За тостовете, за руснаците с любов - душевност и обичаи на един народ през моите очи
Онези от вас, които са чели „Бит и душевност на нашия народ“, вероятно знаят, че Иван Хаджийски е обикалял близо година България, за да опознава и изучава навиците на българите, които по-късно да пресъздаде така умело в книгите си. Всъщност той така и не успява да завърши третия том на уникалното си изследване, защото така и не се връща от фронта, заминал там като доброволец. Четейки Алеко и Чудомир, намираме също толкова добри наблюдения и перфектни описания на българите от онова време. И оглеждайки се днес, виждаме че много неща не са се променили вече повече от век.
Защо всъщност започнах с това лирическо отклонение ще се запита нашият читател? И си е редно авторът да отговори. Това и ще направя сега, бидейки в тази роля. Като се връщах назад във времето и се опитвах да си спомня интересни истории с мои руски колеги и познати, аз се замислих, че съм имал щастието да се докосна до различни култури, народи и техните обичаи по време на работата ми в сферата на туризма – като представител на туроператори в чужбина, като екскурзовод и хотелски гид. Ще кажете защо използвам няколко думи за една и съща работа, познах ли? Всъщност това са различни функции и работни позиции на един туристически служител, но затова друг път - да не ме упрекнете, че пак се отклонявам от темата и влизам в лирически напеви.
Спомням си, че моят вуйчо винаги ме съветваше – Владе, записвай си разни истории и интересни случки докато обикаляш по света, това е голямо богатство. Така е, вуйчо, прав си бил, но да си призная така и не започнах да си водя записки. За радост паметта ми е доста добра, а имам и един скрит коз и помощник – любовта и страстта ми към фотографията. Може да не съм писал, но съм снимал доста и когато започна да разглеждам колекцията си, подредена по дестинации, спомените изплуват и се превръщат в разкази. Надявам се, фактът че съм роден на датата на Патриарха на българската литература Иван Вазов също да ми дава морална подкрепа и с мисълта да не го излагам, се надявам да се получат забавни истории, от които и да научите много нови и интересни неща.
Днес избрах да опиша как празнуват и се забавляват руснаците и как е изглеждало това през моите очи. Още от ученик бях любознателен и явно намирах смисъл в ученето на руски език в клас, защото много внимавах и се стараех да попивам какво казваше учителката ми. След това, вече като студент, имах интересна среща с Володя и Серьожа – руснак и белорусин, с които случайно се запознахме в култовата по това време пловдивска дискотека „Армагедон“, заедно с моя приятел Теодор. Седяхме си с него на бара и се опитвахме да се чуем на фона на шумната музика, отпивайки бавно от най-евтината българска водка с малко портокалов сок и обмисляйки какво интересно забавление да си организираме. Явно и момчетата в съседство на бара имаха същите мисли и колебания и някакси неусетно се заговорихме с тях. Oказа се че са руснак и белорусин – Володя и Серьожа. Като се замисля, не си спомням дали Володя беше руснакът или Серьожа, но това май няма особено значение сега. Очевидно беше, че останаха доволни от възможността да си комуникират с нас на руски, а и името ми беше разпространено по техните ширини. „Ще те наричаме Влад, за по-кратко“ – единодушно решиха те. С името Теодор им беше по-несвойствено, след като разбраха, че за кратко могат да му казват Тео. Повториха няколко пъти, сякаш за да свикнат и тогава Тео реши да им съдейства и да ги улесни – „Момчета, ако искате може и Тьотка да ми казвате. Някои приятели ме наричат така.“ Володя и Серьожа се спогледаха учудено – „Как така Тьотка, знаете ли какво значи Тьотя на руски?“ След като ги успокоихме, че на български това не значи леля, те разказаха, че работят във Франция и са в отпуска, обикаляйки различни страни. Аз обясних, че уча туризъм в университет в София, а Тео отново беше в затруднена ситуация – Стопанско управление – как да обясниш какво представлява специалността. Изведнъж той се усмихна и възкликна – „Нуу..ребята.. аз уча за директор“ – доволен от себе си заключи Тьотката. Володя и Серьожа останаха много доволни от обяснението и заедно братски го потупаха по гърба „Нуу, Дирьеектар“ – ето как ще те наричаме!“
След като уточнихме обръщенията, нашите нови приятели бързо предложиха да полеем запознанството и също така държаха да почерпят.
