкът.
Такава еуфория ме обзе, почти като насън последвах изпратения линк за регистрация, нацъках данните ни, потвърдих да ни бъде сключена задължителната планинска застраховка - колко удобно, че организаторите предлагат тази опция вместо всеки сам да се занимава - платих с карта таксата за участие и след броени секунди видях имената ни в стартовия лист на “По стъпките на Алеко с приятел”. Вечерта заспах трудно, наистина се бях развълнувала.
Сутринта ми донесе коренно различно усещане. Онова усещане “в какво се забърках”. Познато ли ви е? Честичко ме спохожда.
Веднага писах на мама да споделя притесненията си. Ами ако, всъщност, не съм в топ физическата форма, в която си мислех, че съм. Ами ако не издържа дистанцията, темпото и денивелацията с +13 килограма допълнителна тежест на гръб. Ами ако ги разочаровам, все пак си е предизвикателство със състезателен характер и трябва да мисля за благото на отбора, който си организирахме в бързината. Мама, разбира се, като всяка майка, намери правилните думи да ме успокои. Отбор сме, за да си помагаме ако и когато има нужда. Не гоним състезателно време, ще отидем да се забавляваме в добрата си компания. Ще е страхотно, ще видиш, ще има и още много семейства и деца, увещаваше ме тя. Пък има и благотворителна кауза мероприятието, напомни ми още. И притесненията ми отново бяха изместени от приятното вълнение на предстартовата треска. Оставаше само седмица време до заветния първи ден на октомври. Винаги се провежда в първата събота на октомври.
Защо, всъщност, “По стъпките на Алеко” е по стъпките на Алеко? Защото Алеко, Алеко Константинов, е от онези хора, които с действията и социалната си дейност са давали светлина в живота на цялото общество, светлина, която не е угаснала и до ден днешен. Моят първи досег с тази изключителна личност бе в далечната 1998 година когато изучавахме в училище “До Чикаго и назад”. Първият ми досег не само с Алеко, но и с пътеписа като творчески жанр. Досег, който беляза начина ми на мислене, начина ми на възприятие за пътуванията завинаги. Помня, че отидох до училищната библиотека специално да потърся повече информация за автора и бях впечатлена, тогава по детски, сега вече и съвсем зряло и осъзнато, от историята му и енергията, която е влагал в активна обществена дейност. Той е училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет и на редица други организации като настоятелството на дружество „Славянска беседа“, Българското народообразователно дружество, Комисията за насърчаване на местната индустрия, Дружеството за насърчаване на изкуствата, Музикалното общество, Театралния комитет. По негова инициатива се основава първото туристическо дружество в България. Поставя началото на организирания туризъм с изкачването на Черни връх на 27 август 1894 година. Именно този последен щрих от неговата богата биография е в основата да му се отдава почит по различни начини и чрез разнообразни спортно-планински събития на територията на Витоша, едно от които е “По стъпките на Алеко с приятел”.
Какво лично на мен ми допадна в концепцията на състезанието още преди дори да съм участвала в него? На първо място ще поставя благотворителния елемент - всяка година част от таксата за участие се заделя в полза на предварително обявена кауза. Тазгодишното издание набра средства за изграждането на спортна инфраструктура за деца в неравностойно социално положение. Като второ силно впечатление идва отборният характер на състезанието. Засега е единственото такова в рамките на България. За регистрация на участие са необходими минимум двама в отбор, индивидуални заявки не се приемат. Винаги съм споделяла вярата, че планината ни учи на много неща, учи ни как да си помагаме. Понякога това учение има нужда от катализатор. И мероприятието изиграва отлично ролята на такъв.
