Самотраки - oстровът на великите богове 1
Самотраки - oстровът на великите богове 2
Самотраки - oстровът на великите богове 3
Самотраки - oстровът на великите богове 4
Самотраки - oстровът на великите богове 5
Самотраки - oстровът на великите богове 6
Самотраки - oстровът на великите богове 7
Самотраки - oстровът на великите богове 8
Самотраки - oстровът на великите богове 9
Самотраки - oстровът на великите богове 10
Самотраки - oстровът на великите богове 11
Самотраки - oстровът на великите богове 12
Самотраки - oстровът на великите богове 13
Самотраки - oстровът на великите богове 14
Самотраки - oстровът на великите богове 15
Самотраки - oстровът на великите богове 16
Самотраки - oстровът на великите богове 17
Самотраки - oстровът на великите богове 18
Самотраки - oстровът на великите богове 19
Самотраки - oстровът на великите богове 20

Самотраки - oстровът на великите богове

28.09.2022 12:00 6 0

Когато преди милиони, много милиони години земната кора е оформяла географския си облик, когато планини са вдигали снага над морската шир, тогава, предполагам, се е предопределила съдбата на остров Самотраки да бъде като планина сред морето, зелен оазис сред безкрайното егейско синьо.

Още щом стъпите на неговата твърд се усещате като зрител на сцена от Сътворението, естественият декор го предполага - драматични скални образувания, вулканични плажове, вечно обвит в мъглявина планински връх, термални извори, девствена растителност, превземаща и малкото следи от човешка дейност, и величествен античен храм. Все едно самите древни богове са избрали това място за свое, а ние смирено трябва да поискаме разрешението им да се докоснем поне за малко до него.

Нашето малко бе наистина малко, пет дни, но опитахме да извлечем максимума от тях. Нашето малко бе преди много години, не милиони, но все пак много. Нашето малко бе в зората, но не на Сътворението, а на нашия собствен общ път като двойка в живота и приключенията. Нашето малко бе, всъщност, много.

На родна земя зимата бе отстъпила пред дъждовна пролет, а тя на свой ред бавно предаваше щафетата към по-топли и по-сухи раннолетни или къснопролетни дни, както ви харесва да го погледнете. С други думи - беше началото на май месец, ама съвсем началото, тогава когато обичайно има струпване на почивни и празнични дни и на всеки му се приисква да хване пътя нанякъде. Бяхме се оформили спретната групичка ентусиасти, седем на брой, такова като за късмет число, и ни се въртеше из главите да идем там където “не” е “да”. Някъде из гръцко. Разбира се, тежкият избор където точно да е това някъде и всички последствия от направата му - транспорт, резервации за нощувки, опции за хапване  - падна върху мен. Тогава все още имах времето и желанието да се грижа за организацията на повече хора от прилежащите към нашата семейна единица. „Където и да избереш, все ще е хубаво, умееш да ни изненадваш и предизвикваш. - тъй ми думаха всички. Добре тогава, като ще е гарга да е рошава, отворих една карта на Гърция и заоглеждах. Тъй заоглеждах, че хем да е нещо по-непознато, хем да е сравнително достъпно с кола или комбинация на кола плюс ферибот. Изключих всичко по-далечно от линията на Волос, както Северна Гърция и Халкидики. До Тасос скоро бях пътувала служебно и не ми се ходеше пак. Погледът ми постепенно се плъзгаше все по на изток и по на изток, към Марония и Александруполи, вече наближаваше турската граница когато съзрях отговора на търсенето си. Самотраки.

Хареса ми как името се артикулира на върха на езика ми.
Само-траки. Високата Тракия. Влюбих се в това име. Повече не ми и трябваше, решението бе взето. Проекто-спътниците ми не го подложиха на съмнение нито за миг, макар и за тях да бе също толкова непознато, колкото и за мен. Значи ще е приключение пътуването ни. Към нови и непознати земи.

