С-LOVE-ния
Има една земя, една мъничка страна, която географски хем е погранична за Балканския полуостров, но не е като никоя друга държава от него, хем е в Европа, но не е като никоя друга държава в нея. Една земя, една мъничка страна, граничеща с величия като Хърватска, Унгария, Австрия и Италия, и толкова, толкова незаслужено попадаща в сянката им. Една земя, една мъничка страна, взела най-доброто от всички съседства, пречупила го през уникалността на собствената си призма и поднасяща го с много любов на всеки, стъпил на територията ѝ. Словения е тя, тази мъничка страна, тази шепа разнолика земя.
Най-първо работата ме срещна с нея. Набързо. Като визуални спомени имам в главата си само проливния дъжд, барабанящ по ламаринения покрив на летището в Любляна, приличащо повече на захвърлена сред нивите селскостопанска постройка, и безкрайно заснежените декемврийски планински склонове около Кранска гора, виждащи се през панорамните прозорци на конферентната зала в хотела. Толкова. Но нещо друго остана в мен, загнездено като приятна топлинка в пътешественическата ми душа, като въгленче, което щеше да се разгори в един момент. Дали бе контактът с местните хора, дали бе вкусът на местната кухня, дали бе особеното усещане за уют, което витаеше във въздуха. Няма значение, въгленчето бе факт и си го донесох с мен у дома, да го поделя с половинката си. Нали всичко мое е и негово. Особено когато е нещо наистина хубаво, хубавите неща трябва да бъдат споделяни.
Само няколко месеца по-късно супер активните за възрастта си мои родители споделиха, че в тази конкретна година Словения ще домакинства европейското първенство по плуване, на което те се бяха засилили да развеят родния трибагреник от почитната стълбица, както, между другото, обичайно правят на всеки подобен спортен форум и в България, и в чужбина. С половинката ми се спогледахме в миг, и двамата бяхме усетили въгленчето да припламва. С нескрит ентусиазъм предложихме да ги придружим и да снемем от плещите им тежката задача по шофирането. Те пък с още по-нескрит ентусиазъм взеха, че приеха. Щяха да имат първокласна транспортна услуга, малко наперена младежка (доколкото това е приложимо на нашата възраст) компания, преводач, организатор за нощувките и личен асистент за каквото се появеше като нужда. Отвсякъде си изглежда като ситуация, в която всички страни печелят. А въгленчето гореше, изгаряше отвътре.
От нашата родна страна до Словения може да се стигне по въздух и по земя. По въздух задачата е малко усложнена, няма директни полети между двете столици. Всъщност, на някой да му е правило впечатление колко зле, направо никак, свързани сме с най-близките си съседи по първа и втора линия? Тук-таме нискотарифните авиокомпании успяват да запълнят тази нишова дупка, но твърде често е само временно решение. За нашите дати, които не бяха никак гъвкави, съобразявайки ги с конкретното спортно събитие, най-подходящите полети бяха през Виена, Будапеща, та дори и Франкфурт. Като си сметнахме часовете за престой по летищата и цената, четиримата се качихме на колата.
Прекосихме цяла Сърбия, прекосихме цяла Хърватска, прекосихме почти цяла Словения, докато стигнем Кран (срещано и като Краня, Kranj), крайната ни цел. Всичко на всичко около 12 часа шофиране, геройски издържани от половинката ми. Това запалено въгленче прави чудеса. А и да бъдем честни, имахме огромния късмет негъвкавите ни дати на пътуване, съобразени с конкретното спортно събитие, да се паднат в началото на септември месец. Тъкмо когато безконечните колони с автомобили, прекосяващи цяла Европа в посока Турция и обратно са се изтеглили и няма задръствания по границите, продължаващи с часове. Всеки, който е пътувал с кола към Западна Европа в месеците юли и август, ще оцени този огромен наш късмет. Тъкмо преди струпването на неработни дни около 6-ти септември, когато за много сънародници е време да инвестират в пътуване зад граница. Който е пътувал с кола към Западна Европа в пика на почивни и празнични за нашите земи дни, ще оцени този огромен наш късмет.
