С дете на хотел за абсолютно начинаещи
06:05 сутринта. Точно две минути преди алармата. Един от любимите ми мигове от деня. Оставам загледана в безкрайността на тавана в спалнята и заслушана в ритмичното, но далеч не синхронно, дишане на двамата ми мъже - единият на 10 месеца, другият на 441 месеца.
Обикновено когато изтекат тези две минути до иззвъняването, с отработен жест отлагам с още десетина минути ставането си, десет откраднати минути дрямка. Но не и днес. Днес отиваме на приключение.
Адреналин ли бумти в ушите ми? Да, адреналин е. Познавам усещането, има го преди всяко пътуване. Независимо дали отивам до другия край на света или до село при свидната си баба. Но има нещо различно в днешния адреналин. Отиваме на приключение. И като казвам отивамЕ, значи тримата целокупно. Не че не сме ходили и друг път, всъщност, горкото дете постоянно го мъкнем по гори, хижи, поляни, язовири и всички останали места, които предполагат отиване и връщане в същия ден. Но днес е различно, днес ще нощуваме за първи път с него на хотел.
Без да си поставяме твърди високи цели за покоряване в него ден (и нощ). Само оцеляване и успешно завръщане на всички участници в приключението невредими у дома.
Избрах първата нощувка на дребосъчко извън дома, като под “дома” включвам не само нашето си семейно гнезденце насред софийската лудница, но и къщата с двор край морето на баба и дядо му и още една къща, пълна с всякакви живи гадинки, на прабаба му нейде из Северна България. Та, да се върна на мисълта си, избрах първата му нощувка извън дома да е именно на хотел, а не хижа, бунгало или къща за гости, макар да са ни по-на сърце такива места за настаняване, с презумцията да се възползваме максимално от удобствата на съвременната хотелиерска индустрия. Напълно си давам сметка, че при първоначалния разговор с момичето на рецепция, което искам най-чистосърдечно да поздравя за стоическото търпение, съм звучала като абсолютен лунатик. Колко са големи стаите (ще има ли място за двама възрастни плюс лазещо навсякъде хлапе или ще трябва да се прескачаме един друг и да рискуваме някой да бъде настъпан), какви мебели има в стандартната стая (опит да преценя потенциалната опасност от счупени предмети и рев след удряне в някой ръб. Тук изказвам следващата си благодарност, този път към 441-месечния си мъж, който успя да ме вразуми да не взимаме с нас протектори за ъгли за времето на тази наша нощувка), предлагат ли детско кошче за спане (нашето си е сгъваемо, но ако можем да си спестим хамалогията по демонтаж-монтаж-демонтаж би било повече от чудесно), има ли детско столче за хранене (стандартен въпрос, но ще се изненадате колко заведения в София не предлагат такива столчета, а уж се целят в семейна публика), могат ли да гарантират, че леглото ни ще е тип спалня, а не две събрани единични легла (резервен вариант ако дребното не хареса кошчето за спане и се наложи да прекара вечерта при нас). О, има и още, този път от категорията “амбициозни намерения” - позволено ли е топлите джакузита в комплекса да се ползват от бебета, при условие, разбира се, че носят памперс-бански и може ли да ползваме солната стая отново с детето, съобразено с неговото препоръчително време за престой. Сигурно и други дреболийки съм питала, които в момента ми убягват, но и без тях вероятно вече сте се убедили в твърдението ми за лунатичността.
В крайна сметка след получени 100% утвърдителни и задоволителни отговори от страна на бъдещите ни посрещачи, стигнахме до успешната резервация. Разбира се, след коментар върху анулационните условия и възможността да се откажем при нужда дори в уречения за посещението ни ден. Това определено го отчитам като позитив на пандемията, с която съжителстваме от март 2020 насам - повечето непопулярни места за настаняване не притесняват бъдещите си гости с предварително плащане и са изключително гъвкави при нужда от промяна в посоката на плановете. И, споменавайки непопулярни места за настаняване, тук има сериозен шанс да ви шокирам с избора си на дестинация. Мездра! Да, точно така. Онова малко градче, на 18 километра от Враца, дето гарга не каца (детска закачка от едно време, без лоши чувства към района). Известно най-вече с табелката на входа и изхода си. И с руините, археологически комплекс Калето, които се виждат когато профучавате по Републикански път 1 в посока някоя по-известна забележителност в Северозападна България. Дори самото име произлиза от турското “мездрея”, което в осъвременен превод следва да значи “запустяло населено място”. Та, да, Мездра. И не просто Мездра, а СПА хотел в Мездра. Или за привържениците на буквоядството - уелнес, прекрасна българска дума, хотел, тъй като няма каптаж на минерална вода. Чувствате ли се достатъчно шокирани от избора ми? Всички приятели, които разбраха за намеренията ни, бяха. Дори силните ми защитни аргументи не успяха да смекчат реакциите им. А те, аргументите, са да сме на максимум час-час и половина от София, така че да имаме опция за отстъпление в случай на нужда, да е крайно непопулярно място, така че да избегнем евентуалното струпване на други гости, за които потенциален бебешки рев не би се вписвал в графата “романтичен/спокоен” уикенд, и все пак да е с висок клиентски рейтинг. След два дни усилено ровене из интернет единственото място, което намерих да отговаря на тези три критерия бе въпросният почти чисто нов хотел в Мездра. Който се оказа истински страхотно попадение - и като чистота, и като хапване, и като коректност и любезност на обслужването, и като всичко. Доволна съм, че се доверих на инстинктите си относно него.