С ентусиазъм се залових за организационните детайли.
До острова се стига с ферибот от Александруполи, по разписание е веднъж дневно през седмицата и извън активния летен сезон, и два пъти дневно в пиковите месеци юни, юли и август. В случая не попадахме в тях, така че за да няма неприятни изненади или да не ни се налага да правим изцяло нощен преход преди да отплаваме от пристанището в ранните часове на деня, резервирах нощувка в Александруполи. Попаднах на страхотна оферта за извън сезон за единствения тогава 5*хотел. Такова луксозно настаняване не бе в стила на конкретното пътуване към дивото и непознатото, но пък спътниците ми, всички заклети градски чада, свикнали твърде много с благата на цивилизацията, оцениха находката ми като страхотен бонус. За половинката ми и мен бе напълно достатъчно, че ще имаме цял един ден за спокойно придвижване, минаване на граница, може би кратка пауза някъде по пътя - Ксанти ми се стори доста подходящо за целта - наспиване и на свежа глава да си хванем ферибота на следващата сутрин. Даже нямаше да има нужда да пием кафе, цената на билетите е такава, че може шокиращо да разсъни по-успешно и от двойна доза кофеин. В конкретния случай със Самотраки съм почти убедена, че умишлено се държи такава стойност на транспортната услуга, за да се филтрира потока от туристи. Островът определено не е дестинация за масов туризъм - липсват големи хотели, търговски улици, барове и шумни таверни. За настаняване може да се избира между къщи за гости или малки хотелчета от семеен тип. За нашата група избрах комплекс от няколко бунгала, насред разточителната зеленина в покрайнините на Терма, най-голямото селище на острова, в подножието на планината Саос. Предположението ми бе, че в началото на май месец голяма част от така или иначе оскъдната туристическа инфраструктура няма да работи, та поне там имаше шанс да имаме безпроблемен достъп до провизии от магазини и до хапване в местни заведения. Абсолютно правилно предположение.

В деня на отпътуването ни избрахме да минем през Гоце Делчев и ГКПП Илинден.
Имаме си лични предпочитания към този граничен пункт, и друг път съм го споменавала. По GPS с около час по-бързо до Александруполи се стига ако се поеме по магистралата към Пловдив, после към Хасково и границата се пресече след Свиленград - ГКПП Капитан Петко Войвода.
Абсолютно безпроблемно и експресно бързо минаване на границата, въпреки първия от серията почивни дни и страховитите репортажи за километрични опашки по други ГКПП-та във всички посоки. Не толкова безпроблемно придвижване из гръцка Тракия и никак не толкова експресно бързо след като хидравликата на колата отказа по една от калдаръмините улички на Ксанти, та от планираната пауза за раглеждане нищо да не видяхме. Все пак беше подходящ момент да се потупам по рамото за решението с нощувката преди сутрешния ферибот, при така стеклите се обстоятелства вероятността да го изпуснем беше огромна. Когато се добрахме до Александруполи вече се смрачаваше, пък и небето бе натежало от оловни облаци, та и него не разгледахме. Може и да е интересен град, не само изходна точка като пристанище, но не му е било писано в него момент да го оценим по достойнство. Спътниците ни от втората кола, бяхме се разделили в две коли за пътуването, вече ни чакаха в 5* хотел, бяха се възползвали напълно от всички блага на СПА центъра му и възхваляваха избора и организаторските ми умения. Малко балсам за егото ми. В добрия смисъл на думата. Щом общото настроение в компанията е на висота, значи всичко е наред, продължаваме напред.

„Утрото е по-мъдро от вечерта, така думат.
И са прави хората. И е по-мъдро, и е по-свежо, и е по-светло. Буквално и преносно. Слънцето тъкмо бе подало поглед над морето когато се наредихме на опашката за товарене във ферибота. Опашка е силно казано, вероятно сме били под 20 автомобила, повечето с гръцки регистрации, може би дори местни за острова. Около 3 часа и половина боботене над вълните и можехме да слезем отново на твърда земя. Около 10-тина минути с кола от Камариотиса, пристанището, до Терма по следващия изключително точно извивките на острова път между морето и планината. Кратка раздумка с любезните ни домакини от хотела, настаняване. Оставих си раницата на пода в стаята, излязох на терасата да поема свеж въздух и...колко е диво само! Настръхнах. Откъм планината се спускаше хлад. От онзи хлад, който тучна растителност носи след дъжд, неизменно придружаван от висока влажност. Влажен хлад. Исках да се оставя на прегръдката му, но усетих топлата такава на половинката. “Красиво е!” Не беше нужно да казва повече, за да знам че мислите и усещанията ни за мястото течаха в пълен синхрон. Беше като да сме на край света. Или в началото на неговото съществуване. И ако някой не ни бе подвикнал, че се събираме за групова разходка до плажа, можехме да стоим още много дълго така - с взрор в себе си и в природата около нас.

