Узана - в сърцето на Балкана
Обичайно водещото при организацията на семейните ни пътувания е конкретно място, забележителност, селище или град. Харесваме си накъде да тръгнем и едва тогава започвам да оглеждам възможностите ни за нощувка и изхранване в района. Има, разбира се, и няколко изключения, когато сме тръгвали нанякъде заради конкретен хотел или хижа, които са ни грабвали вниманието, и в допълнение разучаваме какво бихме могли да правим из околностите им, та да си уплътним максимално ползотворно времето. И всеки път, смея да твърдя, ни се е получавало доста чудесно.
Точно така, по втория начин, като по изключение, се озовахме там, закъдето ще ви разкажа. В сърцето на Балкана. В географското сърце на България. В Узана. Местност незаслужено стояща в периферията на туристическия интерес по родните земи, която ни очарова безкрайно в едно късно лято и дори породи желанието ни да се върнем там. И се върнахме, тази зима се върнахме, да я видим и в бяла премяна. Но всичко по реда си.
Първо бе хотелът. Имам навика честичко да се гмурвам в необятните дебри на интернет пространството в търсене на нови вдъхновения за свободното ни време. Ровя си из форуми, чета блогове, уголемявам и намалявам мащаба на виртуалната карта на света. Така, в един доста зноен юлски следобед, прокарвайки мишката на компютъра си по билото на Стара планина, пред погледа ми изскочи снимка на място, което веднага привлече вниманието ми - кацнала на скали над пропаст панорамна площадка. Отворих повече подробности за нея и се оказа, че не е просто площадка, а терсата към ресторанта на хотел, бивша хижа, също така кацнал на скалите. Сърцето ми заби лудо, исках вече да съм там. То такъв е и слоганът на въпросното място - “Искаш да си там”. Ама колко точно само са си го намислили! Нямах никаква нужда от допълнително убеждаване, само трябваше да ги проверя за свободни места за датите, които ни бяха възможни, около почивните дни в началото на септември месец. Имах известни опасения, че може да съм закъсняла и всичко да е вече напълно резервирано, затова и не споделих веднага идеята си с онова чудо моя мъж. Не исках да го пренавия, бях убедена, че ще одобри напълно избора ми, а после да му кажа, че няма да станат нещата. Подходих деликатно към неговата чувствителност и пътешественическа емоционалност един вид. Като главен организатор на пътуванията в семейната ни единица, своята отдавна бях свикнала да не я щадя толкова. Пътешественическата емоционалност имам предвид.
За моя истински огромна изненада, от хотела взеха, че ни потвърдиха една двойна стая за три нощувки. Егати, за втори път сърцето ми заби лудо и исках вече да съм там! Все пак, опитвайки се да запазя самообладание, препратих линк към сайта на хотела по вайбър на онова чудо моя мъж с въпроса иска ли да бъде там. И зачаках. И си чаках твърде дълго по моите развълнувани разбирания време, докато не получих телефонно обаждане в отговор. Силно утрърдително телефонно обаждане. И вече имахме планове за следващата ни посока.
Сега да видим какво може да правим наоколо, докато се наслаждаваме на престоя си в хотела с уникалната гледка и уникалното разположение. Още ровене из форуми, още четене на блогове, още оглеждане на картата, този път с доста умален мащаб, с фокус върху Узана, и voila, имаме план, при това доста концентриран.
От София тръгнахме в посока Габрово, подминахме го и малко преди да се включим към Шипченския проход, последвахме навигацията за завой надясно и започнахме изкачване по серпентините нагоре. Ако вярваме на шеговита указателна табела, поставена нейде по пътя, то до Узана щяхме да минем през 9 километра или общо 88 завоя. Не е шега работа за хора с по-чувствителен вестибуларен апарат или малки деца, но усилието си заслужава.
