Адриатика през моите очи - Хърватска, Босна и Херцеговина

Ще започна разказа си с думи на великия Джордж Бърнард Шоу - „Този, който търси Рая на Земята, трябва да посети Дубровник“, който видял „Перлата на Адриатика“ през 1929 г. и останал пленен от красотата й. А след него ще цитирам един американец - Ралф Уолдо Емерсън: “Въпреки че пътуваме, за да откриваме красотата, ние трябва да я носим в себе си или никога не ще я открием“ - като пожелание за всички мои читатели.

Предстоеше да се отправим към Дубровник с чартърен полет от София, а на място имаше опции да посетим и близките райони на Босна и Херцеговина, както и Черна гора. Определено програмата звучеше доста интригуващо – кътчета земя, открояващи се със своя колорит, красива природа и местна култура, до които  нетърпеливо очаквах да се докосна в своето поредно пътешествие.

От баба /която е била учителка по география/ си спомнях разказите за далматинския бряг на Адриатика, който тя ми описваше с думи така, сякаш ги беше обикаляла лично . А всъщност не беше ходила никога – но беше чела доста книги, учебници и с помощта на географската карта ми разказваше толкова детайлно и описателно, че сякаш гледах филм. Може би затова доста пъти съм ставал свидетел как нейни ученици се спираха да я видят на пейка, където е поседнала заедно с мен, за да я поздравят и припомнят как им е преподавала и колко приятно и увлекателно е било в часовете. Даа, от нея наследих любовта към географията и пътуванията, защото тя успя да ми ги предаде с толкова любов и търпение. Но време е май да изляза от това лирическо отклонение и да се върна към днешния ми разказ за Дубровник – уникално красиво кътче, на което имах удоволствието да се насладя. Всъщност това е славянското име на града, дадено му от племената, населявали гористите хълмове по тези земи и произлязло от думата „дъбрава“. Патрон на града е Св.Влас /Sv.Vlaho/, a Старият град е в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО от 1979 г.

По време на Войната за независимост на Хърватия срещу останалите югославски сили, Стария град на Дубровник е обсаден и бомбардиран на 6 декември 1991, а останалата част от града търпи дори по-големи поражения от октомври 1991 до май 1992 година. След края на войната е започнат мащабен проект за реконструиране със съдействието на ЮНЕСКО. Градът е възстановен в древен стил, за да запази атмосферата си. Всеки посетител трябва да знае тези факти, за да оцени истински видяното на място, защото няма следи от тези мрачни събития и сякаш Дубровник е възкръснал. Виждате го навсякъде и по усмихнатите лица на хората, с които се срещате. И се зареждате със спокойствие и настроение и сякаш започвате да се усмихвате автоматично, като по условие някакси.

Излетяхме с около половин час закъснение поради неразбории с местата в самолета. След балканския старт, нашият пилот с интересната фамилия Бачконя ни закара за час до Дубровник. Там кацането не беше много гладко, местният вятър явно не позволяваше на самолета да снишава равномерно, като ту едното, ту другото крило се накланяше по-близо към Земята.

Същият следобед се проведе и туристическата обиколка на Дубровник с Мирна – нашият местен лицензиран екскурзовод, усмихната висока жена, носеща определено своята харизма. Веднага след първия контакт разбрах, че имаме отличен късмет с избора на гид. Първо с автобуса се качихме до панорамно място над Дубровник и всички направиха снимки. Виждаше се и лифтът, който се издигаше постепенно с начална станция някъде близо до Стария град и достигаше височина, където прекрасно да се насладиш на гледката над града.  До най-горната станция има бар и ресторант, които познайте как се казват? Как? Панорама? Хмм.. как познахте – абослютно верен отговор! Място със спираща дъха гледка и разбира се средиземноморско меню с различни ястия, които можете да опитате с чаша вино. Ако сте решили да се поглезите – определено това е едно от местата. А дори да не сядате да хапвате, ви препоръчвам да се качите с лифта и да изпитате удоволствието от панорамната гледка. Оранжевите покриви на къщите от Стария град сякаш се сливат, погледнати от високо, а за да има хармония и кабинките на пристигащите вагончета са в оранжево. Направо в съзнанието ти се връща онази мелодична песничка от детството : „Оранжево небето, оранжево морето, оранжева тревата, оранжев и градът“. Ама наистина изглежда оранжев – с тези покриви J. А времето – като по поръчка, както се казва - много приятно за разходка с температура на въздуха 14-15 градуса. В Стария град беше доста оживено, навсякъде се придвижваха туристи и можеше да се чуе реч на какви ли не езици. Вече бяхме оставили групата със свободно време и се разхождахме само с Мирна, когато в един момент се чу духова музика. Моята спътничка каза, че това е сватба и побърза да ме заведе към мястото от където се чуваше тържествената музика. Минахме през площад „Страдун“ (наричан още „Плаца“), от който тръгва и винаги оживената главна улица.  Някога тя е била пролив, отделящ островната част на града от континента. След земетресението през 1667 г., когато градът бил сринат и оцеляла само крепостната стена, проливът бил засипан и така се появил площадът. Вървиш и се наслаждаваш на красивата архитектура – каменни къщи с тъмни кепенци на прозорците, които красиво контрастират на светлите им стени. Няма как да не усетиш аристократичния дух на това място, а приближавайки към духовата музика, усещането ставаше все по-силно. В един момент пред нас се откри гледката, към която Мирна ме водеше така упорито и в този момент разбрах защо държеше да стана свидетел на тази прекрасна церемония. Под звуцита на трубачите млада двойка минаваше като на парад през събралата се тълпа хора. Мъже, приличащи на гвардейци, бяха направили нещо като кордон, за да минат младоженците. Носеха тъмночервени барети на главите си и наметала в същия цвят върху белите ризи, като с една ръка придържаха на рамо красиви старинни пушки, а в другата имаха нещо като меч. Колан със златиста катарама в същия цвят като наметалата стягаше тъмносините им панталони, чиито крачоли в долната си част завършваха с тъмно червени препаски. На няколко метра встрани висок елегантен мъж с панталон и риза с дълъг ръкав и тъмни очила държеше високо с лявата си ръка факла с огън. Младоженецът беше с черен костюм и бяла риза, без вратовръзка и пляскаше с ръце, а дамата до него носеше изящна бяла булчинска рокля с красиви дантели, а в дясната ръка държеше високо букет калии. И двамата бяха усмихнати, а на фона на духовата музика всичко изглеждаше толкова тържествено. Погледнах Мирна за миг, сякаш за да благодаря, че ме доведе да видя този спектакъл, а тя видимо ме разбра и без думи, защото бързо ми кимна с усмивка в отговор. Балканци - как да не се разберем и без думи – една емоционална група сме все пак. Продължих да наблюдавам в захлас, но в един момент хората, които се бяха събрали да гледат ме подсетиха с телефоните си, че и аз мога да направя няколко снимки, ако не и клип. Някакси неусетно тръгнах с церемонията, която се движеше бавно под звуците на духовата музика, а хората поздравяваха с ръкопляскане. Минахме край Часовниковата кула, висока 31 м, един от символите на Дубровник. Определено тази тържествена сватбена церемония ме зареди с много настроение. Няколко дни след това сякаш все още чувах музиката. Продължихме разходката си с Мирна с намерението да хапнем сладолед някъде, а междувременно тя ми показваше Дубровник. В западния край на „Страдун“ е разположен Онуфриевият фонтан, построен през 1438 г. като крайна точка на водопровод с дължина от 12 километра. Големият фонтан на Онуфри (Velika Onofrijeva fontana) има 16 страни, на всяка от които има скулптура на маска, от чиято уста тече питейна вода. А ако се чудите на името на фонтана – кръстен е на своя италиански архитект-Онуфрий делла Кава.  От моята местна спътничка разбрах любопитни факти и за Правителствения дворец на Дубровник, който в днешно време се ползва като музей. В тази красива сграда са отсядали кметовете и...