В Кран бяха домакинските басейни, в едно съвсем съседно селце бе и нашето настаняване. Попаднахме на него почти поради липса на друга възможност за подслон. В самия град-домакин няма много хотели, не и достатъчно за наплива от състезатели. Повечето бяха избрали да се подслонят в столицата Любляна, на около час път, ние, заради по-изгодната цена, предпочетохме селския туризъм, на около половин час път. И не само нямахме никаква причина да съжалим за този си избор, но и останахме безкрайно очаровани. Така се докоснахме съвсем автентично до още едно от лицата на тази мъничка страна, на тази шепа земя - пасторално-идиличното. Преживяхме го от първо лице, с всичките си пет основни сетива, по време на седемте си нощувки. Видяхме ширналите се идеално обработени земи. Чухме вместо сутрешна аларма петлите на двора и медните хлопки на кравите, изкарвани на паша. Вкусихме за закуска домашни млечни продукти, сладка, мед, хляб с квас, сладки печива. Вдишахме аромата на прясно окосена трева, на сушащо се сено и купчини естествена тор, които в комбинация бяха опияняващи, колкото и подозрителна да е една от съставките на този природен парфюм, свободно носещ се във въздуха. Погалихме кадифеното телце на теле-сукалче, което, водено от безкрайно любопитство, надничаше извън дървената си къщичка при всеки човешки шум. И това всеки един от дните ни престой в тази ферма-къща за гости-хотел. Или поне онази част от дните ни, която не бе заета с превоз на национални състезатели или преследване на приключения във всички посоки на страната. А тя, страната, нали е мъничка, нали е шепа земя, позволяваше да бъде прекосена от край до край за кратко време, човек да се изненада и едновременно с това влюби в различните ѝ проявления.
Планинското лице на Словения. Ще започна с него, тъй като вероятно е и най-познато на всички, а за нас - най-любимо. Към него освен вперилите взор в небесата високи върхове ще включа езерата и ждрелата. От всичко това тази мъничка страна, тази шепа земя си има по много. Би било изключително странно решение, граничещо със светотатство, да я посетите и да не се отбиете до езерото Блед. То ѝ е визитната картичка, най-разпознаваемият туристическия символ. Ако това започва да ви звучи като място, пренаселено с представители на всякакви народности, въоръжени с фотоапарати, хартиени и дигитални пътеводители, дискутиращи бурно и шумно всичко видяно, по-скоро грешите. Подобно на всяко едно място из страната, което успяхме да посетим, и тук спокойствието бе сред доминиращите усещания. Лекота във времето, пространството и случващото се, никакво излишно напрежение, само чиста наслада от това, което попада пред погледа и емоцията, в която се превръща мигове по-късно. Дори самата повърност на езерото бе гладка като тепсия, както обичаме да сравняваме, единствените вълни, ако могат изобщо да се нарекат така, произлизаха от грациозното плаване на неколцина патици, свикнали с човешкото присъствие. Водата - с изумрудено зелен цвят, бистър, кристално чист изумрудено зелен цвят. Виждаше се всяко сладководно водорасло, всеки дървен кол на понтоните, всяко подводно укрепление на брега. Виждаше се и ясно, като в огледало, величественото отражение на едноименния замък, замъка Блед. Гордата му средновековна снага бе кацнала на върха на висока скала, което го правеше да изглежда още по-драматичен, в добрия смисъл на думата. Идеален естествен декор за заснемането на филми за дракони, магьосници и други фантасмагорични същества. Красиви плоскодънни дървени лодки чакаха желаещите да бъдат разходени из водната шир и най-вече онези, които искаха да стигнат до мъничък остров в средата на езерото, също наречен, без какъвто и да било елемент на изненада, Блед. Върху него е построена поклонническа църква с 52-метрова кула, бароково стълбище с 99 стъпала и камбана на желанията - всяко подръпване на въжето ѝ сбъдва по едно желание. Пропуснахме ние плаването до църквата, пропуснахме и да опитаме виното от избата на замъка, решихме да се насладим на тази почти нереална, та чак приказна красота по най-предпочитания от нас начин - пешеходствайки. Около езерото може да се направи пълна обиколка, за около 4-5 часа, като първо се върви по добре организирана алея, павирана, асфалтирана, после се преминава към по-дива пътека сред горичка, докато не се стигне до полу-гъсти шубраци, но отново с оставени от наши предшественици-ентусиасти следи по земята. Стигнахме до толкова диви и обрасли места, та си представих, че точно така са видели езерото първите му откриватели - в пълната експресия на недокоснатата му красота. Без да се виждат построените наоколо хотели, ресторанти, казина, които колкото и ненатрапчиво да се сливат с естествения фон на местността, все пак са там, бетонът им е там. Но не и от нашата гледна точка в онзи момент. Пред погледа ни бяха само дърветата, водата и облаци в далечината. Красота, която да те влюби, красота, в която да се влюбиш. Не снимах, исках да запазя този спомен само за себе си. Предполагам половинката е направил същото, съдейки по изражението на лицето му, и пълното мълчание, което запазихме в продължение на много минути. Едва на вечерния разбор за деня, в малката ни стаичка във фермата, си казахме “е, много красиво беше!”. А колко още красоти тепърва предстояха да зърнат очите ни в тази мъничка страна, в тази шепа земя.