„Наздраве“ – казах аз и надигнах чаша с готовност да отпия.
„Чакайте, чакайте – намеси се Серьожа – трябва да кажем тост.“
„Тост ли? А какво представлява този тост?“ – погледна го учудено Тео.
„Как, не знаете ли?!“ – още по-учудено реагира този път Володя. „Тостът, момчета, това е изкуство. Той има голямо значение - когато пиеш, трябва преди това да кажеш нещо за всички, които са с теб на масата.“
Погледите ни с Тео се срещнаха и едновременно кимнахме одобрително с глава с леко учудени физиономии.
„Хорошо! Нека да кажем тост, да отпием и ще ви разкажа и за тази традиция“ – отново взе думата Серьожа /сега като се замисля Серьожа беше по-русолявият, леко рижав дори, той беше руснакът/.
Серьожа стана прав с чаша в ръка, Володя след него, ние с Тео бързо се спогледахме и последвахме примера им в очакване. „Момчета, много се радвам, че се срещнахме с вас тази вечер в Пловдив. Ние не познаваме никой в България, но страната много ни харесва. Нека да пием за приятелството!“
Надигнахме чаши и всички отпихме. Това, което много ни впечатли с Тео беше, че Володя и Серьожа отпиха на екс своите чаши. Докато се споглеждахме с него учудено, Серьожа взе думата : „Влад, ти каква водка поръча?“ – „Българска, защо?“ – „Да, усетих.“ – отговори с малко укор новият ни руски приятел. „Сега поръчай вносна. Като ще пием, нека да пием по-качествен алкохол!“ Тъкмо тръгнах и отново чух гласа му да добавя – „И попитай дали има нещо за хапване, поне сандвичи и поръчай. Вземете и голяма бутилка минерална вода!“ Това доста ме учуди, защото бях чувал много истории за руснаци, които пият и за мезе само миришат кисела краставичка или черен хляб, намазан с нещо. Серьожа и Володя явно знаеха как да се черпят.
След малко се върнахме доволни с вносните водки, които нямахме търпение да опитаме за първи път. „Момчета, да не сте дали пари от вашите? Днес забранявам да плащате каквото и да било! Ние с Володя черпим! Ясно ли е? Хайде сега да кажем вторият тост! И като си казваме наздраве, трябва да се гледа в очите, не забравяйте! Знаете ли руската поговорка: Няма дълга пауза между първия и втория тост – продължи Серьожа. После поясни, че обикновено вторият тост се казва за родители и баби и дядовци, когато са живи. „Да са живи и здрави нашите родители, баби и дядовци!“ – надигна чаша руснакът. Ние се спогледахме и надигнахме също чаши. Тьотката отпи от портокаловия сок, а Володя го посъветва „Директор, кушит надо!“, т.е. „Директоре, трябва да хапваш, да замезваш!“ Тогава Тео посегна към ядките, а Володя продължи – „И като отпиете, издишайте през носа след това, момчета!“ Мда.. дори и пиенето си имало някакви техники – сигурен съм, че едновременно мина тази мисъл през главите ни с Тео. В този момент барманът ми махна от другия край на бар плота със знак, че сандвичите са готови. Отидох да ги взема, както и следващите водки разбира се. Вече имахме и по-сериозно мезе, както и вода.
„Как е водката, ребята? Харесва ли ви? – подхвана Володя. Жалко, че сме в бар и няма хайвер и черен хляб тук, комбинацията щеше да ви хареса много. Както се досещате е време и за трети тост. Обикновено той е за жените, за нашите любими и се изправяме, за да покажем уважението си към дамите.“
„Но сега няма жени с нас, а ние и двамата нямаме любими в момента“ – прекъсна ги Директорът вече на добър руски след първоначалното смущение.
