Адриатика през моите очи - Плитвички езера
Хубавото ароматно кафе на автогарата в Задар ми действаше ободрително, а бурекът с вишна беше толкова вкусен, че стигна само до третата глътка и станах да си взема още един, проправяйки си път през цигарения дим в малкото кафене. Йощ йедан – сънено промълвих аз, а продавачката с усмивка енергично ми подаде още малко от тази типична местна сладост, която определено ми харесваше /бурекът имах предвид... не че местните жени не са хубави/. Седнах отново и надигнах чашката еспресо, вдишах от наситения аромат и след като усетих как разбужда сетивата ми, бавно отпих отново, за да се насладя на момента. Всъщност, ароматът започна леко да се примесва с бензин, защото шофьорът на автобуса на 3-ти сектор запали двигателя и това малко наруши идилията около мен. Погледнах телефона – 9:20, то и без това си беше време да ставам и да се отправя към автобуса за Плитвички езера, който щеше да потегли след 10 минути.
Много е приятно да пътуваш без багаж. Просто влизаш в салона на буса, настаняваш се и не мислиш за нищо. Още по-приятно е като слезеш и започне разходката ти без да влачиш нещо или да се чудиш къде да го оставиш, за да се чувстваш по-комфортно. Е, не всички бяха организирали пътуването си по този начин и разбира се станах свидетел на интересни ситуации. Младеж се опитваше да натъпче в мястото за багаж над седалките видимо дебелата си раница, чиито ципове незнайно как издържаха на напрежението от съдържанието, а в същото време приятелката му го дърпаше за блузата и мърмореше, че са забравили да купят вода за из път. В този момент наблизо падна друга голяма чанта, която явно не беше успяла да се закрепи в скромното пространство, което очевидно е планирано за по-малки неща. В този момент се намеси шофьорът, който имаше желание да спази разписанието и помоли хората да поставят по-обемните неща в багажника долу. Беше 9:28. Настана лека суматоха от движещи се напред-назад хора, а в това време се появи и дама от авгогарата, която искаше да преброи пътуващите. Все пак успяхме да потеглим навреме, въпреки бъркотията, която младежите се опитаха да създадат, съвсем излишно при това.
Излязохме от Задар и ни очакваха около 130 км, за да достигнем Плитвички езера. Пътят беше хубав, като минавахме през малки кокетни селища с хубави къщи и подредени дворове. След около половин час край нас се видя голям водоем, а след като разгледах картата разбрах, че минаваме по Масленски мост, внушително извисяващ се над вътрешното Каринско море и свързано с Адриатическо посредством тесен канал. Масленски мост...и как да не ти се доядат едни масленки в този момент...от онези добре поръсени с пудра захар, които помнех от детството си. Преглътнах и продължих да гледам през прозореца. Всъщност пътувахме на североизток през територията на Задарска жупания към съседната Лишко-Сенската жупания. Малко по-късно по пътя започнаха да се появяват указателни табели за Карловац, център на едноименния регион. И ако се чудите от къде ви е познато името – разбира се, че от популярните кенчета и бутилки с кехлибарената течност – Карловачка бира може да се намери във всеки магазин и бар в Хърватска и лично аз я препоръчвам, определено ми харесва вкуса й. Разбира се трябва да се консумира отговорно и с подобаващо мезе като местните чевапи например. Да, да, да! ...Чевапите с малко пържени картофки...и отново преглътнах, този път няколко пъти. Май забравих за какво бях започнал да разказвам, уважаеми читатели...Не е лошо да отпия от чашата пред мен с чиста изворна вода и да продължа концентрирано по темата, съгласен съм. А трябва да призная, че и тя добре утолява жаждата, даже най-добре.
Междувременно някакси неусетно бяхме достигнали целта на пътуването. Автобусът спря на Плитвички езера Станция 1 и водачът попита по микрофон кой ще слиза на това място. Модерна работа – помислих си аз в този момент, микрофони ползват в междуградски автобуси хората. Представих си подобна ситуация у нас как най-вероятно шофьорът ще се провикне силно, за да съобщи на пътуващите спирката. По предварителен план трябваше да слезем на Станция 2 и да си заверим билетите за определен час за връщане. Това се случи по интересен начин, като на билета ми се появи надпис с химикалка за часа към Задар и получих зaръката да си го пазя. Зачудих се как ще знаят колко човека кога се връщат, след като не записаха никъде, но реших да се доверя на хърватската организация, която досега винаги е била перфектна и да се насладя на Плитвичките езера, за които бях слушал толкова много.