В следващия ден от престоя ни се отправихме към района на Бохини за малко алпийски гледки. Край езеро със същото име, в Словения обичат простичките неща, няма нужда да се затормозяват от извънредно разнообразни и сложни наименования, по границите на Национален парк Триглав, в югоизточната част на Юлийските Алпи, там събрахме още спомени. Ултра модерен кабинков лифт ни изстреля, почти буквално, от кота 569 метра над морското равнище до впечатляващите 1537. Една огромна кабина за около петдесетина пасажери, около три минути возене, слязохме във вътрешността на нещо като огромна хижа с няколко заведения за хранене и просторна слънчева тераса, и се оказахме тотално неподготвени за това, което ни очакваше там. Ски център Вогел зимъска е обслужван от 8 седалкови лифта за 38 километра писти, на лято и есен се превръща в отправна точка за десетки туристически маршрути във всички посоки. Пътеките се преплитат в сложни фигури, набраздили склоновете докъдето поглед стигне. А ние за първи път не знаехме накъде да хванем. Очаквахме, че просто ще се качим с лифта, ще снимаме езерото от високо, ще пием по един чай, кафе или горещ шоколад и ще се върнем надолу. Но сърцата забиха лудо, краката искаха да поемат нанякъде. Абсолютно задължително, сега и веднага да поемат. Дори и да не е към предварително набелязана цел, но да вървят, да вървят докато не се изморят или поне докато не стане време за последния възможен час за прибиране с кабинката. Да вървят сред тази удивителна планинска красота. И тръгнахме. Без цел и посока, просто тръгнахме. Като насън и като в сън вървяхме, сменихме поне няколко пъти различни пътеки, качвахме се, слизахме по каменисти урви, присядвахме за някакво кратко време да се любуваме на открили се пред погледа ни гледки, долавяхме, носени от вятъра аромати на пресни билки и далечни птичи песни. Всяка планина е винаги в състояние да ни развълнува безкрайно, но тук имаше и още нещо. Красота, която да те влюби, красота, в която да се влюбиш. От благоговейното съзерцание ни изтръгна звука на алармата, която с последни проявления на трезва мисъл, преди да се оставим да бъдем водени изцяло от планинската емоция, бяхме настроили да ни напомни за часа на последната кабинка. Трябваше да ускорим крачка, без да усетим се бяхме отдалечили доста от изходната точка на това приключение. Честно казано, ако двама плуващи не зависеха от нас за транспорт, направо вече си представяхме как щяхме да нощуваме в някоя от дървените хижи, да съберем сили и мисли, и да тръгнем още призори да покоряваме някой сериозен връх. Защо не и самия Триглав, високата гордост на Словения. Човек трябва да е щастлив и да оценява всяка предоставена му възможност. Щастливи и оценили своя ден в Алпите бяхме когато се завърнахме в малката ни стаичка във фермата, казахме си “е, много красиво беше!”.
Последната черта, буквално набраздила планинското лице на Словения, до която ще отведа вниманието ви са ждрелата. От многото избрахме по логистични причини да посетим Винтгар. То е съвсем-съвсем близко до езерото Блед, буквално от другата му страна, както обичаме да се изразяваме, има и еко-пътека, която свързва двете места, но ние го достъпихме с кола. Не защото сме изневерили на любимото си пешеходстване, а защото видяхме на карта, че автомобилният път минава през няколко китни планински селца, а искахме, имахме нужда да се докоснем дори само мимоходом до тях. До стъкмените сред идеално подравнени дворове къщички в алпийски стил, чаровно потънали в есенни цветове и позлатена растителност. До малките бакалии, продаващи продукти местни производство, основно млечни, мед и сладка от дъхави горски плодчета. До стопанските и животновъдни постройки, последните пълни с вакли агнета и крави с натежали вимета. До претворяването в съвсем реален образ на мечтата ни за пълноценен живот извън големите градове. Шофирахме бавно по плавно лъкатушещите завои, опитвайки да надзърнем зад всяка ограда, да видим щастливи ли са хората, от всяка една възрастова група, защото видяхме и много млади семейства, с това което имат. Щастливи бяха. Пасторално щастливи, като в увлекателен роман. Щастливи с всичко, което тази мъничка страна, тази шепа земя им даваше.