Володя го погледна - „Директоре, дори да не присъстват жени, винаги е хубаво да пием за тях! Да пием за жените и за любовта към жените! – вдигна чаша той и в този момент последва призивът да пием до дъно. Нямаше как да обидим новите си приятели. „До дъно“ – отговорих аз и погледнах Тео подканящо. „До дъно“ – каза ентусиазирано той, погледнахме се в очите и след като си казахме наздраве изпразнихме чашите на екс. Опитах се да следвам новонаучените правила като внимавах да издишам през носа. Имах чувството, че съм като парен локомотив след това и бързо посегнах към ядките и сандвича. Последва познатата реплика „Директор, кушит надо!“, която сякаш се превърна в наша обща шега и дежурна реплика тази вечер и Тео посегна към сандвича с усмивка. В този момент Серьожа се обади – „Момчета, а знаете ли как пият офицерите? При тях типично е две къси и едно по-дълго ура – ура, ура, урааааа!“ И добави многозначително – „А когато се вдига третият тост в присъствие на жени, дамите пият задължително на екс, за да покажат уважението си към мъжете, които пък пият прави.“ В този момент Тьотката се намеси – „Ребята, да пием за офицерите! Ура, ура, ураааа!“ – извика силно той и хората наоколо се обърнаха с любопитство. Това определено не го смути и видял, че има публика Директорът повтори още по-силно на български – „Да пием за офицерите! Ура, ура, ураааа!“ Хората приеха добре призива му и веднага се чу мощно ура наоколо и наздравици като на Нова година. Володя и Серьожа се спогледаха доволно, а Серьожа добави – „Директоре, след три тоста обикновено всички се отпускат. Третият се пие на екс!“ След това се заговорихме за живота в България, на двамата ни нови приятели им беше интересно да научат повече и ние отговаряхме. Времето си минаваше, беше след 1 през нощта, когато ди джеят за пореден път каза – „Драги гости, добре дошли в дискотека „Армагедон“ в Пловдив!“ Тогава Тео трескаво ме задърпа за ръката и с доста учуден поглед – „Този човек защо съобщава, че сме в Пловдив? Та ние сме в София!“ Аз се замислих, но водката не беше замъглила все още толкова главата ми. Реших да не му отговарям, за да не го притесня съвсем като му кажа, че наистина сме в Пловдив. Махнах с ръка небрежно и отговорих – „И аз не знам какво говори този човек. Не обръщай внимание!“
В този момент Серьожа се намеси – „Момчета, обикновено четвъртият тост е за мъжете! Но знаете ли какъв тост има от жените за мъжете :
Во все года, во все века, Четвёртый тост - за мужика
Пусть он и Царь, пусть он и Бог, Но он всегда у наших ног!
После той ни разказа, че в Русия мъжът е най-почитан на 23 февруари – Денят на защитника на отечеството, и че тогава се вдигат много тостове на тази тема. После Володя взе думата и обясни, че когато руснак пие с непознат някъде те се опознават и до петия тост вече са приятели. А на въпроса ми какъв обикновено е петият тост, Володя каза – „След четвъртия тост е въпрос на избор за какво ще пиете. Зависи и от повода, но в важно да изслушвате добре тостовете, за да не повторите нещо, когато е ваш ред, момчета! Ние имаме една приказка – Когато имаме причина да пием, винаги намираме какво да пием.“ Мдаа, добре звучеше тази приказка, особено след няколко водки! Усещах, че скоро може да се потопим в „шамански транс“, както е казал Александър Дугин, и предложих да ставаме и да ходим да поспим. Серьожа беше позадрямал, а Тьотката ме погледна с одобрителен полузаспал поглед. Володя каза, че не му се става още, но заради приятеля си ще е добре да тръгне наистина. И добави – „Момчета, знаете ли какъв тост ми хрумна сега като ще ставаме?“ Погледнахме го въпросително. Дойде време да пием „на посошок“. Погледнах неразбиращо и той поясни, че това означава нещо като да пием „за из път“. Преди да тръгнем, трябвало да пийнем за из път! Такава била традицията и това помагало да се приберем благополучно. Не бях много сигурен, че е добра идея, но щом е такава традицията...Вова се опита да сложи чашата с водка в ръката на Серьожа и някакси успя, дори вдигна и чашата за наздраве, но с отпиването вече беше трудно. Наближаваше три часа след полунощ и се отправихме към изхода на заведението. В този момент отново се чу гласът на ди джея – „Драги гости, добре дошли в дискотека „Армагедон“ в Пловдив!“, при което Директорът веднага ме погледна и се засмя – „Този ди джей май доста се е почерпил“. Излизайки навън усетихме студения въздух, който ободри всички ни. Серьожа каза, че го боли главата и много му се спи, а ние с Тео останахме с вътрешното задоволство, че един руснак е спрял да пие водка преди нас. Беше краят на една интересна вечер с ново запознанство, от което научихме повече за руския начин на празнуване.