забележете - нямали право да напускат двореца без съгласието на избирателите. Освен това, те се избирали на всеки 4 месеца, за да се предотврати корупция. Но стига исторически факти. Въпреки че постоянно научавах нови неща, то толкова хваления местен сладолед предизвикваше повече любопитството ми, особено след като разбрах, че сме пред сладкарницата. Мда, определено си заслужаваше – но няма да описвам детайли, за да не предизвиквам апетита ви. Заговорихме се и за хърватски сладкиши и ястия като бяхме започнали на тема десерти, а и аз обичам доста сладки неща. По принцип, отчитайки историята и географското положение, може да кажем, че хърватската кухня е повлияна от австрийската и унгарската, но все пак си има своите особености. Типичен местен специалитет е пърженото сирене например. В различните региони на страната кулинарните вкусове също не са еднакви – на юг към Дубровник правят понички с домашно сирене или сладко и ги наричат фритуле, в северните райони пък са майстори на баницата със сирене. Всъщност, сега като описвам тези подробности, прави впечатление, че явно сиренето е на почит във всички райони, разликата е как ще бъде приготвено. Традиционен за всички хървати е ореховият сладкиш орахняца. Прочетох го още преди да тръгнем за Дубровник, видях и как изглежда на снимки. И останах силно изненадан – та аз обичах този сладкиш още от дете! Баба ми го приготвяше редовно и беше много вкусен, но никога не бях я питал откъде знае рецептата. След като прочетох, че е традиционен за хърватска, реших да я разпитам от кого е учила как се прави. Оказа се, че сестра й в Русе имала комшийка хърватка и преди години взела рецептата от нея. Усмихнах се и разказах на баба защо я питам. На другия ден тя беше приготвила от въпросния орехов сладкиш. Опитах го доста добре, но реших да оставя няколко парчета, които да взема с мен в Дубровник, тъй като летях на следващия ден. Та цялата тази история разказах на Мирна в сладкарницата, когато ми обясняваше за местната кухня. Тя ме гледаше с интерес и изненада, но зениците й се разшириха още повече, когато и казах, че специално и нося да опита българския вариант на орахняца и ще го взема за кафето на следващата сутрин. “Шегуваш се, нали?“ – погледна ме сериозно Мирна. „Мирна, никога не се шегувам със сладките неща! Обожавам ги и обикновено ги изяждам с удоволствие!“ – отвърнах и аз с усмивка. Излязохме навън да продължим разходката, но установихме че се е появил ветрец, който беше леко пронизващ и започна да става доста хладно. Към 17 ч. стана и студено, след като Слънцето се скри и това предразположи към пиенето на кухано вино /греяно вино/, което се предлагаше на всяка крачка за радост на всички. Мезето разбира се не липсваше – аромат на печени наденички и различни сладки неща предизвикваха апетита. Навсякъде се чуваха песни на Gipsy Kings, тъй като същата вечер в Дубровник щяха да имат концерт на открита сцена /както се изрази наш клиент – тези, които са останали от групата разбира се/. Имаше и още добри новини – Кметството беше организирало градският транспорт да бъде безплатен след 17 часа за гостите на града. Ово йе стандарт – как да не възкликне човек! Усещаш стандарта и по добре облечените местни хора, които срещаш, а и по цената на еспресото в Стария град – няколко евро J. Но кой ще пие кафе в късния следобед, а и при наличието на греяно вино, което беше на съвсем прилични цени. Така, подгонени от спускащия се студ, повечето от групата се качиха в автобуса в 18 ч. обратно за хотелите.

За следващия ден по програма имахме екскурзия до Мостар, т.е. щяхме да посетим още една държава – Босна и Херцеговина. Тръгването беше към 8 часа от хотелите, но всички бяха навреме и потеглихме с един автобус, водени от Мирна и  колоритния шофьор Драго – усмихнат мъж с добре оформени сиви мустаци. Разбира се подканих хората да го поздравят с ръкопляскания като най-важния човек в нашето пътуване и той ентусиазиран отговори с клаксона. Това сякаш зареди всички с допълнително настроение за пътя и вече дадох думата на Мирна, за да започне разказа си за района. Интересното беше, че предстоеше да минем няколко пъти границата. В тази връзка актуална е информацията за изграждане на мост, който да избегне това преминаване –проект, за който в Хърватска се говори от 30 години по думите на местни хора. Очакваше се да започне строежа на най-големия инфраструктурен проект от десетилетия насам, по информация на Total Croatia News - изграждането на моста Pelješac (Пелешац), който ще свърже Дубровник с останалата част на страната.  С пускане в действие на новия мост трябва да отпадне преминаването през съседната страна. Той ще обхване част от Адриатическо море близо до залива Мали Стон и делтата на река Неретва. Когато преминавахме близо до мястото се видяха първите части от колони в морето.