Оставихме колата на големия и добре организиран паркинг пред входа на ждрелото, заплатихме си билетче от около 5 евро за посещението му, които оценихме като прекрасна инвестиция предвид видяното и поддръжката на цялата инфраструктура. Каква пък инфраструктура може да има в едно ждрело?!? Ами, всичките му там дървени платформи, мостчета, предпазни парапети, указателни табели, доста са нещата, за които трябва да се помисли предвид наплива на посетители и то да се помисли, така че освен приятното им преживяване, да се подсигури и пълната им безопасност. Един от щрихите в спомените ми за мястото бяха наистина многото хора, с които трябваше да се разминаваме по маршрута. Твърде вероятно е да са ми се сторили с по-висока концентрация, отколкото на всички останали места досега, поради ограниченото пространство, с което разполагахме всички дружно. Буквално се точехме в нишка, по един, на места спирахме да изчакаме внимателното преминаване на някой по-опасен участък. За щастие около средата на трасето, хората се разредиха поради различното си темпо и паузите за снимки. Тогава вече, когато трескавостта на вървенето в стадна формация се успокои, можехме да отворим широко очи и да попием гледките наоколо. После да бъдат изпратени като нервни импулси към мозъка и той да ги съхрани за спомени. Ждрелото беше едновременно комбинация от вече видяното - скалисти алпийски отвеси, прорязани от изумдрудената вода на бързеите, но носеше собствена уникалност, собствена динамика, не беше статично като гладкото езеро Блед, нито като възвишенията на Триглав, то се пенявеше, заиграваше, бучеше. Беше като танц между вода и скала, който повличаше зрителя и го притегляше напред, все по-напред по маркираните пътеки, за да разбере какъв ще е финалът. А той, финалът, е фамозен - цялата енергия на реката се излива в малък водопад. И после застива. И започва да се носи плавно, неочаквано мудно към бреговете на малко езерце, но все в изумрудената си прекрасност. Покачихме се на пътека над дървеното кафене, кацнало над последната водна каскада, и погледнахме към долината на езерото Блед. Дали водата от Винтгар отиваше към него. Да, отиваше. Езерцето след водопада се оттичаше в кротка река, която, доколкото можехме да видим с присвити към далечината очи или поне да си представим, се вливаше точно в голямото езеро. Хрумна ми сравнението, че реката, браздяща скалите на ждрелото е непокорен тийнейджър, който след множество житейски камъни, падове и въртежи намира себе си, намира баланса на вътрешните си сили и влиза в път на съзидаване на голямото, общото, цялото. Когато се завърнахме в малката ни стаичка във фермата, казахме си “е, много красиво беше!”. И този ден бе изпълнен с неподозирани красоти от тази мъничка страна, тази шепа земя.