Островът определено не е дестинация за плажуване, поне не и в масовия смисъл на думата. Разбира се, че има плажове, но те са тесни и каменисти. Някои направо скалисти. Но пък откога не сте правили “жабки” по водната повърхност? В това занимание, придружено от нестихващ смях, премина следобедът ни. И газехме с навити до колене крачоли в ледената морска вода. И пак се смяхме. Седем вдетенени възрастни. Или пък седем оставили тежкия багаж на градското ежедневие възрастни, почувствали лекотата на това почти девствено място. Малко по-късно, вечерта, седнали в единствената работеща градска таверна, докато чакахме да ни донесат агнешките котлети, научихме доста за острова от местните.

„На Самотраки идват най-често любители на планинските преходи, които изкачват Фенгари“
Има и практикуващи кайт-сърф на един от заливите. И все по-популярен става за йога семинари и медитация, за единение с природата. Малко като случайно попаднали на това магическо място се почувствахме, не спадахме към нито една от изброените категории, макар с половинката да носехме планинарски обувки в раниците си с почти апокрифната мисъл един от дните да се измъкнем от общите за компанията дейности и да се посветим на нас си и на мястото по нашия си начин - като се качим до върха му.   

Самотраки е, така да се каже, лятната резиденция на древните гръцки богове, тъй продължиха да ни думат. Олимп е приемната им, заседателната им зала, но Фенгари е там където се оттеглят да си починат от изтощителните божествени дела. Затова и островът се нарича “на великите богове”.

„Самотраки е най-богатият на сладки води гръцки остров, още ни думаха. И, най-любопитното е, че според легенда, доказана и от науката, тези води идват чрез подземни реки, под морето, директно от сърцето на Родопите. Няма нужда да се харчите за бутилирана вода, пийте си смело от чешмите, тази вода си е като вашата.

Самотраки и неговите...кози.
Това вече си беше думане с елементи на предупреждение. Те са навсякъде. Вече го бяхме забелязали. Пуснати съвсем свободно. Питомните са се смесили с диво родените. Колкото са забавни и очарователни, толкова и пакостят. И това вече го бяхме забелязали, успяхме да прогоним една точно когато се канеше да сдъвче леко огънатия регистрационен номер на колата ни. Заради тях трябва да се кара много внимателно и, желателно, бавно навсякъде из острова. Ако по невнимание бъде блъсната някоя първо се гледа за маркировка. Ако няма - дива е, носете я насам да я сготвим. В очите на разказвачите ни присветнаха леко лукави пламъчета. Но има ли маркировка - носи се в кметството, да се види на кой е собственост и трябва да му се наплати като обезщетение. При всяко едно положение, ние лично се надявахме да не блъскаме коза, не ни влизаше в плановете за това пътуване.

Не по план бе и това да се опияним с потно узо и сладки раздумки до среднощ, та краката да тежат по стъпалата към бунгалата ни. Но пък на заспиване усетих отново влажния хлад през отворения прозорец и заспах в прегръдката му.

Отново утро, слънчево, майски топло.
По решение на групата ще се разходим пеша до Светилището на великите богове и музея, видяхме табелка за тях по пътя на идване от пристанището, на около 8 километра от Терма са. Основната шосейна артерия на острова е толкова слабо натоварена, че съвсем спокойно може да се ползва от пешеходци като нас. А по пътя ни - кокетни къщи насред нищото, каменисти заливи насред нищото, и кози, много кози, насред нищото. Мисля че си казахме всички мръсни вицове, включващи кози в съдържанието си. От този ден нататък козите никога не са ми изглеждали невинни създания. Походихе си, посмяхме се и накрая се озовахме пред заключените порти на археологическия комплекс. Да му се не види! Защо снощи не се намери някой от местните да ни дума какво е работното му време?!? С половинката бяхме най-силно разочаровани от всички, но и най-непримирими със ситуацията. Огледахме за височината на металните порти, дебелината на телената ограда, наличието на охранителни камери, спогледахме се и нямаше нужда да си казваме и дума, просто прескочихме. Това, този момент на незаконен акт, този момент на вандалска постъпка, това беше моментът в който си помислих, че това наистина е моята половинка, с която ще имаме силите заедно да преодоляваме всички заключени житейски врати пред себе си. Останалите ни спътници нямаше как да разберат интимността му. Не бяха и авантюристично настроени, така че просто ни оставиха да скиторим сред камъняците, а те продължиха пеша още 7 километра към Камариотиса, в търсене на отворено кафене и такси, което да ги върне в хотелчето ни.