Паркирахме се пред хотела, а на мен ми бяха необходими някакви минути да се избавя от заглъхването в ушите и лекия световъртеж. Да, и аз съм от хората, които не могат да се похвалят със стабилно вътрешно ухо, уви. Когато възвърнах напълно свяст, имах готовност и желание абсолютно веднага да се разтъпчем с поне кратка разходка. Набързо разтоварихме багажите си, в тези години, преди появата на дребосъка ни, пътувахме с по една малка раница всеки, и газ накъдето ни видят очите и накъдето ни отведат краката. След около десетина минути бавно ходене по асфалтовия път, същият, по който бяхме дошли с колата, видяхме табела с разклонение към хижа Географски център (неработеща) и самия географски център на България. Не знам как точно са изчислили къде се пада той, предвид силно неравния ни релеф и още по-неравните ни гранични линии със съседните държави, но има особено очарование да отиде човек до него и да се снима с издигнатата метална пирамида, която го обозначава. Пък и не е нужно да чака на опашка както когато реши да позира с Гринуичкия меридиан, направо си бяхме само ние и ние там, въпреки струпването на официални почивни дни и излизащите от столицата плътни колони с автомобили, които бяхме засекли сутринта. Приключвайки с кратката ни фотосесия, съзряхме забавна метеорологична станция, която ни усмихна. Според показателите на камъка ѝ, денят бе съвсем слънчев. Ако се чудите за какъв точно камък говоря, непременно разгледайте галерията със снимки.
Слънцето вече бе тръгнало да се крие зад съседните хълмове, затова се върнахме на основния път и продължихме докато не стигнахме място, от което цялата местност се виждаше. Ширнали се безкрайни поляни, тук-таме някой бетонен мастодонт от соц време, когато е имало планове Узана да бъде привилегирована ски зона, проект останал на прашасва из архивите, макар все още да има няколко работещи влека за начинаещи ентусиасти и детски лагери през зимния сезон. С щипка ирония в тона заблеяха стадо овце, преминаващи край нас по пътя си към кошарите за нощуване. Цял ден се бяха наслаждавали необезпокоявано на поляните обрасли с всякакви диви зеленини, единствено в компанията на овчарската свирка, спорадичния лай на кучетата пазачи и доволното цвилене на няколко също толкова свободно пуснати коня. Пасторална идилия. И, всъщност, е за хубаво, че не бива нарушавана от извънредно много градски чада, тръгнали да търсят временно убежище сред диплите на Балкана от градския хаос. Спокойствието на местността се усещаше във въздуха. Спокойни се чувствахме и ние там. И гладни. Трябваше да съкратим импровизираната си обиколка, за да проверим какво бяха сготвили в кухнята на хотела ни. А и да си легнем възможно по-рано, да сме бодри за планирания на следващия ден преход.
В този ден ни предстоеше да отскочим до хижа Мазалат. Отскочим вероятно не е съвсем точна дума за по-неопитните кръстосвачи на планински пътеки, на посока си имахме около три часа и половина ходене, поне денивелацията не е значителна. От наша гледна точка се получи извънредно приятна разходка с планински елементи. Официалната начална точка на маршрута е хижа Партизанска песен или хижа Узана (първата не работи, втората да), но до тях така и не стигнахме, тръгвайки от хотела, който се намира в абсолютно противоположния край на Узана, така и така имахме два или три километра отгоре само докато достигнем разклона към виещата се към билото на Стара планина пътека, преценихме да минем по алтернативна маркировка, точно зад сградата на туристическия информационен център, който пустееше. Първоначално бяло-червените ивици по дърветата ни прекараха през сравнително стръмна местност, но пък радваща се на дебела борова сянка, след което ни изведоха до точка, пресичаща основното трасе и се вляхме в него, за преход изцяло на открито и слънчево. Съвсем разумно положихме нов слой слънцезащита по всичките си открити телесни части и оставаше само да се любуваме на гледките във всички посоки около нас докато се придвижваме към хижата. За нея, за хижата, бях чувала само суперлативи. За стопаните ѝ също.