Е ето ме и мен на място! С излизането усетих голямата разлика в температурата. И въпреки, че бях гледал прогнозата за времето и придвидливо се бях облякъл по-добре, усетих, че може и да не е достатъчно. Замислих се колко доволен бях на тръгване, че съм без багаж. Май нямаше да е лошо да имах сега на гърба една раница, от която да извадя още една блуза, суичер или тънко якенце. Определено си беше хладно. Влязохме в малка сграда, за да купим билети и честно казано не ми се излизаше обратно след това. Вътре беше топличко и уютно, как да ми се връща навън. Любопитството все пак надделя, а и щеше да е срамота да стигна до езерата и да не ги видя, защото съм роден през юли и през повечето време имам нужда от повече топлина. Реших, че е добра идея да си я набавя временно с чай и след като видях павилион за закуски, веднага се насочих към опашката. Държах чашата плътно с двете си ръце, сякаш за да извлека максимално топлина за тялото, а гърба си придвидливо обърнах към слънцето. И така след 10 минути като на зарядна станция се почувствах отново пълен с енергия и се насочих към влакчето, което трябваше да ни закара до началото на избрания маршрут. А такива имаше различни, като всички имаха обозначение с буква и цифра, които трябва да следиш по табелите, за да се ориентираш. Някои бяха с по-кратка продължителност, други по-дълги – за всеки според настроението и издръжливостта.
Плитвички езера е най-големият национален парк в Хърватска с територия близо 30 000 хектара, разположен между планините Мала Капела и Личка Плешивица. Административно по-голямата част на парка се намира в Лишко-Сенската жупания /около 90%/, като 10% попадат в Карловачката жупания. При първи общ поглед прави впечатление красивия карстовия пейзаж с гори и поляни, както и водопади меду различните езера. Още през 1893 г. е създадена „Асоциацията за опазване и подобряване на Плитвичките езера“ с цел най-доброто опазване на съхранената до днес територия, обявена за Национален парк през 1949 г. Особено интересен е процесът на образуване на туфа, който води до изграждането на бариери от туфа и до създаването на езерата. Това е изключителна ценност, заради която Плитвички езера са получили международно признание на 26 октомври 1979 г. с включването им в Списъка на световното и културно наследство на ЮНЕСКО. През 1997 г. той е разширен за защита на целия водосборен басейн на езерата и по-голямата част от системата на подземните води и днес обхваща площ от блио 300 кв.км. Любопитно е да се отбележи, че самите езера заемат около 1% от общата територия на Националния парк. Езерната система е разделена на Горни и Долни езера и се състои от 16 по-големи наименувани и няколко по-малки безименни езера, преливащи едно в друго.. Дванадесетте езера, образуващи групата на Горните езера, са: Прощанско езеро, Цигиновац, Округляк, Батиновац, Велико езеро, Мало езеро, Вир, Галовац, Милино езеро, Градинско езеро, Бургети и Козяк. В брошурите на място се описва още, че тези езера са се образували върху непропусклива доломитна скала и са по-големи, с по-разчленени и по-нежни брегове от Долните езера - Милановац, Гавановац, Калуджеровац и Новаковича Брод. Те от своя страна са образувани в пропусклив варовиков субстрат, изрязан в дълбок каньон със стръмни скали. Велики Слап е най-високият водопад в националния парк Плитвице и се намира в края на езерата, близо до вход 1, като името му означава в превод Големият водопад. Ще кажете – как пък запомних толкова много информация и факти?.. Просто си пазя брошурите от парка, които четях докато пътувах във влакчето и така научих интересни неща.
Интересна е и легендата за образуването на езерата. Тя гласи, че Плитвичките езера са се появили след дълга суша. Дълго време хората се молели за вода и тогава в долината се пояяила мистериозна черна царица, след това задухал вятър, започнали гръмотевици и се излял силен дъжд. Валяло толкова силно, че нивото на водата се покачило много и се появили езерата.
Не след дълго влакчето спря, ние слязохме и поехме по избрания маршрут, който включваше доста вървене пеша, за да обходим колкото може повече от парка, но и да успеем да стигнем до изхода към 16:30 и да хванем автобуса обратно към Задар. Обиколката ни включваше и друго кратко придвижване с влакче, а също и с корабче. Разбира се имахме и карта, за да се ориентираме по-добре, но трябва да отбележа, че указателните табели са много добре разположени навсякъде. Времето ставаше по-приятно с прокрадващото се слънце, чиито лъчи внасяха малко топлина в хладното утро. Редувахме спускания, изкачвания, като стопаните на парка са се погрижили да се чувствате комфортно през цялото време и са помислили за парапети, за дървени мостчета, които да улеснят преминаването през по-трудните места. И не само са помислили за тях, но и са ги монтирали, за да подобрят инфраструктурата. Знаете, че често у нас мислим за много неща, дават се най-различни мнения кое как да стане, но често си оставаме само с проектите за съжаление. Спряхме на едно живописно място над езеро, където имаше спираща дъха гледка към водопади. Усещах свежия и много чист въздух, вдишвах дълбоко, сякаш за да с убедя, че това е истина. Птички огласяха това райско място и създаваха още по-приятна обстановка. Подпрях се на дървения парапет и се загледах, за да се насладя на момента преди да извадя фотоапарата и да направя серия от снимки. Зеленината беше навсякъде, като на места се подаваха голи скали, а езерото беше в магически цвят, чиито нюанс на синьо някакси наподобяваше Йонийско море. Усещането беше уникално и толкова зареждащо! Обземаше ме абсолютно спокойствие сред тази природна идилия. Снимах, но знаех, че камерата няма да долови всички тези детайли, които можех да видя с просто око и да почувствам на място, нито пък ще мога така добре да ги предам чрез разказа си. Това определено беше от нещата, които трябва да видиш и да усетиш сам, за да добиеш пълна представа. Продължихме напред, слънцето приятно напичаше в гръб, а пред нас гледките бяха все така пленителни. От време на време спирахме просто да се насладим на мига, а и да направим малко снимки. 