А там, сред камъняците, беше толкова, хм, каква ли дума да използвам, за да предам най-точно усещането...толкова божествено? Май това е подходящото прилагателно. Почти до колене нагазихме в пролетно зелена трева, а на нейния фон като ситно избродирани мъниста се открояваха маргаритки. Идващият от морето бриз поклащаше тази изобилстваща растителност като малко зелено море. Жуженето на пчелите и останалите хвърчащи твари действаше успокоително, ако затвори човек очи, може съвсем спокойно да се унесе в дрямка или медитация. Започвам да разбирам йогите защо идват да търсят вътрешния си мир именно на Самотраки. На мен тази комбинация от звуци - лек ветрец и бръмчащи бубулечки ми заприлича на шепот от миналото, разказващ за мистичните ритуали, извършвани на това място, сред тези камъни, някога гордо изправени в красиви архитектурни композиции, за тайните свещенодействия в чест на Деметра, Хадес, Хермес и Дионис. Разказващ за една красива любов, тази на Олимпия и Филип, срещнали се именно тук, плод на която е самият Александър Велики. Добре де, това последното ни го разказа една от информационните табели. Изчетохме ги всичките. Минахме покрай всяка каменна останка. И просто постояхме време, час ли да е било, насред спокойствието и величието на това място. Какъв късмет само, че беше затворено точно в този ден, та бяхме единствени посетители, макар и нарушители. В по-късните часове на него ден, след залез слънце, над поредната порция извънредно вкусно приготвени агнешки котлети, разказахме на останалата част от групата какво сме видели и какво ни е развълнувало. Те пък ни бяха донесли по армаган от пристанищното селце - шоколад Lacta, като онзи от едно време. Покрай това подслаждане станаха и по-сладки приказките ни. Толкова, че групата реши още на следващия ден да отиде до Светилището на великите богове, независимо дали е затворено или не. В такъв случай, пък, ние ще вземем да се пробваме да качим Фенгари. Толкова много има за разглеждане на острова, грехота е човек да повтаря едно и също място в два последователни дни. Особено когато е взел максимума като лично преживяване от него.

Преходът до Фенгари и обратно е тежък, около 10 часа, в зависимост от темпото може и 12 да станат.
Тръгва се от морското равнище и се качва до 1611 метра над него. Голяма денивелация нагоре, също толкова голяма надолу. Направихме си груба сметка, че трябва да станем около 5 сутринта и най-късно в 6-6:30 да сме поели нагоре, за да се върнем по светло, денят все още не бе толкова дълъг, както в същинското лято. Приготвихме предварително раниците си, легнахме си сравнително рано, единствено не погледнахме прогнозата за времето. И точно тя ни изненада неприятно. Или пък извънредно приятно, зависи от гледната точка. На зазоряване, в просъница, чухме ромона на падащия между асмите дъжд. И продължихме да спим. И така до почти обедно време когато чухме глъчката на останалите ни спътници да се отдалечава от хотела. Значи дъждът най-после беше спрял, явно никой не беше предположил, че може да сме се отказали от покоряването на върха, толкова убедителни бяхме в това си намерение и толкова добре похвалихме екипировката си за всякакви ситуации. В такъв случай отново имаме подарък интимен момент, време само за нас си като нова двойка. Насладихме се изключително бавно на закуската си с изглед към морето, поговорихме си приятно със собственика на хотела и, все пак, за да не е изцяло мързелив денят, качихме се на колата и газ към Кипос - черният плаж. Идеалното място за точно този момент. Плътни гранитни облаци, надвиснали от небето и достигащи сами земята, графитеният вулканичен пясък, студеният и влажен вятър, който те кара да се сгушиш още по-плътно в суитчъра и в човека до себе си. И един самотен кайтсърфист над вълните. И далечното тревожно блеене на няколко кози. Идилия с елементи на драматичност. И така почти цял един следобед.

На връщане се отбихме до няколко малки водопада, водени от настойчивите табелки по главното обиколно шосе на острова. Самотраки е особено известен с водопадите си. Може би дори най-известен точно с тях. Не са ни сред любимите природни образувания, така че няма да им отделям допълнително време и думи, тъкмо ще оставя възможност сами да се изненадате от тях и да ги преживеете по свой начин. Красиви са, наистина красиви и си заслужават.

