Спомени за Боровец

Напоследък през ден, през два някой ми обяснява, че ще ходи до Боровец. А аз няма как да се сетя за там, без да се усмихна. Много го обичам. Признавам си, не съм ходила от няколко години, но винаги ми е бил на сърце. Ех, пак на спомени го карам.

Не съм скиор. Качвала съм се малко на ски и на борд, но с това си останах. Обаче обожавам зимната планина. А именно, защото не съм скиор, харесвам Боровец много повече от Банско, да речем. Пистите на Банско може да са връхта, но самият курорт, мен, като обикновен снеголюбител, хич не ме влече. Но виж, Боровец… където пистите са до хотелите, а хотелите са в гората, Боровец със стария център и замръзналите фонтани, с бар улицата и тематичните кръчмички. Ох, наистина го обичам. Обичам и пътя до там. Всяко завойче, всяка гледка и досега ме умиляват.

 Заобичах Боровец още повече, докато бях студентка и изкарах два сезона на работа там. Епично време - навсякъде те познават и все ти е като у дома, купонът се вихреше на едро, а снежните, слънчеви дни пълнеха душата ми. Щъкахме из курорта по тениски и пиехме чай на припек. Любувахме се на замръзналите фонтани и търсехме скрити из гората кръчмички. Понякога се качвахме с лифта до Ястребец, ей тъй - колкото да изпием по един бульон за 5-8 лв и да подишаме онзи въздух. След залез слънце шумно се изсипвахме в Титаник или Happy Duck, а нощта обикновено ни водеше към Buzz Bar, където засичахме всичките ни туристи. А когато мама и татко идваха да ме видят, ги разхождах гордо, все едно тук съм се раждала и всичко ми е бащиния. И така - бяха паметни и безпаметни дни и нощи, които оставиха освен цветни спомени в душата ми, и няколко истински приятели.

 Наскоро обаче се замислих, че колоритните спомени, на които и досега често се смеем, всъщност събират на едно място голяма част от проблемите на родния ни туризъм. Работехме в два 3-звездни хотела под общо управление. Единият се пълнеше основно с белгийци, другият - с англичани.

По онова време най-евтините седмични пакети през Томас Кук включваха самолетен билет, 7 нощувки на полупансион и ски карта и струваха… wait for it… 99 паунда (има няма 300 лв). Съответно “английският” хотел се пълнеше масово с работници, хлапаци и други пияници. Та, в тази връзка, максимата че “всеки клиент е еднакво важен” изобщо не важеше за нашия управител. Грижи по стаите - тук няма крушка, там счупен душ - все тая, колко да се оплакват “тия туристи”. Но виж - четвърти етаж трябва да е на ниво. Там са студиата, които посрещат приятелите на управителя, и всичко трябва да е под конец. Т.е. “важните клечки”, които не плащат, се посрещат царски, а редовите туристи - кучета ги яли. Чудно!

А какво да кажем за топлото по време на зима. Ами хотелите си имат парно, нали? И очакваш, когато си в стаята си зимно време, да ти е топло и уютно. И то е точно такова. Вечерта. Ама ако случайно не караш ски, или си навехнал глезен, или просто си избрал да прекараш деня в хотела - стуууд, защото пестим от парно и през деня се изключва. Всеки ден. И всеки ден идват хора да се оплакват, а ние се червим по рецепция и обясняваме, че ей сега ще се вземат мерки. Началникът обаче бесен непукист - нали той не се занимава с туристи. Всеки път като ме видеше по риза с къс ръкав, одобрително кимаше: “Точно така, добре си се разхвърляла - да им е неудобно на туристите да се оплакват за парното!” Ама, прав е човека. Направо му реших казуса. Между другото това с пестенето от топло ми се е случвало и в Банско и по разни други места. Явно тогава си беше национална практика.

Нова година - Боровец се пука по шевовете, а ние имаме останали десетина стаи в двата хотела, които сме пуснали на тройна - четворна цена за нощувка. Появява се шефът и аз гордо го информирам, че съм потвърдила няколко нови резервации и на практика съм продала стаите. Той ме поглежда, изпуфтява изпод очилата и се резва: “Да бе, ще дойдат за една вечер, да ми правят зулуми, само чаршафи да им сменяме и да им чистим. Анулирай стаите. Няма да продаваме”. Пуля се: “Ама как така?!!?” “Ами така - анулирай, казах!”
Като отговорен човек, при това нов в бранша, думите му разцепиха сърцето ми на две. А срамът, който брах докато обяснявах небивалици на клиентите, още ме изчервява. И се съдрах от извънреден труд, за да им намеря места по другите хотели и все пак да изкарат нова година в Боровец, както си бяха планирали. Успях да намеря места на всички, но в крайна сметка трудът ми отиде на вятъра, а логиката на случката и досега ми бяга по тъча. 

