В Индия съществува град, който е “по-стар от историята, по-стар от традицията, по-стар дори от легендите и изглежда поне два пъти по-стар от всички тях взети заедно” - Марк Твен.
Името му е Варанаси, познат още като “Бенарес” или “Каши”. Разположен на бреговете на река Ганг, това е най-свещеният град в Индия, символ на хиндуисткия ренесанс. Знанието, философията, културата, предаността към боговете, индийските изкуства и занаяти са процъфтявали тук от векове. Със своите над 10 хиляди години история, според мнозина именно той оглавява класирането за най-стар обитаван и до днес град в света.
Но ако си мислите, че това е всичко, с което Варанси впечатлява, само чуйте следното. Градът бива посещаван от над един милион пилигрими годишно с една единствена, висша цел - да умрат зад стените му, а останките им да бъдат пуснати по водите на свещената река. Индусите вярват, че тя отмива греховете им, а душата се освобождава от тегобата на физичния свят. Този своеобразен скок във вечността прекъсва цикъла на преражданията - “Самсара”, като по този начин се постига “Нирвана” - трансцедентно състояние, в което няма страдание, желания, нито пък чувство за Аз. Субектът протяга ръка към неизвестното и се освобождава от ефектите на кармата и материята. За хора от всякакви касти, краища и прослойки на Индия - бедни, богати, стари, млади, болни, здрави - пътят към отвъдното е един и той минава през портите на Варанаси.
За нас пристигането в свещения град е дълго и изморително - нищо ново под слънцето. След три седмици, прекарани в Непал, е време да се върнем в Индия, за да започне голямата обиколка на тази необикновена страна.
Потегляме от Читуан, Южен Непал, към границата “Сонауили”. Домакинът ни - Санджеп ни съветва да пробваме да се придвижим на стоп. На едно правоъгълно парче картон написваме “Sonauli”, а отдолу той пише същото на местния непалски език.
След само две минути на пътя спира един пикап, шофиран от мъж на средна възраст с китайски произход. Буквално нищо не можем да си кажем, защото той не знае английски, но в крайна сметка с широка усмивка ни вози успешно до границата. Влизаме наново в Индия и хващаме първи рейс до Горакпур, а после втори до Варанаси. Вторият, уви, пука гума още в началото и трябва да изчакаме близо час и половина да бъде поправен. Междувременно се появява един индийски господин, който очевидно е подпийнал и започва грубо да нарушава личното ни пространство. Въпреки това когато чува, че сме от България, ни изненадва със знанията за българската маслодайна роза и розовата долина в Казанлък. Млади местни момчета обаче веднага се намесват и го отдалечават от нас, което ни прави добро впечатление. Като цяло забелязваме, че новите поколения в Индия се опитват да отмият “лошата слава” на страната, която се счита за мръсна и нецивилизована от мнозина. Това си остава и единствената неприятна интеракция с местен за цялата ни 3-месечна обиколка.
Пристигаме във Варанаси в 03:00ч през нощта. Тамошният ни домакин се казва Абишек, но преди време се е прекръстил на “Шуня”, което на хинди означава нула. Прави го, за да не може името му да издава принадлежността му към най-високата каста в Индия - “Брахмани”. Иска хората да не го третират по различен начин. Цялостният му живот се върти около борбата за равенство и просперитет сред населението. Издава местен вестник и ръководи младежки проекти за развитие. Посреща ни с чай и дори ни прави типичен индийски масаж, което оценяваме силно след изтощителното ни пътуване през Непал и Индия.
На сутринта се събуждаме отпочинали и забелязваме, че не сме единствените гости на Шуня. Запознаваме се с Габриел и Мариона - италианец и испанка, които са двойка и пътуват по света в последните седем години заедно. Запътили са се към Южна Индия, откъдето планират да хванат лодка на стоп до африканските брегове на Сомалия. Когато чуваме това, с Александрина се споглеждаме и избухваме в смях. Що за налудничев план?! По време на подобни приключения срещаме какви ли не пътуващи хора и техните щури мечти, които ни действат вдъхновяващо и ни показват, че всичко е възможно.
След като хапваме бъркани яйца в бананово листо за закуска вече сме напълно готови да се гмурнем дълбоко в неповторимата атмосфера на Варанаси.
Това е може би най-противоречивият град в цяла Индия. За едни представлява свещено и духовно място, където цари мистицизъм и се случват процеси отвъд съзнанието и материята. За други, това е просто най-мизерното и отблъскващо място на света.
При всички положения не може да се отрече, че Варанаси е специален и оставя трайна следа в спомените на всеки, осмелил се да го посети.
Бреговата част на града представлява дълга ивица, която прилича на картина на художник от античността. Там, където земята докосва водите на река Ганг, се случват всевъзможни събития - ритуали, йога практики, пране на дрехи, къпане, продажби на всякакви джунджории.
Но най-вече - кремации. Във Варанси всеки може да наблюдава публично как изгарят трупове и ги пускат по реката, където поемат по вечния си път. И да, в същата тази река живите се къпят и си мият зъбите. Във въздуха се носят всякакви аромати - на храна, изпражнения на крави, парфюми, трупове, ароматни клечки. Чуват се звънци, церемониални песни и молитви. Емоциите там се менят всяка секунда спрямо миризмите, звуците и гледките пред очите ти. Мъжете ходят боси и почти голи, което създава усещането за лекота, но и примитивност. Туристите са непрестанно закачани с цел да им се пробута някой сувенир. Маймуни прескачат над главите ни, бият се помежду си и имаш чувството, че всеки момент могат да те нападнат. Атмосферата е наситена и често на посетителите им идва в повече.
С Александрина прекарваме четири дни в тази сюрреална обстановка. Посещаваме първо вечерната, а впоследствие и сутрешната молитва, които са емблематични и задължителни за всеки, който се озове във Варанаси.
Наблягам на сутрешната молитва, защото ставането в 04:00ч сутринта си е геройски подвиг, който обаче бива възнаграден щедро. Дрънченето на звънците в комбинация с дима от каденето и древните песни създават ритуална атмосфера, която ни пренася в един друг свят. Усещаме, че тази сутрин ще бъде неповторима. Качваме се в лодка и отплаваме по Ганг, за да се насладим на Варанаси от разстояние. Цветовете, образуващи се в небето на фона на бавно изгряващото слънце са картина, която оставя без дъх. Над нас танцуват птици.
Очите ни са пълни със сълзи от щастие. Чувстваме смирение и благодарност, че имаме възможността да пътуваме заедно по света и да виждаме толкова специални места, като най-свещения град в Индия. Мястото, където едни идват да преживеят, а други да умрат. Но не, за да започнат отначало… а да продължат напред.