08:35 сутринта. Освежила съм се с душче, приготвила съм закуска за всички герои от днешното приключение. Направила съм заготовка за бебешко гурме в бурканчета. Готова съм да стартирам със сглобяването на багажа. Съдейки по еднодневните ни пътувания и гостуванията на баби, дядовци и прабаби, спазвам желязното правило моите и на детето нещата да се побират в точно същите раници или куфари, които съм ползвала и преди неговата поява. Т.е. ако за една нощувка на хотел съм пътувала с малка градска раница (около 12-15 литра), то и сега трябва да се съберем в такава. Претендирам сама да съм си измислила това правило, може и да не съм открила аз топлата вода, но така ми харесва да си мисля. Може би звучи леко стресиращо при пръв прочит, твърде ограничаващо или дори невъзможно за изпълнение, но спестява мъкненето на извънредно много непотребни неща по време на път. А понякога и до стимулиране на въображението при възникване на извънредна ситуация, която трябва да се реши само с наличните вещи. Няма да изпадам в подробности, хората с настоящ или достатъчно скорошен опит с деца със сигурност са се сетили за какво думам.
Та, така, взимам само по един (!) чифт от моите дрехи, и само един (!) чифт мои обувки, и само един (!) малък (!) несесер с козметика, за да освободя място за поне три бебешки пълни комплектчета с дрехи, пижамка, хавлийка и разни други умалителни. 441-месечния ми мъж услужливо предлага да освободи място в неговата раница за резервните памперси, той така и така никога не носи кой знае какво, така че се възползвам да му пробутам и бурканчетата с домашни пюре-гурмета. Все пак в пристъп на справедливост слагам Panadol Baby, Sudocrem и термометър в моята раница. За всеки случай. И толкова. Без играчки - наистина не ги намираме за необходими при тази възраст на детето, когато абсолютно всичко от заобикалящата го среда е извънредно интересно и може да бъде пригодено за временно забавление. Без излишна бебешка козметика - детето оцеля и без да бъде намазано една вечер с лавандулово олио и без да му е измита косицата с шампоан.
Е, и без книга за мама. Което в един друг етап от живота ми би било равносилно на екзистенциална драма, но сега всяка минута ми е като страница от най-интересната книга, която изобщо съм чела и бих могла да прочета.
10:45 сутринта. Три броя приключенци са успешно натоварени на колата и се готвят за потегляне. Докато 441-месечния ми мъж си пие кафето на крак, обсъждаме какво да слушаме. Не, дилемата не е между Baby Shark, The wheels on the bus или плейлист с класически родни детски песнички в осъвременен аранжимент. Двоумим се между Schiller и Hans Zimmer. Избираме втория за повече драматизъм. 10-месечният ни малък мъж го обожава и ни дарява с одобрително и напевно гукане през почти половината път.
Преди Мездра се отбиваме до една китна еко-пътечка, но тя не е фокус на днешния разказ. Все пак оставам с честното скаутско обещание съвсем скоро да ви запозная с нея.
19:15 вечерта. Късна есен и вън е вече мрак. Още добавен драматизъм, особено докато навлизаме в Мездра. Малко са светлините, които разкъсват тъмнината. За наш късмет, най-ярко блести табелата на хотела ни, така че за броени минутки стигаме до главния му вход. Посрещат ни изключително любезно, памагат ни с наместването на колата в подземния паркинг и като цяло оставят у нас безкрайно добри първи впечатления. 10-месечният ми мъж пръска неустоим чар седнал върху плота на рецепцията и разхвърлящ наоколо малки шарени бонбонки. За щастие успях да овладея ситуацията, взимайки навреме стъклената купа от ръцете му. Иначе рискувахме с оправдателно вдигане да рамене да припомним, че счупеното е на късмет.
Попълваме си картите за настаняване в хотела. Една за мама, една за татко, една за дребосъчко. Истински не се бях замисляла, че ще трябва и за него да попълвам. За дребосъчкото де, за таткото вече съм свикнала да го правя достатъчно години подред. Но и той е човек със своя си собствена малка идентичност. Дребосъчкото, не таткото. Отбелязвам си на ум, че трябва в съвсем кратко време да му задействаме издаването на паспорт, така че ако ни хрумне да идем дори и за уикенд някъде из съседство - я в Сърбия, я в Гърция или Турция, да го направим безпрепятствено и без излишно документално напрежение в последния момент. Пък и когато човек има валиден паспорт под ръка, винаги може да се остави на спонтанността и щастливите стечения на съдбата, които да го отведат до някое прекрасно кътче съвсем неочаквано и непланирано. Не че това е стилът ми на пътуване, но все пак ми харесва да си го мисля така.
