Бобо и Вики на палатки
С половинката сме активни къмпингари и не толкова активни пещерняци. Затова, когато един студен уикенд в началото на март, се спретна пещерна организация за Колкина дупка, решихме да се включим. Решението беше една идея колебливо, предвид двете деца, по това време Виктор на 2г., а Богдан на няма и 3м. Но - отиваме! Речено - сторено.
По принцип думите “Хайде елате с децата за една нощувка” винаги ме изприщват. То си е страшна хамалогия и живо мъчение. За две и повече, като че е оправдано. Но за една - ужас! То са колички, столчета за хранене, кошари, шишета, памперси, мокри кърпи, сухи кърпи, спални чувалчета, сто комплекта дрешки, шапки, ръкавици, мазила, лъжички, шишенца, храна, помпи за кърма, още шишенца, аптечки, ИГРАЧКИ и всякакви потребни и непотребни неща, от които винаги ще ти потрябва точно тая глупост, която си забравил или изсипал на паркинга, докато си товарел колата. И този път не беше по-различно, но толкова ни се ходеше на зелено, че ни вятър, ни студ, ни багаж, ни крехката възраст на Бобо успяха да ни спрат. Поне си стиснахме ръцете, че отиваме само на разходка, огън и лафче с приятели, и бързо се отказахме от всякакви идеи да влизаме в пещера. Пещерното дело, по правило, го оставяме само за редките моменти, когато можем да скатаем някой и друг ден без деца.
И така, нариваме колата с гореспоменатите бебешки и детски принадлежности, както и цялото стандартно оборудване - палатки, шалтета, спални чували, столове, маса, хладилна чанта, някой и друг челник, и се изсипваме някъде следобед на поляната на Колкина дупка, където пещерняци щъкат от ранни зори. Ще попитате, като отиваме само за 1 нощувка, защо не отидохме по-рано, да не си губим деня? Ами, защото не можахме! Никога не можем да тръгнем рано с тия деца. Или не искат да ядат, или искат да ядат, или искат да играят, или искат да спят, или решават, че тамън на излизане им се ходи по оназ нужда, или пазаруваме в последния момент, или… Не знам какво, ама винаги има поне 1273 причини да не успеем да тръгнем преди обяд.
Та, класираме се ние на уреченото място. Пещерата се намира малко след с. Зимевица, в Понор планина, но всъщност няма нищо планинско - ширнали се едни голи хълмчета, където ветровете красиво се гушкат измежду 10-те дървета на кръст и самотната пещерняшка къщичка. Та, ветрове има, завет няма. Което е особено “подходящо” за ситно бебе, нали? Но пък, ако си с тодлър, е екстра. Виктор си беше в свои води - търчане, докъдето му видят очите, игри с кучета, ядене на вятър до полуда. Как се яде вятъра ли? Заставаш насреща, отваряш уста и се опитваш да го уловиш, докато крещиш бойни викове и се заливаш от смях. Ето така яде Вики вятъра. Няма бог знае колко ветроловци по поляната, че повечето са в пещерата, но все пак има с кого да обелиш по някоя дума. Навличаме Виктор с най-дебелото възможно яке и се опитваме да укротим Бобо в количката, което претърпява грандиозен неуспех. Васил (половинката) оферира да ходим на разходка. Аз си представях по-мързелив уикенд - децата спят, ние на огънче си мръхтим, ама склонявам, щото Богдан неукротимия е по-вероятно да го приспим по път.
Взимам раничка с резервни дрешки и там всички детски необходимости, допълвам с банани, мандарини и тръгваме по пътечката. Аз нося раница с резервности, Васко носи Бобо с ергономичната раничка. Виктор ходи сам. След 50 (петдесет) метра Виктор започва да се тръшка, защото и той настоява да бъде носен. Добре де, ама ти вече си голям, нямаме с какво да те носим. Започват едни обречени преговори, едно тръшкане по камънаците. Поседнахме, почакахме да размине, да се нареве детето. Но страданието е невъобразимо и в крайна сметка организацията търпи промяна - аз нося раничка с резервности, Васко носи Бобо в раничката, Васко носи Виктор на конче. Опитах се да го отменя с Бобо, но таткото се беше самохванал на бас, че ще успее да стигне ей оня връх, навлечен с двете деца. През това време младежите, с които бяхме тръгнали на обход, вече са ни изоставили и са хукнали по задачки, та си оставаме ние четиримата на път. Тътрим се като товарни магарета, като аз определено съм в по-добрата позиция. Виктор, на раменете на баща си, продължава да лови вятър, лашка се като кораб, не се държи особено здраво и като цяло - това да разхождаш за по-дълго време дете на конче - изобщо не е оферта. Но, искам да кажа, че цялата драма с тая разходка си струваше, защото когато поседнахме да си почиваме, освен че изпихме цялата вода на света, успяхме да изядем и всичките банани и мандарини. Точно така - Виктор, който безуспешно се опитвахме да научим да яде мандарини, изведнъж доброволно започна да бели и да яде като невидял. Вероятно не ви изглежда като някакво жестоко постижение, но за нас това беше личен покорен връх. Можело, значи!