Навлязохме в Босна, като пред нас беше панорамната гледка на градчето Неум. Там спряхме за кафе. Неум е единственият морски град на Босна и Херцеговина. Покрай него има брегова линия около 20 км, която е единствена а връзка на страната с Адриатическо море, при това излазът не е директен – пред него се намира полуостров, който е част от Хърватска. Тази част на Босна разкъсва територията на Хърватска на 2 части в резултат от решение на Карловацкия конгрес от 1699 г., предизвикано от Дубровнишката република с цел тясната крайбрежна ивица османска земя да отделя нейните владения в Далмация от тези на Венецианска република. Докато пиехме кафе се приближи възрастен мъж и ни заговори на немски, като сочеше баклавата, която хапваха наши клиенти. Един татко се зарадва и каза на дъщеря си, че сега е моментът да упражни немския си. Момичето учело в Немска гимназия, но забелязах че се притеснява и реших да я отменя в разговора. Оказа се, че човекът е от Австрия и отиваше към Дубровник на екскурзия. Обясних му, че баклавата е характерна за целия Балкански полуостров, след като няколко пъти повтори Тюркай, Тюркай сочейки чиниите. Да си призная малко бях учуден, не е много типично за австриец да спре до чужда маса и да заговори хората, но явно всичко тече и всичко се променя J. След това беше време да изненадам Мирна – отворих ръчната си чантичка и извадих опаковани няколко парчета от ореховия сладкиш на баба, за да се подсладим с кафето. Мирна се разсмя – „Ама ти наистина не си се шегувал!“ и опита от българската орахняца. Очаквах с нетърпение да каже какво мисли и в следващия момент чух възклицанието – „Уау, страхотен е! По-хубав е от този, който съм яла в Хърватска!“ Това беше оценка за баба ми, истинско признание! Стана ми много мило и реших на всяка цена да звънна на 94-годишната ми баба и да я зарадвам и аз!
Ободрени от кафето, продължихме, като ни предстоеше още веднъж да влезем и излезем от Хърватска преди да достигнем до Мостар. Минахме през град Меткович, който е точно на границата на Хърватска с Босна и отново влязохме в Босна. Докато течеше граничната проверка не се сдържах и набрах домашния телефон на баба, за да и кажа колко се е харесал нейния орехов сладкиш в родината му. Усетих, че много я развълнувах, по гласа й личеше.  Меткович е вторият по големина и значение град на най-югоизточно изнесената хърватска жупания /област/ в Далмация, разположен на река Неретва, на 20 км от мястото на вливането ѝ в Адриатическо море. На север от Меткович са руините на големия римски град Нарона. През XIX век, под австрийска власт, градчето се развива и населението му нараства. Изграждането на моста над река Неретва и пристанището на Меткович, превръщат градчето във важен транспортен център, свързващ Адриатика с Босна и Херцеговина. Пътят край река Неретва беше много живописен, редуваха се насаждения мандарини и маслини.
Босна и Херцеговина е с население около 4 милиона души. Тук съжителстват бошнаци, сърби и хървати. Населението на страната изповядва три основни религии – католицизъм, православно християнство и ислям. Трите различни култури, които се смесват и преплитат по тези земи оказват много силно влияние върху обичаите и традициите на страната, но може би разнообразието се усеща най-силно в кулинарните традиции. Обикновено в ястията се прибавят много и разнообразни подправки, повечето от които местни. Това придава на всяка гозба типичен балкански привкус и естествено  местните ястия в по-голямата си част напомнят на останалите части от Балканите. В Босна и Херцеговина се приготвят разнообразни тестени изделия, най-вече питки и баници. За разлика от други балкански страни като България, където те се приготвят почти изключително със сирене, тук предпочитаният пълнеж от месо. Типични за тази страна са пълнени пиперки (най-често с ориз и кайма, но може и с яйце и сирене), сърми (зелеви), Наследство от Османската империя е огромното разнообразие от сладкиши и десерти. Един от най-известните десерти е баклава. По отношение на напитките - в Босна и Херцеговина се консумират основно два вида алкохол – вино и ракия. Винарските райони са в Херцеговина, защото климатът там е по-мек. Ракията се прави от различни видове плодове. Всъщност по време на обяда, аз опитах и друга местна напитка с много приятен вкус – Sarajevsko pivo /разбира се по препоръка на Мирна/. И ако попитате с каква валута съм с разплащал - в Босна и Херцеговина ами .... Босненска конвертируема марка (konvertibilna marka), или както се изписва по етикетите „км“. За българите е лесно, една марка е почти един лев. В страната можете да плащате спокойно и с евро почти навсякъде. Но стига факти за страната, да се върнем отново на път – а шосетата в тази държава изглеждаха нови и с доста добра настилка.