Изобще не ми се коментира и недомислената схема с адресните карти, които тогава се попълваха на ръка и всяка сутрин по тъмно, охраната трябваше да носи в полицейското. Е да де, ама една сутрин охраната се заблеял, няма кой да носи картите по тъмно и сме ги занесли няколко часа по-късно. В резултат на това полицията привика де що имаше персонал по хотелите, изпонаписаха ни един куп актове, а мен лично ме съдиха около 2 години, докато накрая самоковската съдийка не я смени самоковски съдия, който прекрати делото за 5 минути.

Сблъсъкът на идеалистичната ми душа със счупената реалност беше съкрушаваща. Винаги съм била на мнение, че китната ни страна би могла да се издържа само и единствено от туризъм. Но не от такъв туризъм. За съжаление през годините и като клиент и като партньор, се нагледах на толкова кофти примери в родното хотелиерство, че накрая просто спря да ми прави впечатление. Впечатлявах се само от добрите примери, които и до ден днешен едва се броят на пръстите ми.

Но въпреки боровските недомислици, трябва да призная, че имах страхотна подуправителка, колеги - машини и като цяло си обичах работата. Чак работех извънредно с кеф, а и научих много през тези две години. Затова ще оставя негативната нотка на страна и ще си споделя разни просташки случки (то други май нямаше), които може би ще ви усмихнат, а може би ще ви намръщят. Да видим :) 

Както споменах - английският хотел се пълнеше с всякакви парти туристи, които не знам колко караха ски, но знам колко пиеха. Пият си хората докъм 6 сутринта, в 7:30 чинно закусват и клатушкайки се, понасят ските към файтоните и бусчетата, за трансфер до лифта. Слагам една скоба във връзка с файтоните, които са страшно романтично и готино решение... докато не се стопи снега и не се окаже, че кончетата са оставили „подаръци“ из целия комплекс. Та, връщат се нашите английски приятели следобед, пият, пеят, после по “пътеката на здравето” (разбирайте бар след бар) и пак сутринта същата сценка. Всеки ден залагахме кой ще прасне някое стъкло със ските, докато се опитва да нацели вратата, но тренировката им беше добра и това така и не се случи. Имахме само един младеж, който тичайки така се размаза във вратата, че отскочи 2 метра назад и чак остави носни секрети по стъклото. Една от камериерките го отнесе. Сега, като се замисля, май си беше ок, че спирахме парното - те хората, си имаха вътрешно гориво.

Помня, пристига една групичка 18 - 19 годишни младежи (8-9 броя) + 1 възрастен. Половината явно роднини. Че пиха - пиха. Че се караха - караха се. Държат си ценностите в сейф на рецепция, всеки в пощенски плик, и всяка вечер на излизане дърпат от пликчетата, а после всяка сутрин изпадат в спорове кой какво къде плащал. Та, идват на ден трети и нареждат: “Елена, моля те дай лист и химикалка и пиши: “Аз, Джон, давам на Дейвид 100 паунда.” Следват дата, подписи от трите страни - Джон, Дейвид и моя милост, и бележката отива в пликчето на Джон. Викам си, добре го измислиха. Браво! Спряха да се карат и продължиха да си пият в мир и разбирателство до края на ваканцията.

А една вечер, докато отивам към рецепция, ме пресреща колежката: “Отивай на рецепция, че Деймън те чака да ти каже нещо”. Отивам - той Деймън, уелсеца, чака, а кракът му гипсиран до кръста. “Какво стана Деймън, на ски ли се преби?” А той се хили насреща ми: “Да! Като се прибера в къщи, точно това ще кажа на всички. А само на теб ще кажа - снишава тон - Пред Бъз Бар е мноооого хлъзгаво” Хахаха.

Сега ще кажете: е, какви са тия случки, само пиянски. Ами такива бяха. И много бяха. Ама няма да прекалявам. Силно ме изумяваха братята британци, но пък и юнашки съм се смяла с тях. А и в крайна сметка, те идваха, както и много други туристи, основно заради течната храна. Всички си го знаем. Хем смешно, хем тъжно, но това си остава една от основните ценности на българския туризъм. Както беше написал един англичанин в картичка до семейството си: “Тук е СУПЕР! Водката струва 3 паунда - БУТИЛКАТА!!!” Подпис и дата.

Ама няма „пистите хубави ли са, хотела как е, природа, храна, хора“ - не! Водката струва 3 паунда. Толкова. Всичко е топ.

 През годините продължавах да ходя до Боровец при всеки удобен случай - по работа, по празници, на моторни шейни, на момински партита, еднодневни разходки за по кафе, мъгливи разходки до Черната скала, на по чайче на Ястребец, на по супа в някоя от познатите кръчмички. Обслужването е на късмет:тук бива, там - не, парното май по-често е пуснато, веселите туристи все още щъкат на зиг-заг по пътеката на здравето, а боровете все още са там. И слънцето. И шезлонгите пред Рила. И усмивките. И аз все още обичам това място.