Та, свършиха мандарините и решихме, че сме се разхождали достатъчно. Да не си помислите, че много дълга разходка е била - едва няколко километра. Бебето не спи. Виктор търчи като изтърван, а ние вече сме достатъчно обрулени и безкрааайно уморени от носенето на деца и пъдаренето им по полето. Искаме огън и бира. И човешки разговори. Връщаме се. По път ни засичат тия приятели, които тръгнаха с нас на разходка, и бяха успели да стигнат през 9 хълма в десетия, да проверят няколко въртопа и да разгледат още една пещерна къщурка, докато ние се трънтурехме на къси разстояния.
Прибираме се на къщичката, влизаме с децата на топло и сядаме да мажем филии с лютеница. Тогава се случи вторият връх в това начинание - поглеждам Бобо, гушнат в баща си, който раздава най-яките усмивки на света. Усмихва се, детето, и изглежда толкова пораснал. За първи път се усмихва ей така, без някой да му прави маймунджилъци и физиономии. Като голям. Залива ме едно такова топличко чувство. Еййй, гледай какво правят палатките с хората - усмихват ги :)
Следобедът мина под опитите да приспим някого. Виктор беше разхождан с колата, Бобо с количката. В крайна сметка да са поспали някъде около час. Твърде недостатъчно. Вече започват да се събират повече хора, което за нас е добре, защото повече очи се хвърлят в посока урагана Виктор. Привечер вадя отново ергономичната раничка, гушкам си бебето и се тропосвам на огъня. В крайна сметка, това се оказа най-печелившата идея за вечерта.. Топлината по гръбчето на хлапето го приспа за секунди. В общи линии изкарахме часове така, като от време на време сменяхме магарето - редувахме се с Васил кой да носи дребния. Когато реших, че ще купуваме ергономична раничка, Васко ме беше изгледал доста недоверчиво. С поглед, комбиниращ “само излишности купуваш” и “баба ти все с ерго ранички си е гледала децата”. Но, там на поляната, край огъня и той се съгласи, че това е една от най-гениалните ни придобивки изобщо.
Докато ние се редувахме с малкия, Виктор неуморно тормозеше Камен - едно друго пещерно хлапе, което обаче е по-голямо и си имаше собствени планове. Та, след няколко кюфтета, много преследване на кучета и огласяване на поляната със “защобягашотменбаткоооозащооо”, в крайна сметка успя да припадне в палатката. Това неговото си е припадане, никога просто заспиване. Винаги в компания държи да прескочи максимума на силите си. А когато най-после заспи и секнат виковете “Викторенетам, Виктореелатук, Викторенехапикучето”, настава едно сладко облекчение, една неописуема свобода, Луната блести по-ярко и изобщо се настанява едно такова спокойствие, което започва да те усмихва изключително идиотски. Обичаме си децата по принцип и винаги, но когато спят са още по-прекрасни…
Бобо, от своя страна, си спинкаше кротко от часове, носен по ред от родителите си. Но той пък толкова сладко се гушкаше, че ние сами отлагахме да го приберем в палатката. Накрая все пак се прежалихме. Отнесох детето да спи, дадох му вечерната доза мляко, смених памперса, навлякох го с чисти дрешки, нахлузих го в чувалче - да съм сигурна, че няма да му е студено, защото нали е мъничък и няма как да си каже сам, включих бебефона и още по-свободна се върнах на огъня. Разбирам, че за някои хора, това нашето, може да изглежда малко варварско, но няма по-хубаво чувство от това да си на зелено, а децата ти да спят! Изкарваме стандартно готина вечер и доволни, припадаме и ние.
Събуждането с хлапета в палатка винаги ми е изключително мило - мушмулите са толкова умилителни, сгушени из чувалите. Изобщо цялата картинка е олицетворение на думата “заедно”. Та, събуждам се аз и се усмихвам, преливаща от топлина. И тръгвам да преобувам Бобо. Разкопчавам чувалчето, едното гащеризонче, второто гащеризонче и се оказва, че милия, също прелива от топлина. В зора ми да съм сигурна, че няма да му е студено, бях успяла да прегрея нещастното създание, плувнало в пот. Е, браво, Елено! Прегря тримесечното бебе. С чувство на провален родител, преоблякох детето и тъжно си го нагушках. Поне Виктор не беше прегрял - той си се отвива по принцип и си държи удобна температура. Но си обещах следващия път да не предобрям и преди сън да си обличам децата малко по-адекватно.
И така - все пак се прибрахме у дома с победоносно чувство - Богдан оцеля на първите си палатки, Виктор се набесня на воля, а ние даже успяхме да си поговорим на спокойствие с куп приятели и да се нарадваме на лагерния огън. С деца на палатки винаги е едновременно приключение и изпитание, но категорично за мен това си остава най-хубавия семеен тийм билдинг. Стига, разбира се, да не е само за една нощувка :)