По пътя към Мостар спряхме за малко при гардчето Почитель, амфитеатрално разположено на един хълм. Това е град от Османската империя, на 30 км от Мостар и е бил е изоставен напълно след войната там.  Сега е нещо като архитектурен резерват край пътя, обитаван от неголям брой жители. Пътеките между къщите са затворени заради опасност от срутвания. Две джамии и една къща са реконструирани и отворени за посещения, мястото е в списъка на ЮНЕСКО за световното архитектурно наследство.
Продължихме към нашата основна цел Мостар - град, силно повлиян от Османската и на Австро-Унгарската империи. Това личи ясно по сградите в разнообразни архитектурни стилове, запазени и до днес. Мостар е най-големият град по поречието на река Неретва, която красиво се виеше вляво от пътя ни в тази посока.  
Най-известната забележителност в Мостар е Стари Мост (1557–1566 г.) - построен е наново, след като на 9 ноември 1993г. по време на конфликта е бил разрушен. Така мостът, построен от архитекта Синан или може би от ученика му Мимар Хайредин, след 427 години борба с природата е бил разрушен от хората. Османците завземат региона през 1468 г. и почти сто години по-късно султан Сюлейман Великолепни поръчва да бъде съграден нов – каменен мост над реката. Строителството на моста продължава 9 години – от 1557г. до 1566г. Новата история на Стари мост започва през 1995 г., когато в ход е възстановяването на градежа със събрани дарения от Италия, Хърватия и Турция. При възстановителните работи са използвали немалка част от каменните блокове, паднали в река Неретва. При реконструкцията е запазен максимално автентичният вид на моста. От 2005г. Стари мост в Мостар е в Списъка на Световното културно наследство на ЮНЕСКО.
В Мостар автобусът спря на паркинг, много близо до нова католическа църква, чиито купол внушително се издигаше на 107 м. – Катедралата на Дева Мария. Определено мястото на срещата ни се виждаше от целия град, така че хората нямаше как да се изгубят. Там ни чакаше местна екскурзоводка, рускиня – тя ни разказа за града и историята му накратко и ни поведе към Стария град. Преди това обаче направи важно уточнение – каза ни, че се намираме в южната част на страната, която е Херцеговина! Ако отидете в Сараево – тогава ще сте в Босна – допълни.  Атмосферата в Стария град беше ориенталска - със сергии навсякъде, кафенета с насядали местни хора, заради които е трудно да се премине, а миризмата на балканска скара е навсякъде около теб, сякаш да ти напомни да не забравиш да обядваш J. Само сърмички не видях за съжаление! Стигнахме и до основната забележителност – Старият мост над река Неретва, който беше пълен с хора, вперили поглед към местен младеж по бански, който беше готов за скок в реката, след като беше събрал определено количество наблюдаващи. А температурата на въздуха беше точно 12 градуса. Къде, ако не на Балканите може да видите Мъжко хоро в студените води на река или младеж, скачащ от мост в река като атракция.
След разходката из Мостар, хората имаха свободно време да разгледат градчето и да обядват, където си изберат с уверението, че навсякъде готвят много вкусно. Джамии, православен храм и католическа църква – Мостар. Споделих с всички, че ако желаят да видят хубава панорамна гледка, някои джамии допускат качване на минарето срещу известна сума в босненски марки или евро, местните приемат валути всякакви щом има алъш-вериш J. В уречения час всички бяха при автобуса – с пликове с локум, кафе и местни сувенири. Там популярен е Sarajevski lokum и наистина доста вкусен. Балкани – не може без кафе и локум, няма как!
И така, натоварени с различни подаръци и сувенири потеглихме по обратния път към Дубровник. Предстоеше да преминем няколко пъти от Босна в Хърватска и пак Босна и така... докато ти се завие свят и забравим в коя страна точно се намираме. Сред групата се дочу и шегата, че това явно е част от Игра на тронове на живо. Нали именно Хърватска беше свързана с нея. Безспорно една от най-големите атракции на Дубровник е разходката по крепостните стени, които го обграждат. Те са с дължина около 2 км и преди да се качите е добре да се запасите със солидни дози вода. Крепостните стени добиха още по-голяма популярност именно покрай снимките на сериала „Игра на тронове“, като за феновете има специални турове. Драго натисна клаксона няколко пъти жизнерадостно и потеглихме. На следващия ден предстоеше да посетим още една страна – Черна гора или Монтенегро, както я наричаха по тези места.