Спътниците ни бяха дълбоко изненадани, че сме се отказали от качването до върха заради някакъв си лек, продължил цял преди обед, но лек дъждец. Та, вие прескочихте през забранени заграждения, един дъжд ли ви изплаши?!? Не ни се впускаше в обяснения колко, всъщност, опасен може да е дъждът в непозната и стръмна планина, особено ако има шансове и за гръмотевици. Вместо това вдигнахме наздравица с узо за лошото време. Няма нищо по-хубаво от лошото време, нали така? И залегнахме върху още една порция с агнешки котлети, поредната за престоя ни. Ама пък толкова вкусни никъде до тогава не ги бяхме яли. Дали бяха от маркирана или пък от немаркирана коза?

В последния ни пълен ден от престоя на острова решихме да не бъдем отцепници и да се движим с групата.
Първо в посока единствения пясъчен плаж - Пахия Амос, който се оказа и най-голям от всички, които бяхме видели до момента. Макар слънчев и сух, денят не предполагаше истинско плажуване, но поне усетихме песъчинките под краката си и се  натопихме до колене в морето. През същинското лято това е най-населеното място на Самотраки. Има даже и плажен бар с няколко чадъра и шезлонга, чиито останки, нещастно презимували, се виждаха в единия му край.

В ранния следобед, водени от прозаични физиологични нужди като глад и жажда, се отправихме към столицата на острова - Хора. Кацнала амфитеатрално на хълм в подножието на планината Саос, на около 2 километра от морския бряг, тя ни очарова със своята типичност. Типичното гръцко селце насред толкова нетипичния гръцки остров - каменни и варосани в бяло къщи с дървени дограми в предимно син цвят, калдаръмени улички, красива църква, останки от крепост, задължителните много котки, за малко разнообразие от козите, и нито едно работещо заведение за похапване. Рисковете на пътуването извън сезон, незасимо дали преди или след края на общоприетите летни отпускарски месеци. Поне намерихме къде да ни направят по едно фрапе, гъстата му пяна с много, много захар щеше да закрепи положението докато успеехме да намерим къде да заситим истински стомасите си. А слънцето вече леко преваляше на хоризонта, правейки контраста между керемидените покриви и белите стени още по-наситен, още по-типично гръцко-островен, в най-добрия смисъл на думата.

Разговорът ни нещо не вървеше, нещо твърде вяло се случваше. Гладен пътешественик, ни хоро може да играе, ни оживен разговор може да води. Трябваше много спешно да решим къде и какво да ядем, особено заради мъжете в групата. Най-вече заради мъжете в групата. Вече напълно бяха спрели да мислят за друго, предлагайки да играем на сигурно - с таверната в нашето си селце, близо до хотелчето, с вкусните агнешки котлети. За разнообразие. На гладен мъж никога, ама никога не се противоречи и никога, ама никога не му се предлагат алтернативи. Качихме се по колите без излишни коментари и се отправихме по познатия ни път към Терма.

Нещата винаги се случват както трябва да се случат, с наше или без наше участие. Нещата и събитията те намират в правилния момент, колкото и усилено да си ги търсил преди това. Така, шофирайки, ни намери следното преживяване - видяхме изтеглена на брега риболовна лодка, от която разтоварваха пресен улов, още висящ по рибарските мрежи. Това от едната ни страна. От другата - малка дървена постройка с избелял от зимните солени ветрове надпис с подготвена, пушеща скара и две почти самоделно скалъпени масички отпред. Таверна. С прясна риба. С най-прясната възможна риба.

Резки спирачки, отбиване от пътя, кратка размяна на реплики с човека зад скарата.
Тук ще се яде! За разнообразие. Все пак сме в Гърция, все пак сме на остров сред морето, не може да не се отчетем с нещо рибно. Толкова вкусно рибно и на толкова символична цена, че се поувлякохме и заспиването вечерта бе трудно. А може и да ни е мъчила мисълта за предстоящата раздяла със Самотраки, още в ранното утро на следващия ден.

Последен поглед назад от палубата на ферибота. Гледаме Фенгари и му се заканваме, че ще се върнем да го покорим. Силуета на коза ли пробяга по все по-отдалечаващия се островен бряг?