Това беше една от първите ми по-близки срещи с руската култура на празнуване, но както казах, повече такива имах по време на престоя ми в Анталия, където заминах, за да работя като представител на туроператор. Всъщност регионът беше под общото наименование Анталия, а ние бяхме в източната му част, на 130 км от летище в район Алания и едноименния красив град. Радвах се, че ще мога да упражнявам уменията си по руски, защото от местните колеги близо 150 бяха от Русия, Украйна, Азербайджан, всички говорещи този език. Според регламента те живееха в отделен блок, а аз бях съседния заедно с полски, македонски, сръбски, косовски и турски колеги. През деня всички бяхме в хотели и по екскурзии, но вечер успявахме да се съберем да хапнем в някое местно ресторантче или си поговорим на плажа. Така постепенно се опознавахме, а сега в процеса на разказа ми установявам, че сами сме си организирали модерните в днешно време тийм билдинги. Един горещ юнски ден, когато температурата минаваше 38 градуса и се чудех в коя част на лобито на един хотел климатикът духа по-добре, телефонът ми прозвъня. Беше Антон, руски колега, който ме търсеше, за да ме покани на рожден ден по-късно вечерта в неговата стая. Благодарих му и приех, като с нетърпение зачаках да видя как се случва руското празненство.
Забавих се с връщането от хотелите и не можах да отида за обявения начален час на празненството при Антон. Отдалеч в коридора се чуваше смях и разговори на висок глас. Влизайки се огледах, видях познати лица и настъпи кратка тишина. Антон се провикна : „Друзья мои, ребята, познавате ли нашият колега Влад?“ Всички се обърнаха към мен. Поздравих рожденика, поднесох подаръка и се извиних, че съм закъснял. „Няма нищо – отговори Антон. Който закъснява си има специален тост, нали знаеш?“ Погледнах с недоумение и в очакване. „Хм, не си ли бил на руски празненства досега? Нима не си чувал за „штрафной тост“ /наказателен тост/? Който закъснява моли останалите за прошка и се опитва да ги настигне с водката! Хайде, Влад!“ – погледна ме той и докато кажа нещо в ръката си вече държах чаша, а в нея се изливаше водка. И не беше малка определено. Всички ме гледаха и викаха „штрафной, штрафной!“ Мда.. от мен се очакваше да кажа този наказателен тост. Успях да импровизирам поздрав за Антон с извинение за закъснението и надигнах чашата за наздравица. Някой извика към мен – на екс! „Е няма що, добро начало“, помислих си аз. Но какво пък, явно ще настигна останалите бързо. Надигнах водката още преди да успея да кажа, че обичам да я смесвам с нещо, а не да я пия чиста и я изпих на екс. След това си припомних стари руски съвети и издишах само през носа. Усетих как ме облива пот, но махнах с ръка и огледах какво има за хапване. Руснаците определено обичат водката и една от причините е, че тя загрява, а знаете колко добре е това за суровия руски климат. Аз също усетих как се разгрявам, все едно съм в сауна, но с тази особеност, че не бяхме в Сибир, а в Алания и навън си беше 33 градуса, макар и вече към 8 вечерта. Оглеждайки какво да хапна си спомних старо правило на един мой приятел Алексей, който беше наполовина руснак, а на външен вид и повече от 100% такъв – гръмогласен, с бялоруса коса, зачервени бузи и широка усмивка. Той ми казваше – „Когато пиеш водка, е добре да замезваш с мазни храни, много е важно! Трябва да ядеш пържени картофи, може и варени с майонеза, хляб, колбас, сирена и риба, която да е по-мазна! А преди да започнеш почерпката може да изядеш малко краве масло или да изпиеш лъжица олио.“ Такаа...