За малко, увлечена от ритмиката на водните бързеи, да забравя към планинското лице на Словения да допълня и другите му два отличителни символа - пещерата Постойна яма и замъка Предяма. Те, отвсякъде погледнато, са си част от планината. Дали из нейните дебри или по нейната фасада, част са си. Всъщност, до подземните, подпланинските тайни така и не стигнахме. Тъкмо се чудехме, бидейки цялото семейство не особено големи фенове на прекарването на време в пещери, дали ни се дават по около 45 евро на човек за вход, колкото и впечатлителни да бяха всички описания, които изнамерих за прочитане относно Постойна яма, и то взе че се оказа, че сме изпуснали последния влак. Буквално. В пещерата обиколката се прави за около час-час и малко с влакче, това само може да ви допълни представата за колко внушителни размери се говори, което потегля в точно определени часове. Е, докато нашите плувци се наплуват в него ден, стигнахме точно 5 минути след като вече бе потеглило финалното за деня. Та се полюбувахме на прекрасната метална и доста затворена входна врата, изпод която се приплъзваше хладен въздух, като от дълбините на драконово леговище. То и тая работа с драконите е почти буквална. В тази словенска яма живее ендемичен за дълбоките пещери на Динарския карст вид, който по научному се зове змиеподобен протей, известен още като човешка риба, а самите словенци съвсем на галено са си го нарекли бебе дракон. И около това последно звание на странно симпатичното влечуго за изградили цяла сувенирна индустрия в района около пещерата - плюшени бебета дракони, тениски за всички възрасти, размери и полове с бебета дракони, ключодържатели, картички, магнитчета с бебета дракони...ние се отчетохме с по малка кофичка бебедраконски сладолед. Вкусен беше, доста даже. Освежи ни добре преди да продължим пътя си към съвсем близко находящия се замък. По едни спираловидни завои нагоре, нагоре, към високото на скалите. Не е трудно, предполагам, да се досетите, че след като не сме успели да стигнем навреме за влизане в пещерата, с влизане в замъка нещата също няма да ни се получат. Странно, че работното им време бе само до 17:00 часа, при положение че денят все още бе достатъчно дълъг и светъл поне още два часа след това. Подозирам, че има общо с хорската мълва за бродещи из района по тъмно духове и всеки бърза, дори с цената на презастраховка, да се оттегли преди залез слънце. Но и без да видим какво е отвътре, отвън останахме достатъчно възхитени. Масивно каменно сдание, без излишна орнаментика, което бе толкова прецизно долепено до тялото на планината, че изглеждаше по-скоро като изваяно от монолитен блок гранит. Като скулптура, не като функционална сграда. Като декоративна скална гравюра, която не предполага да има вътрешен обем. Което хем е така, хем не е баш така. Внушителната фасада е изградена, точно на входа на дълбока пещера, вътрешността на замъка е скална пещера, това си е пещерен замък. Съвсем естествено из главата на човек започва да се блъска изконният въпрос как точно е било възможно да се построи такова архитектурно съвършенство, кацнало на около 130-тина метра височина, още през XII век. Историческите сведения са сравнително оскъдни, повече са лиричните легенди за неговите обитатели, включително рицаря Еразъм, познат като словенския Робин Худ, така че въпросът ще остане да си виси във въздуха, докато ние поемаме със зяпнали усти максимално много впечатления от видяното. Словения, тази мъничка страна, тази шепа земя ни впечатли безкрайно с планините, скалите, водите си и всичко, изградено около тях. Но има и още.
Морското лице на Словения. Бреговата линия на страната е толкова мъничка, закътана между тези на Хърватска и Италия, че рядко ще чуете някой да я възприема като морска дестинация. А това е толкова, толкова погрешно по мое скромно мнение. Само на два часа от Кран и около час и малко от столицата, път по перфектни магистрали, се открива морската шир, средиземноморската шир, в цялата ѝ прелест. Буквално за ден време може да обходите очарователните крайбрежни градчета от край до край, да се насладите на галещите слънчеви лъчи и по-топлото с няколко градуса време, да похапнете превъзходно приготвени риби от пресен сутрешен улов в някое от ресторантчетата с мирис, изглед и звук на море. И да се изненадате колко по-различна е тази Словения от онази, за която ви разказвах досега.
Магистралата ни отведе първо в посока Копер, но нещо не ни се случиха нещата с намирането на подходящо място за паркиране. Градът жужеше не само от туристи, но и от местни или хора, дошли по работа в най-важното пристанище на тази мъничка страна, на тази шепа земя. Повъртяхме се, повъртяхме се, зърнахме отдалеко стараната му част и продължихме по пътя си, който първокласно започна да се вие покрай морето, давайки ни възможност да се насладим на превъзходни гледки. Умишлено половинката забави шофирането си и лазурът на морето плавно се приплъзваше между наситено зеленото на дърветата по бреговете, растящи по къде по-полегати, къде по-стръмни скали към пяната на разбиващите се вълни. Големи пясъчни плажове не видяхме, но не сме и очаквали. В Пиран, където успешно се изпаркирахме и на собствен ход стигнахме до сърцето на градчето, забранено за други превозни средства освен мотопеди и компактни електрически возила, видяхме жадни за витамин D хора да събират слънчеви лъчи на бетонни платформи, “откраднати” от морето. Плажна кърпа върху бетон. Толкова простичко и толкова непретенциозно, носещо толкова щастие. Разглезени сме ние все да търсим мек пясък, пък шезлонги, пък шалтета върху шезлонгите. Малко като в приказката за принцесата и граховото зърно. А хората си имат бетонни плажове и това им носи достатъчно удовлетворение. Пък и в някаква степен ги предпазва от тълпи чуждестранни плажуващи, които да им нарушат идилията. За туристите са оставени разходките по калдаръмените улички, между прегърнатите една в друга сгради в пастелни цветове, водещи неизменно до крепостните стени, някога опасвали целия полуостров, на който се намира градът със задължителната катедрала в най-високата му точка. Покачен върху тях, върху крепостните стени, човек може да прекара известно количество време, ние поне стояхме може би около час, загледан в керемидените покриви на сградите, подредени леко хаотично, балансирано хаотично, или в слънчевите зайчета по водната повърхност в далечината. Място и момент, които да те влюбят и в които да се влюбиш.