По трасето има една единствена чешма за прясна, леденостудена, планинска вода. Около нея имахме лека ориентировъчна криза накъде трябва да продължим. Стрелката от жълта боя сочеше нагоре, ама това нагоре можеше да е нагоре в ляво или нагоре в дясно. И в двете посоки имаше утъпкани следи. Взехме решение да се разделим и всеки да поеме в различна посока, като държим мобилна връзка когато някой установи своята за правилна. Онова чудо моят мъж извади късмет да попадне на правилната пътека, на зимната колова маркировка за хижата, тъй като дървета вече липсваха, съответно нямаше къде да бъде отбелязана лятна такава, а за мен остана малшансът да се върна обратно до чешмата и да го настигна, малко допълнителни крачки, но за щастие бяхме се разположили много добре във времето и не ни притискаше в никакъв случай, имахме възможността да си ги позволим. Жълто-черно колче след жълто-черно колче, финален рид и...ахнахме. Дори само така отдалеч, гледана от високото, хижата надминаваше очакванията ни. Разположена в падина в местността Мандрището, точно там където Балкана се нагъва за масива Триглав. Изглежда сгушена между съседните височини, уютно сгушена. Започнахме да слизаме в посока към нея и с всяка крачка се убеждавахме в правотата на първоначалните си впечатления. Въпреки липсата на пряк достъп с коли, наоколо беше изключително чисто, поддържано, подредено. И ухаеше на боб. Хижарски боб. Дори да не сте особен фен на тази родна суперхрана, когато сте в планината сетивата са настроени на друга честота, всички асоциации за вкусно и засищащо хапване са свързани именно с него. С негово величество боба. Хижарският боб. А ако сте му страстен почитател в ежедневието, какъвто е онова чудо моят мъж, ароматът му след километри пешеходстване по планински пътеки, може буквално да ви подлуди. То че любовта на мъжете минава през стомаха, минава, ама и лудостта им минава от там. Като ускори ход, като забърза една крачка, буквално подтичвах след него. Като хищник, надушил плячка се впусна към кухнята на хижата, или поне там където се предполагаше, че е тя. С треперещи ръце развърза обувките си в предверието, във вътрешността на хижата се влиза само с чисти чехли или по чорапи. На мен това ми направи изключително силно и положително впечатление, все едно влизаш на гости в дома на някой. А то и така трябва да бъде. По дефиниция хижите са дом сред гората. Място където всеки е добре дошъл да получи завет, топлина, порция храна, добра дума и легло за вечерта, ако му се налага. В днешно време не всички хижи отговарят на това простичко и толкова достатъчно условие. Да са дом. Мазалат е дом. А широката усмивка на онова чудо моя мъж докато изнасяше две препълнини купи с хижарски боб към масите навън, на припек, беше най-красноречивото доказателство за това. Сензитивен киселяк е той, веднага надушва и най-минималната негативна вибрация у хората. Като радар е. Радар, чиито показания по време на краткото ни гостуване в Мазалат, бяха изцяло в сектора на положителното, хвърковатото, безметежното. А хижарският боб имаше вкус на планина. Свободата, Санчо, не е в салама, а в боба! И във вятъра, заиграл се с опънатите на простира снежно бели чаршафи, чакащи морни планинари да положат тела върху тях, вдишвайки от аромата им на добра грижа. И в допълнителната купа с боб за онова чудо моя мъж. И в общата ни мечта да има и да можем да посетим повече места като това. Като хижа Мазалат.
Не без леко чувство на тъга я оставихме зад гърба си, връщайки се по същия път към Узана. Малко преди слънцето напълно да се скрие зад планинския хоризонт, бяхме в хотела. Пак огладнели. Тази работа с ходенето по планини отваря огромен апетит, който не търпи отлагане, така че дори без да сме се преоблекли, направо се метнахме на панорамната тераса за вечеря. А от там се виждаше ясния силует на целта ни за следващия ден - връх Шипка. Бяхме го планирали като лежерно отскачане, предвид събраната от интернет информация за преход от около два часа и половина на посока и не особено съществената денивелация. Няма как да е повече, ей го къде е паметникът, мислехме си на глас докато лакомо поглъщахме отлично изпечена свинска мръвка, потопена в уникално вкусен сос. Планината явно е решила, че се шегуваме с нея и реши също толкова хумористично, с елементи на почти трагично, да ни напомни, че докато сме на нейна територия не всичко е толкова близко, колкото изглежда.