оглеждах масата в търсене на подобни храни. А тя беше отрупана с какво ли не – хайвер, сельодка със сварени картофи с копър, пушена скумрия от консерва, ръжен хляб, кисели краставички и разбира се салата Оливие, която е позната у нас като Руска салата. В този момент до мен дойде Миша и се заговорихме докато замезвах. „Влад, добре правиш, че хапваш, това е много важно при празненства с водка! Молодец!“- похвали ме той и ме потупа приятелски по рамото. След това продължи – „Позволи ми да ти дам няколко насоки за пиенето на водка!“ Как можех да му откажа, разбира се че щях да го изслушам с интерес. – „Водката винаги трябва да е добре изстудена, както е направил Антон. Първо трябва да помиришеш водката докато я въртиш в чашата си. Отпий малка глътка, така че да се докосне до небцето ти и да усетиш зърнестия аромат и издишай през носа, за да се насладиш напълно. След това вече може да преглътнеш и да усетиш как бавно преминава през гърлото ти.“ – завърши доволен Миша и се усмихна широко. Погледна ме – „Да опитаме заедно, а?“ Речено сторено. Стараех се да изпълнявам всяка негова дума. „Молодец! Отлично!“ – възкликна ентусиазирано Миша. Явно бях се справил добре. Побързах да си взема закуска /както руснаците наричат мезетата/ и да подложа за водката. След това към мен се доближи Саша с добре запотена от студ бутилка с бледожълтеникав цвят – „Влад, привет! – започна той. Нося ти да опиташ нещо специално- домашна лимонова водка. Не се притеснявай, с момчетата вече сме пили от нея и сме живи и здрави, както виждаш“ – засмя се той. Не бях чувал за такава домашна водка, въпреки че много бях слушал за разни домашни руски изобретения, самогони и за пиенето дори на одеколон. Погледнах бутилката подозрително, но изглеждаше доста добре като цвят и консистенция. „Съгласен ли си?“ – попита ме Саша в нетърпеливо очакване. Кимнах и зачаках. Саша се усмихна широко и ме тупна по рамото доволно. След малко пред мен имаше две малки чашки, пълни с домашна лимонова водка. „Давай!“ – подкани ме той. Взех чашката и отново повторих процедурата започвайки с лекото и разклащане и помирисване на течността. Трябва да призная, че имаше свеж лимонов аромат и беше доста приятна на вкус. Това отчасти ме притесни, защото можеше лесно да ме подведе и да изпия повече отколкото мога да нося, а на другия ден трябваше да бъда с мои туристи на екскурзия с корабче. После Саша ми разказа, че в миналото алкохолната напитка с лимон се е смятала и използвала като лекарство. Времето неусетно минаваше в приказки с колегите. Накрая реших да се проявя и да изненадам всички с тоста „за из път“ – не че някой живееше по-далече от няколко етажа, но... всъщност аз бях най-далече – в съседния блок и тостът ми беше оправдан все пак! Почти до асансьора Антон ме догони с буркан туршия. Погледнах го с недоумение. „Е как, за утре сутринта разбира се. Помага след пиене, вземи!“ – каза той и се усмихна като ме потупа по рамото и ме прегърна за довиждане.
На следващия ден изпих доста повече от и без това огромните количества вода, които поглъщах в Анталийската жега.
Мисля да завърша своя разказ за особеностите на руската широка славянска душа с един хубав виц, който знам от приятели руснаци.
Двама руснаци се събрали да пият и на другата сутрин телефонът на единия звъни :
Митя, ние с теб вчера бяхме ли в кръчмата?
Да, бяхме.
А водка пихме ли?
Да, пихме.
А коняк?
Да, коняк също.
А ракетно гориво пихме ли?
Да, пихме.
А до тоалетна ходи ли днес?
Не, не още не съм.
Не ходи, Митя, не ходи! Аз от Токио ти звъня!
Вдигам тост „за из път!"