Пътят ни продължи към и през Порторож, най-туристически предпочитаният град от морското лице на Словения, с хотели и казина от скъпи международни вериги, с насипани малки пясъчни ивици плаж, с луксозни напаркирали автомобили. Бяхме решили да не спираме, насладихме се и на тези нови крайбрежни гледки по време на бавното движение на автомобила ни. Запътили се бяхме с половинката към друга цел. Към Сечовленските солници. Ако има един продукт на местното производство, който да бъде посочен като най-традиционен, най-отличителен, най-изненадващ с вкуса си, то това е морската сол добивана там, насред Пиранския залив. Бях чела за нея и с половинката, който освен всичко останало е и хоби-готвач със слабост към сладкишите под всякаква форма, за мой огромен късмет, единодушно взехме решение, че ще ги посетим. И ще се снабдим с количества за лична употреба и за даруване. Може да звучи малко странно да донесеш 5 килограмова торба с морска сол на близките си за сувенир от пътуване, но това е нашият стил в това отношение, и друг път съм ви споменавала, че не купувам и не мъкна в багажа си прахосъбирачки, а винаги, абсолютно винаги залагам на нещо за похапване. Дори и ако това е морска сол. С наситено солен вкус, на едри влажни кристали. Извънредно икономична при употреба, вече пета година още си я ползваме и с всяка употребена щипка се връщаме към топъл и цветен спомен за страната, която ни влюби, и в която се влюбихме. Все едно слагаме магия в ястията. И е толкова, толкова идеална за направата на шоколадов мус със зехтин и морска сол, специалитетът-запазена марка на половинката.
Освен за прозаичното закупуване на сол, солниците са прекрасни и за посещение на любопитстващи очи и уши. Когато пристигнахме нямаше планирана група за обиколка с професионалния им екскурзовод, но абсолютно присърце ни повозиха с влакче, този път го хванахме тоз влак, из територията и ни разказаха самобитни истории от делника и празника на трудоваците там, а това бе в пъти по-ценно от рафинираната и пълна с излишни данни, цифри и статистики официална беседа. Когато се завърнахме в малката ни стаичка във фермата, казахме си “е, много красиво беше!”. Все едно бяхме преминали между два коренно различни свята в рамките на само един ден. Все едно бяхме посетили две различни държави, а не докоснали се до две от контрастните лица на тази мъничка страна, тази шепа земя.
Градското лице на Словения. Тук със сигурност трябва да включа няколкото ни часа в столицата Любляна, колкото да отбележа, че е чиста, подредена, в известен смисъл романтична с мостовете, кацнали над река в централната пешеходна зона, наобиколена от двете страни от кипри кафенета и ресторантчета. Колкото да отбележа, че когато се качихме за панорамен изглед на крепостта, тук-таме снага издига я комин на ТЕЦ, я някоя по-висока сграда из кварталите, но като цяло не прави впечатление на презастроена. Колкото да отбележа драконите ѝ в духа на популярния по време на посещението ни сериал по фантастична поредица от книги - на статуи, пазещи мостовете, на декоративно орнаментирани метални брави по масивни дървени врати, на капаците на прозорците, навсякъде общо взето. И за тях, за драконите, си има легенда. Язон, на път за Златното руно, минал през сегашната територия на града и се наложило да влезе в люта битка с тези митични същества. Победил, разбира се, честно казано не се сещам за фолклорно сказание, в което горкото животинче да не е било победено за слава и увековечаване на човешкия герой в схватката. Та, Язон победил драконите, основал си в бързината град и продължил по пътя си, който ни е добре известен от епоса с древногръцки митове и легенди. И ето я сега, съвременна Любляна, градът, чийто символ е именно драконът.