Денят си започна изцяло по план. Извървяхме си допълнителните километри от нашия хотел до хижа Еделвайс, която е отправната точка за маршрута. Даже преценихме, че имаме време за второ сутрешно кафе с гледка към външния ѝ басейн (не си представяйте, че хижите по принцип имат такава екстра, някои, стопанисвани от частни лица, са с направени подобрения, което ги превръща в съвсем друга категория места за настаняване) и пуснатите да пасат на свобода по поляните коне. Преценихме, че имаме време да помечтаем да се върнем тук в друг сезон, в нашия любим - зимата. И да се върнем поне трима, с така желаното от нас дребосъче. Помечтахме и си обещахме, че ще го случим. А сега трябваше да случим и самия преход, така че се отправихме по маркировката в посока към връх Исполин, после той ни остана от дясна страна, а ние продължихме на ляво, после се качихме на наблюдателна вишка, после...после изгубихме маркировката. Или пък тя нас изгуби. Или може би липсваше в някакъв участък. И започнахме едно минаване през драки и шубраки, спускане в дерета, катерене по чакълести сипеи. Луд умора няма, само се поти - такава е приказката. Така и ние. Потим се, но в никакъв случай не се отказваме и упорито държим посоката, която ни се струва правилна към крайната цел. Отдавна бяха минали двата часа и половина, отредени само за тази посока. Някъде наблизо дочухме шум, човешки шум. Все едно идваше от някаква планинска паралелна реалност, така звучеше. Не беше паралелна реалност, а паралелна пътека, по в ниското спрямо нас и изглеждаща значително по-равна. Разменихме няколко любезни подвиквания с хората, поели по нея и не чакахме втора покана да намерим начин да я хванем под краката си. При наблюдателната вишка, оказа се, сме изгубили наблюдателността си и сме поели по ловджийските пътеки, вместо по маркираните туристически. Затова и сме минали през толкова пресечен и нелогичен терен. Спокойно, поне не сте се отдалечили от целта си, само сте загубили излишно време и сили, внимавайте повече друг път. Почувствахме се като сгълчани деца при тези думи на значително по-възрастните от нас планинари, които бяха изиграли ролята на наши спасители в ситуацията. Те си продължиха в своето темпо, бавно и славно, ние с хиляди любезности ги изпреварихме, в нашето. Пуста младост, все бърза за някъде и накрая до дерето стига, това долетя до слуха ми последно, но нямах възможността да разсъждавам върху думите, тъй като нов проблем назряваше със страшна скорост. Онова чудо моят мъж обяви, че е гладен. По разписание вече трябваше да сме някъде в подножието на паметника Шипка, там при всичките магазинчета, заведения и капанчета, а по стечение на обстоятелствата имахме поне още час ходене до там. В раницата нося ядки, може да закрепят положението. Решавам да ги предложа на онова чудо моя мъж и мигновено съжалявам за което. В този момент, насред нищото на гората, почувствах, че и семейният ни живот, и моят собствен дори висят на косъм. От мен да го знаете - никога, ама абсолютно никога не предлагайте на гладен мъж шепа нещастни бадемчета. И никога, ама абсолютно никога не си и помисляйте дори, че ако шепа нещастни бадемчета ще ви заситят за достатъчно дълго, то същият ефект ще имат и с гладен мъж.
Остатъка от пътя извървяхме в пълно мълчание. От онова, което е толкова плътно, та може с нож да се среже. За да разсейвам чувството си на вина за несъобразителността поне следях изкъсо маркировката. Ако още веднъж я бяхме изпуснали...хайде сега, да не казвам тежки думи, и най-тъмните облаци все в един момент се разкъсват и зад тях се прокрадва слънчев лъч, всяка буря отшумява и става хубав повод за разказ с поучителни елементи.
Асфалт. Стъпихме на асфалта, водещ към долния паркинг под монумента. Там където е храната. Онова чудо моят мъж влетява в буквално първото капанче и поръчва буквално цялото им меню - и супа, и пържени картофки, и нещо от скарата, и хляб, та и за десерт пита. Изсумтя, гледайки ме кръвнишки докато обявявам, че искам само една салатка и чаша айрян. Това мъжете не са като жените. Не и когато са гладни. Особено когато са планинско гладни.
Тракането на приборите по чиниите беше своеобразен вид екзорсизъм, с всяка хапка благостта по лицето на онова чудо моя мъж се възвръщаше. Накрая даже и усмивка се разтегна по устните му. Ама хубаво се овъртяхме и този път, а? - започна и да се шегува, отлично, всичко вече е на мястото си. И моето напрежение вече почти го няма, отбелязвам си на ум да нося в раницата храна, ама истинска, като за мъж храна, винаги когато тръгнем някъде из планината, независимо колко дълъг като време е посочен преходът. За всичко над час в посока, ще сглобявам поне по един дебел сандвич с повечко плънка. От този ден нататък никога не сложих ядки в багажа си за преходи, колкото и да бях убедена в полезността им и енергията, която дават. Замених ги с протеинови барчета, които бяха оценени като засищащи и вкусни. Но само като десерт след сандвичите, не за самостоятелна употреба.