Дойде заветният стартов ден. Дойде с натежало от оловни облаци небе и безкрайно слънчево настроение сред скромните ни редици. Даже дребосъкът бе изненадващо послушен. Пристигайки в центъра на село Владая, откъдето започва късото трасе, видях, усетих слънцето, което грееше вътре във всеки един от останалите участници, наредени на опашка пред пункта за регистрация или вече загряващи за предстоящия старт. Еуфория и приповдигнатост буквално можеха да се помиришат във въздуха. Отвсякъде се чуваха весели шеги, сърдечни поздрави и детски смях. Много детски смях. Искрено се изненадах колко много деца бяха дошли с родителите си да се впуснат в предизвикателството. Деца на всякаква възраст. Е, всички с изключение на нашия дребосък бяха на собствен ход, което означава, по мои скромни разсъждения, че са били поне 4-5 годишни най-малките (дребосъчко към нея дата бе на скромната годинка и девет месеца, авторска бележка). Имаше толкова голямо разнообразие на участници - от опънати като струни планински бегачи, явно готвещи се да покажат добри състезателни времена, до семейства, подготвящи се за енергична разходка в полите на Витоша планина; всякакви възрасти, всякакви професии, дори от различни краища на България ако припомним, че мама пристигна ден по-рано от морето. Витоша има на всекиго какво да предложи.
Имаше и два много специални отбора. На носилки щяха да пренесат през 11-те километра от Владая до хижа Панчо Томов и обратно по един техен съотборник в неравностойнно физическо положение, обичайно прикован към инвалидна количка. Трети отбор съпътстваше участник с нарушено зрение по пътя му. Те ме респектираха, в цялата положителност на думата, най-дълбоко. Напълниха ми сърцето и дори сега, когато ги споменавам тези момичета и момчета, се прекланям пред тях и дълбоката им човещина. 
Взехме си стартовите пакети, облякохме си поръчаните тениски с цветовете на състезанието, закачих на видно място, централно на гърба на ергономичната раница, стартовия си номер, метнах дребосъка в нея и зачакахме обратното броене преди началото на предизвикателството. Най-отпред, с предимство, на стартовата линия се бяха подредили участниците, които щяха да бягат по трасето, след тях бяха трите специални отбора и зад тях всички останали. 
Трицифрено число сърца биещи в един ритъм, ритъмът на планината. Десет, девет, осем....три, две, едно...старт. Като морска вълна, метафора в чест на мама, се понесе множеството първо по асфалтираните владайски улици, а после като през фуния се източи по маркираните планински пътеки. За първи път участвам в подобно предизвикателство и бях приятно изненадана, че няма бутане, ръгане, спъване. Всеки си крачеше в неговото темпо, никой никому не препречи волно или неволно пътя. Малко по малко множеството се накъса на отделни групички с приблизително еднакво темпо. Нашето бе средна хубост. На +400 метра денивелация спрямо старта усетих да ме връхлита криза, колкото и да дишах, все без въздух стоях, главата ми се замаи, краката почти ме предадоха. Адреналинът бе замъглил преценката ми за оптимален разход на енергия и се бях впуснала твърде през глава в този първи етап от изкачването. Влагата в гората от дъждовете през изминалите няколко дни не помагаше особено. Мама като че усети нещо да се случва, но прояви родителска мъдрост и само веднъж попита дали имам нужда от почивка. Знае си тя скорпионската ми натура, знае че дори не трябва да намеква за отказване в такива моменти. Деликатно отклони отбора ни към чешма с бистра и леденостудена планинска вода и освежи лицето си. Направих същото по неин пример, раздишах минута-две и точно толкова ми трябваше за възстановяване на собствения ми ритъм. От там нататък подпалих моторетката, както обичам да казвам, и като за миг, поне на мен така ми се стори, часовникът имаше друго мнение по въпроса, взех остатъка от разстоянието до междинния пункт при хижа Панчо Томов. Там където нашето късо трасе се пресичаше с дългото - 27 км., от село Железница през Черни връх до село Владая. Там където организаторите бяха обещали подкрепления за участниците. Представях си, че ще има вода и евентуално някое протеиново или ядково барче, от тези много модерните напоследък. Каква беше изненадата ми когато, стъпвайки на равната поляна пред хижата, се озовахме сред разпънати маси с изобилие от лакомства - филии с лютеница, филии с фъстъчено масло и мед, филии с течен шоколад, банани, сирене и кашкавал, нарязани на ленти краставички, начупени на отделни блокчета шоколади. По много от всичко. Не ви звучат като лакомства тези неща? Значи не сте ходили 6 километра по нагорнище в планината. Дори дребосъкът на гърба ми оцени по достойнство бананите. Изморително му е да се вози и да ме подбутва в ребрата когато забавя крачка, разбирам го.