Помъкваме по стълбите към втория етаж на хотела раниците си и едно бебе в допълнение. Стигаме пред вратата с указан номер 204 на нея. Пъхам електронната карта-ключ и сърцето ми е на път да спре от притеснително вълнение какво ще намерим вътре - сигурно убежище, което да ни позволи оцеляване с 10-месечно бебе или повод да натоварим всичко обратно в колата и да потеглим назад към София. Отваряме вратата. Сигурно и дори уютно убежище! Изпитвам огромно облекчение и в миг възвръщам спокойно присъствие на духа.
Детето е видимо ентусиазирано от новата обстановка. Започва старателен обход къде лазейки, къде изправен и придържащ се по мебелите. Стаята е истински просторна, без абсолютно никакви излишни мебели или странни дизайнерски решения при декорацията. Точно както бяхме обсъдили по време на резервацията ни. Има сглобена бебешка кошарка с чисто спално бельо. Отбелязвам си на ум, че при следваща заявка на кошарка в стаята е добре да уточня матракът да е свален до долу, не на горното ниво, което вече не е безопасно за възрастта и подвижността на дребосъка. Не е драма таткото да го коригира, при сгъваемите кошари това отнема не повече от 5 минутки и то заедно с предварителното пуфтене и суетене. Така около половин час по-късно вече се чувстваме почти като у дома си, дори сме по пижами цялото семейство, в очакване да ни донесат вечерята в стаята. Оказа се, че в ресторанта на хотела ще има сватба нея вечер. Отбелязвам си на ум следващия път когато търся непопулярно място за настаняване да огледам дали има ресторант, който, всъщност да е единствената прилична опция за подобни семейни тържества в рамките на града. И ако има такъв да попитам изрично дали имат планирано събитие за периода на нашето настаняване. И ако имат, а ние нямаме друга опция за място, да помоля за стая максимално отдалечена от залата на събитието. Май ми станаха доста нещата, отбелязани на ум, не е лоша идея да си ги запиша някъде.
01:25 след полунощ. Сватбата продължава с пълна сила, с пълни сили продължават танците върху спалнята и радостното подвикване на 10-месечния ми мъж. Не знам откъде взе толкова енергия и сили, предполагам е еуфория от новото преживяване, но с 441-месечния ми мъж едвам гледаме. Обмисляме да отидем при младоженците и да им го връчим. Не като подарък, по-скоро като тренировъчен модел, да видят какво ги чака един ден. И в един рязък миг дребното просто припада между нас. Или се усети какво кроим, или батериите му паднаха изведнъж. Каквато и да е причината, ние сме доволни защото имаме поне 8 часа да се наспим, така че да не изпуснем включената в престоя ни закуска.
09:45 на следващата сутрин. С 441-месечния ми мъж сме приключили успешно сутрешната си рутина, 10-месечният ми мъж все още спи непоклатимо в кошчето си. Сега е моментът да си го върнем за снощи. Събуждаме го и го понасяме към залата за закуска, без да обръщаме много-много внимание на сподавеното му мрънкане. Ще си наваксва със съня в колата на път обратно към София. Пък и изведнъж ароматът на препечени филийки го ободрява както чаша силно кафе нас, родителстващите. Виждаме младоженците и кумовете им на съседната маса. Честно казано изглеждат по-недоспали и изморени от нас, хваща ни жал и дори малко срам за порочните мисли от преди няколко часа. Нека си купонясват сега на воля, има време да стоят будни покрай творението на любовта им, всяко нещо по реда си.
Хапваме отревисто, пием по още едно кафе (родителстващите), събираме каквото сме успели да извадим от раниците за краткия си престой в хотела (още една отметка на ум - бих могла спокойно да съкратя още от личния си багаж), товарим се в колата и със задоволството на едно успешно приключение с елемент на социален експеримент се отправяме полека-лека към дома. Да, пропуснахме посещението в уелнес центъра, макар да имахме време за него, май по-скоро ни домързя да се преобличаме, мокрим, къпем след това, пак преобличаме. И родителите са хора, и те си имат своите малки слабости като моментни прояви на мързел.
Мъдро заключение - един от минусите на късното родителство е, че години наред човек слуша от близки до него двойки що за кошмар е да се пътува с дете, какво може да се обърка, как от тичане по детето не остава време да видиш изобщо къде си. И как всичко е борба за оцеляване. Е, оцеляхме. И то по особено вълнуващ начин. И не беше просто оцеляване, а истинско семейно приключение, точно с каквато нагласа трябваше да сме на 100% от самото начало. От тези хубавите, на които човек отрежда особено място в паметта си. И единственото, за което съжаляваме е, че не се осмелихме да го направим поне няколко месеца по-рано, че в това отношение не послушахме инстинктите си на пътешественици. Но пък вече имаме нахвърлени планове къде да идем отново в най-скоро време. След още някой и друг месец сигурно ще сдобием смелостта и за нощувка на хижа. Ще ви кажа когато това се случи.