Неусетно в добро темпо бяха изминали няколко часа и следваше малък преход с корабче. Тук се очертаваше да почакаме, защото се бяха събрали хора пред нас. Спуснахме се към малкия пристан и зачакахме. Корабчето се напълни, като не успяхме да се качим, но след 5 минутки се появи друго, където вече се настанихме удобно, за да отплаваме към отсрещния бряг. Докато се превозвахме направих още една серия снимки и успях да хвърля поглед на друга брошура с интересни факти за Националния парк. Първият път в района е бил изграден през периода от 1840 до 1852 г., след което е продължен до Велика Поляна (езерото Козяк). В края на 19-ти век е построен друг път, който свързал Плитвичките езера с Карловац. Първият хотел, построен на Плитвичките езера, е построен от през 1896 г. и се нарича хотел Плитвице и разполагал с 40 стаи. През 1939 г. е опустошен от пожар, като имало планове да се възстанови и дори да се направи по-голям, но проекътт бил спрян с началото на Втората световна война. Привличани от красотата на Плитвичките езера до 1912 г. са построени много вили и летни къщи. През 1909 г е прокаран и първия водопровод в района за хотел Плитвице. В началото до езерата се е стигало само по пътеки. През 1958 г. се прави предложение да бъде изградена инфраструктура от дървени мостчета и пътеки, за да бъде придвижването по-удобно и безопасно. И както споделих, придвижването навсякъде е доста комфортно. В днешно време се извършва и сериозен контрол в тази защитена местност. От 2006 г. всеки месец Службата за защита, поддръжка и опазване на Национален парк Плитвички езера извършва наблюдение на показателите за качеството на водата и процеса на изглеждане на туфа. Институтът за защита на природата пък е предложил да се забрани използването от посетители на западния бряг на най-голямото езеро Козяк, за да се осигури защита на видрата, както и да се позволи на други животни да използват езерото и с оглед по-добрата му защита. 
Докато преглеждах тези факти усетих, че някой ме побутва и разбрах, че трябва да слизаме от корабчето и да продължим приятната разходка в парка. Пътеката минаваше съвсем близо до скали, а от другата ни страна беше езеро, чиито млечносини води бяха толкова спокойни и чисти. Спряхме да се полюбуваме. Този път в близост не преминаваха други туристи и само песните на птичките огласяха местността. Слънцето напичаше и се отразяваше от скалите във водата, като правеше причудливи рисунки. Чухме лек шум от водата и видяхме пасаж риби да преминава съвсем близо до брега. Беше невероятно, чак се огледах, за да съм сигурен, че наистина се случва и не сънувам. Загледах се в езерото, като очите ми се изпълваха с красивата гледка и дори не се сетих да извада фотоапарата и да снимам. Беше вълшебен миг. И определено не исках да свършва. Идилията ни се наруши след малко от глъчка на пристигаща група. Приближиха и видях, че са японци, които оживено коментираха и правеха снимки. Няколко от тях учтиво ме помолиха да ги снимам.
Продължихме по пътеката с леко спускане, като внимавахме да не пропуснем Големия водопад, защото наближаваше според картата. След леко объркване и вървене по пътечка, която нямаше да ни доведе цо целта, разбрахме, че е добре да се върнем, за да намерим точния път. Така след 10-ина минути пред нас се появи величествения Велики Слап. Вдигнах поглед,за да проследя от къде падаше водата, за да се разбие близо до нас, пръскайки обилно и разнасяйки водна пелена от много ситни качици наоколо.
Затворих очи, за да усетя по-добре този страхотен момент. Чуваше се шумът на водопада, а със сетивата си усещах свежият полъх и леките докосвания на водните пръски до кожата на лицето и ръцете ми. Вдишах бавно и дълбоко, а после по същия начин издишах. Невероятно! Усещах пулсът на Велики Слап и за миг се слях с него в хармония, която ми подейства много ободряващо и зареждащо. Глъчката на туристите ме извади от този момент на нирвана и изпълних молбата на няколко човека да ги снимам на фона на водопада. След това използвах инерцията и си направих няколко снимки на това страхотно място. Постояхме още малко просто съзерцавайки и бавно се отдалечихме по пътеката към изхода, където трябваше да хванем автобуса обратно за Задар.
Благодаря, че ме придружихте в днешната разходка до Национален парк Плитвички езера! Надявам се ще бъдем отново заедно и в пътешествието ми до красивия Сплит!