Заради непредвидената загуба на време не успяхме да останем по-дълго около паметника Шипка. Изкачихме 894-те стъпала догоре за доста повече от 281 секунди, колкото е рекордът до момента, напълнихме очи, души и сърца с гледки от красивата ни родина, покачени на панорамната площадка, и оставихме всичко зад гърба си, връщайки се по същия път към Узана. Около вишката, нашият препъникамък за деня, видяхме не само къде сме изпуснали основната маркировка, но и една допълнителна, водеща по алтернативна пътека право към хотела ни, вместо да обикаляме пак през хижа Еделвайс, което на практика щеше да ни спести време, сили и разстояние равни на изгубените в първата половина на деня. Зануляваме сметката един вид. Забавна шега ни изиграха съдбата и Балкана. А може би са имали за цел да подложат съвсем умишлено на изпитание връзката ни. Ще ги почерпя с шепа бадемчета за хрумването. Образно казано с тънка ирония.
Последни крачки за деня и вече сме буквално пред входната врата на хотела. Съвсем умишлено се обръщам назад и с някаква форма на успокоение виждам, че в този край на алтернативната пътека няма никаква маркировка. Нямало е как да я видим още сутринта, на тръгване, и да хванем директно по нея. Но пък така се получи кръгов маршрут за поне половината от разстоянието, разнообразихме погледа с различни гледки. Гледки е силно казано, тъй като от вишката до хотела се движихме изцяло между дървета, но разнообразяването си е разнообразяване. Споделих с любезната рецепционистка, че трябва да сложат подходяща указателна табела и получих уверението, че ще вземат предвид препоръката ми. При други обстоятелства бих възприела този отговор като заучен и напълно формален, но тази година имах възможността да се убедя, че табела наистина има. Голяма, хубава, привличаща погледна табела със стрелка в посока връх Шипка.
Усетихте ли как леко прескочихме няколко години и вече сме в настоящето? Или почти, само преди месец-два, в края на януари. И е зима, и сме трима. И пълзим с колата по пътя от Габрово към Узана. Въпреки обезкуражаващо положителните температури през целия месец не спирахме да се надяваме, завой след завой, че ще има поне сняг колкото за шейна в тази част на Балкана. 88 завоя, 27 завоя, 12 завоя, 5 завоя, 3, 2, 1...и се гмурнахме в дълбоко бялото...на една почти непрогледна мъгла. Влажна, лепкава, почти непрогледна мъгла, която не пожела да се вдигне и за миг през всичките ни три дни престой, та да зърнем отново гледката от панорамната площадка на хотела. Но дори и във влажната, лепкава и почти непрогледна мъгла има особена магична красота, по чиито дири тръгнахме пеша. Съвсем не бяхме намислили сложни и продължителни преходи, искахме да прекараме времето си лежерно, в самата местност, без да дирим планинарски цели отвъд нея.
Малката ни третинка нещо не се впечатли особено от туй що прозираше като някаква гледка измежду плътната завеса на мъглата, и абсолютно безотказно заспиваше всеки един път щом го измъкнехме от залата с каминка в хотела ни навън. Което значително улесни задачата по носенето му, за сефте поета самоотвержено от татко му. Да, вече не го нося аз, не ми пречат 14-те му килограма, здрав товаро-ездитен добитък съм, но на ръст вече е доста над половината мой и ме дебалансира при всяко дори леко помръдване, което си е опасно и за двама ни отвсякъде погледнато. Та, в моментите когато дребосъчко се измори да крачи наравно с нас, откаже изобщо да се пробва по някаква си негова вътрешна причина, често тълкувана от нас като каприз, или просто реши че му е време за следобедната дрямка, онова чудо моят мъж го мята в ергономичната раница на гърба си. 
По пътя, по пътя, с бавна крачка стигнахме до хижа Узана. То бавно, бавно, от хотелчето до хижата си е час и малко отгоре ходене, като ги погледне човек на карта са в двата противоположни края на местността. Отлична опция за разходка с деца на собствен ход или за бебеносене, та дори и бебешка количка бяха избутали до там едно много мило семейство с третинка точно годинка по-малка от нашата, с които се запознахме в хотела и споделихме хубави моменти по време на краткия си престой. Красива и масивна каменна постройка е хижата, но без особени признаци на някаква форма оживеност когато се изправихме пред входа ѝ. Намъкнах се смело вътре в търсене на заветния хижарски боб и бях блъсната в носа от миризмата на около десетина мокри котки, потърсили завет в предверието. Но желанието за боб надделя, заобиколих ги, опитвайки да не нарушавам спокойствието им, и се отправих към трапезарията - кънтеше на абсолютно празно, отворих плахо вратата на кухнята, но вместо аромата на къкрещо вариво откъм печката на дърва се носеше този на сушащи се мокри чорапи. Много дълго носени мокри чорапи. Пропускаме хапването тук. Вероятно мястото е чудесно в топли и сухи дни. Със сигурност е чудесно, няма как да не бъде. Само да е топло и сухо. Точно отсреща се мъдри хижа Исполин, затворена. Малко по-нагоре, в самия край на асфалтовия път е също неработещата хижа Независимост. При така описаните обстоятелства мечтаната хижарска гощавка ни се размина, та обърнахме кръгом пак по пътя, по пътя и с бавна крачка си се прибрахме в хотела, доволни от направената разходка. То вече и небето съвсем бе започнало да се схлупва. Мъгла плюс къс зимен ден е равно на винце с благо мезенце пред запалена каминка в просторната зала на ресторанта.