Подкрепихме се добре, истински добре. Даже съвсем ми просветна пред погледа и усетих, че ръми дъждец. При други обстоятелства не бих била в планината с дребосъка в такова време. В него ден метеорологичните капризи нямаха никакво значение.
Бързо преобличане на изпотените от изкачването дрехи, намятане на дъждобран върху ергономичната раница и газ надолу. Ама истинска газ, като с +13 килограма допълнителна ускорителна тяга газ. Маршрутът на състезанието е кръгов - началната и крайната точка съвпадат, но пътят нагоре е различен от този надолу. По пътеката надолу бе по-лесната част, дори поспряхме за миг да снимаме гъбки, да погледаме есенен листовъртеж в златно, да видим и усетим планината. Въпреки тези паузи подминахме достатъчен брой други отбори и в крайна сметка имаме доста завиден като време и класиране резултат, без да ни е бил цел за деня.
Оставаха още километри надолу, но вече усещах чувството на преизпълненост от личния ми успех в предизвикателството. Това значеше много за мен, истински много в този момент, буквално отбелязваше нов етап в живота ми - вече бях сигурна, че напълно съм възстановила физическите си форма и можех да гледам към по-високи и по-далечни хоризонти. Както за себе си, така и за дребосъка.
Отново стъпихме на асфалт, последни метри преди финала. Помолих съотборниците ми да спрем за малко, да сваля дребосъка от удобното му място на гърба ми и заедно да пресечем финалната линия. А след нея ни очакваше медал. За най-малкия герой. Медалът за майка му е морален. Успях! Имах нужда от предизвикателство, получих шанс за предизвикателство и го преминах успешно. Не знам дали мама е знаела в какво ме забърква, така и не съм ѝ благодарила все още наживо, но го правя от тези редове.
Дъждът продължаваше да ситни и това осуети в известна степен добре организираната програма по официалното закриване на събитието, но ако правилно съм прочела по лицата на хората, с които се разминавахме между павилионите със спонсорски стоки, те също се радваха на своите малки лични победи. Радваха се на това що планината им бе дала като усещане в този ден. Независимо за колко време бяха изминали дистанцията, самото заставане на старта бе победа. Победа бе това що видях в погледна на хората от носилките, бяха победили обстоятелствата с помощта на приятели. Споделената емоция над повелите на хронометъра. Така усетих “По стъпките на Алеко с приятел”.
Малко набързо се наложи да тръгнем от мястото на събитието. За мама и третия ни съотборник тепърва предстоеше път до Белоградчик и още едно планинско бягане или ходене в бързо темпо, зависи от гледната точка. За дребосъка и мен предстоеше семейна неделя с домашния ни татко. И не мислех да я изкарваме мързеливо в града.
Послепис: маршрутът на състезанието е прекрасен за еднодневна разходка из Витоша по всяко едно време на годината, за всяка възраст или степен на физическа подготвеност. Хижа Панчо Томов е неработеща, но една от най-симпатичните и фотогенични в района, особено ако имате късмет да хванете слънчево време и да се разкрият пред погледа ви в пълния си блясък цветните плочки по фасадата. На поляната пред нея има беседки и маси ако си носите нещо за хапване от вкъщи. Най-близката работеща хижа е Червената шапчица, в случай че предпочитате да се подкрепите с автентични хижарски храна и напитки.