Няма да се спирам по-пространно на столицата, така или иначе минахме оттам като абсолютни туристи - крепостта, реката, мостовете, няколко странични улички, хапване и обратно към фермата. Красиво е, несъмнено, но съвсем други емоции породи и спомени засади у нас самият Кран. Поради изначалната причина за осъществяването на това пътуване най-много часове прекарахме в четвъртия по големина град на тази мъничка страна, на тази шепа земя. Имахме достатъчно време да разгледаме Стария град, църквите, старинните къщи, датиращи от различни етапи от словенската история, но най-вече имахме време да наблюдаваме хората, да ги усетим. Словенците са сърцат народ, винаги непресторено любезни, сраснали се с природата и земята си. Най-често вместо да хапнем в някой ресторант, просто си купувахме топъл самун хляб и надребнени деликатеси от магазин за млечни и месни вкусотийки и посядахме на пейка в парка, наблюдавайки, слушайки. В слушането няма никакво езиково затруднение, както няма такова и във всяка друга форма на едно или двустранна комуникация. Словенският е причисляван към изкуствено създадената група на южнославянските езици и макар да бива изписван с латински букви, на говор почти всичко е напълно разбираемо без превод. Дори заради тоналността или мелодиката на изговора, лично за мен бе по-разбираем от сръбския. Скъсяването на дистанцията на езиково ниво ни доближи извънредно много до бита и самобитността на местните. Впечатлихме се от количеството и концентрацията на магазини за спортна и, най-вече, планинарска екипировка навсякъде по улиците. Буквално всеки трети магазин бе посветен на такива стоки и всички имаха своите купувачи. Което не е изненада предвид спортния дух на нацията. Започнахме да се шегуваме, че още от родилния дом децата ги изписват я на велосипед, я на ски, я на друго спортно съоръжение според сезона. Всички спортуваха - млади и стари, ученици и учители, работници и хора с ръководни постове. Всички. На стадиони, в плувни комплекси, в паркове и градинки, по велоалеи. Навсякъде. Всички и навсякъде. Професионално и любителски. Тази мъничка страна, тази шепа земя е с най-уредената и достъпна за всички напълно безплатно спортна инфраструктира, която съм виждала до момента. Без излишно перчене, без позиране в лъскави и скъпи спортни екипи, всичко е толкова естествено, толкова вродено като колективен навик. Първия път когато покрай нас мина тийнейджърска компания, на видима възраст 15-16 години, без нито едно от момичетата да има и капка грим, облечени спретнато в дънки и съвсем обикновени тениски, бутайки колелетата си, докато оживено дискутираха предстоящо сценично представление в училище без който и да е извадил телефон и да маже по екрана му зомбирано, изпитах емоция близка до културен шок, от която без малко да изпусна импровизирания си сандвич на земята. Разтърках очи и уши невярващо и реших, че просто това са компанията загубеняци, типична за всяка гимназия. Всяка следваща случайна среща с други групички на същата възраст бе абсолютно сходна. Тези деца се вълнуваха от качване на планина през уикенда, от предстоящ мач на любимия им отбор, от случващото се в училище, Такъв е тийнейджърският стандарт в Словения. Тези деца ми изпълниха сърцето и душата. И подчертаха дълбоко и в сигнално червено основното културно различие между поколенията по нашите географски ширини и по техните. Дали пък в достъпа до безплатен и разнообразен спорт не е тайната им? Навлизам в едни дълбоки дебри, чието място не е точно тук, затова, като за финал, ще ви отклоня в посока нещо сладко. Буквално сладко. Традиционният словенски десерт, на който също отделихме заслужено много от времето и вниманието си. Не мисля, че остана сладкарничка из Кран, в която да не съм опитвала фамозната им кремшнита. По нашите земи се подвизава с името крем пита и като цяло не е много уважавана, но и никога, абсолютно никога не съм попадала на толкова вкусна, пухкава, топяща се в устата. Личното ми разбиране за десерт е шоколад с шоколадов пълнеж и отгоре заливка от още шоколад. В кремшнитата няма нищо шоколадово, но въпреки това изядох десетки. Богат и плътен яйчено-маслен крем, съвсем фини кори и с всяка хапка те оставя в размисли за малките удоволствия в живота. И се чуваш да казваш “пусто, красиво е, красива е тази Словения, тази мъничка страна, тази шепа земя”. И се усещаш влюбен в нея, в тази мъничка страна, в тази шепа земя.