В следващия бяло-мъглив ранен следобед поехме към хотел Импулс, най-голямата концентрация на бетон в околността, върху който май се случваха някакви реновационни дейности в опити да се върне към живот. Там трябваше да издирим началото на екопътека Узана. Информацията за нея в интернет е доста оскъдна и противоречива, и остаряла, все попадах на статии от преди поне десетина години. Към момента на нашата експедиция, то наистина си стана експедиция предвид липсващата маркировка и ограничената видимост, времето и природата бяха взели своето, бегли бяха следите от някогашния хубав, занимателен и интересен за малки и големи маршрут с продължителност на изминаването около час. Следвайки дословно инструкциите от един блог, се гмурнахме смело в гората, сред замръзналите смърчове и след леко изкачване започнахме да отбелязваме къде са били някогашните кътове за отдих, пейки, беседки, катерушки, въжен тролей, лостове за набиране. Призрачно беше горското училище и само тук-таме стърчаха самотни дънери, на които са били закрепени дървените чинове и скамейки. Само избелелите информационно-образователни табели гордо се извисяваха все още в цялост. Цялата гора, през която крачихме бе призрачна. Но дали заради нашата особена симпатия към мястото, дали заради вътрешната ни топла нагласа, с която предприехме това пътуване, тази призрачност не носеше постапокалиптично настроение. Беше приказна призрачност. Толкова приказна, че се улових да дебна дали зад някой камък няма да се подаде добродушно тролче, а зад някое дърво да надникне самодива. Все едно бяхме попаднали във фентъзи роман, където горските магически същества бяха отвоювали територията си от хората и я бяла скрили по силата на заклинание в мъгла, за да не бъде намирана повече от непросветени. В главата ми се разви цял сценарий, и ми беше леко, и се усмихвах, и се наслаждавах. Не намерихме панорамната площадка, която обещаваше гледка към Шипка и Бузлуджа, но в топло, сухо и ясно време може вие да я потърсите. Не видяхме и индианския кът, или поне някакви останки от него, но в топло, сухо и ясно време вие може да го потърсите. Ако тръгнете натам, което горещо ви препоръчвам, защото цялата местност Узана е прелестна, дори да изглежда оставена на доизживяване като инфраструктура, пак е прелестна, бъдете с отворени сърца и спокойни умове, така пазителите на гората ще ви пуснат на своя територия и ще разкрият най-прелестното ѝ лице пред вас. Това пак като малко намигване към моя въображаем сценарий. Ама то си е така, в крайна сметка дали едно място ще ни харесва или не зависи изцяло от нас, изцяло от това с какъв ум и какво сърце сме тръгнали към него. Ние си изкарахме фантастично и при това посещение. Без хижарски боб, без панорамни гледки, без дървени атракциони. Но заредени от усещането за Балкана, от времето, което имахме да погледнем навътре в себе си след като навън, пред погледа ни нямаше много видимост, от сбъднатата мечта да сме трима на това място.
Преди да потлеглим обратно към София, решихме да изпълним финалния ритуал, свързан с бебешката погача на малката ни третинка. Тя се съхранява минимум 40 дни на високо място в къщата, неговата престоя малко повечко, но искахме да изберем най-подходящото място, на което да оставим запазените парчета питка да бъдат изядени от диви животни, или просто свободно разпръснати из природата, за здраве, късмет и свобода на мислите и духа. Искахме да е на място, което да почувстваме, че е правилното. Избрахме да е досами обозначението за географския център на България. Да си знае детенце, че накъдето и да хване в живота, винаги ще има една сигурна, опорна точка, към която да се завърне ако и когато пожелае.
