Да се качиш на тролей в Родопите

Допреди няколко години, когато се плеснах по челото. Имам, как да нямам!

Любимият ми сезон е 2-3 седмици. Онези есенни седмици между зеленото и опадалите листа. Точно тези няколко дни, които е много трудно да уцелиш. Да си навън, на високо и на широко, а не в офиса или у дома. Тези кратки дни, които много често изпускаме. Забързана покрай работа, мъж, първокласник и хлапе в градина, очаквах че и тази година ще се обърна и вече дърветата ще са тъжни. Обаче извадих късмет.

В началото на октомври имах една кратка командировка до Румъния. Говорим си с един колега, който не бях виждала преди и се оказа, че момчето поддържа с приятели една екопътека до Смолян, с нежното име „Невястата“. 

Легендата разказва, че красива местна девойка е била харесана от турски управник, и той я поискал за жена. Тя обичала друг, но привидно се съгласила да се венчае. Само помолила да я заведят на скалите, за да погледа родното си място за последен път. Отскубнала се и полетяла надолу. Затова и скалата, и пътеката се казват „Невястата“. 

• Еййй, много е красиво по тия Родопи. Асене, разкажи ми за пътеката. Може пък да се метна с децата някой ден.
• Ооо, много е красива. Освен това сме направили Алпийски тролей и Виа Ферата.
• А, така - а фератата сложна ли е? Става ли за 7-годишни?
• Става.
• А тролея?
• Много е як! Висок, между две скали, открива страхотна гледка към Смолян.
• Ок. Спечели ме. Е, значи ще намеря начин да дойда.

Прибирам се аз. Мисля го. Решавам - каквото ще да става, на 21 октомври с децата и мъжа ще кацнем в Смолян. Гугъл казва 240 км - 3 часа и половина. Айде бе. Мъжът ми хич не е въодушевен. Само за 1 нощувка, толкова път, не може ли един уикенд да си починем. Аз обаче вече съм разказала на децата за тролея и Виктор през час, през два пита кой ден ще тръгваме. Чухме се с аверката Теди, която каза, че ще ни се върже на акъла и ще тръгне с нас и нейното хлапе Софи. Планът ни претърпя 800 промени в последния ден. Първо щяхме да спим в Смолян. Да си вземем дружно апартамент под наем, да приспим децата и да играем тихи игри. После Асен ни подхлъзна да се разходим до Пампорово до някакъв парк и да спим в Момчиловци. А най-накрая ни светна лампата, че в хижа до Пловдив (което ни е на път за вкъщи) празнуват 65 години на един от пещерните клубове.

В крайна сметка си стиснахме ръцете на следното: сутрешно тръгване в събота - екопътека Невястата - Пампорово - нощувка на хижа Академик.

Е да, де, ама решихме да се наспим. Сутрешното ни съботно тръгване се превърна в обедно, което за съжаление прецака целия план. Тоест ускори го доста. Но нищо.

Родопииииитееее, идваме!

Караме в посока Смолян и Екопътека Невястата. До Асеновград се движим бързо, а след това красиво. Васко шофира, а очите ми се пълнят с хубавини. Листата тъкмо са започнали да жълтеят и червенеят тук-там и ги търся сред зеленото.

Пътят се вие измежду скали и реки, а аз се усмихвам вътрешно, външно и всякак. Само от време на време спирам с усмивките, за да навикам зверовете от задната седалка.

• - Искате ли вода? Не разливайте?
• - Престанете да се бутате.
• - Спрете да крещите
• - НЕ СЕ БИЙТЕ! Ще ви оставим на пътя!
• - Гладни ли сте?
• - Не ви ли се спи вече?!?!?

И точно по тия, красивите завои ни се случи нещо за първи път. Първокласникът:

• - Мамо, повръща ми се.

А така. По завоите обаче не може да спреш където си искаш. Почват се молитви към всички богове, детето да изкара до отбивка. Спираме, почиваме, гаденето си го има, но резултати не. Изчакахме още малко.

• - Вики, добре ли си? Тръгваме пак. Ще караме лекичко, а ти вземи тази хартиена торбичка, да си готов, в случай че пак ти се догади.

Отново се движим. Обръщам се след няколко минути - Вики си заврял главата в торбата и спи! Машала. Браво бре, откога го чаках това. Богдан още се кокори, но тихо.

Тишина. Пускаме си лека, жизнерадостна музика и водим кротки разговори с половинката. А през прозореца - коя от коя по-красиви сценки. “А! Видя ли това дърво? Много беше яко. А тази скала? Виж реката.” Колкото повече наближаваме крайната цел, толкова по-убийствена природа.

Тропосахме се на паркинга на пътеката към 4 следобед. Трима възрастни с три хлапета. След многократни грешки вече сме наясно, че броят възрастни трябва да е равен или по-голям от броя деца.

Търчим между колите, пием вода и ядем баница. До входа има изграден детски тролей и стена за катерене, а от тук се минава и за манастира Св. Пантелеймон.

Разгледахме картата на парка, минахме през къщичката, за да си разберем схемата с големия тролей и екипировката, и тръгнахме по пътеката.

Всеки от нас си е хванал по хлапе за ръчичка и цепим през високите борове. Пътечката е осеяна с информационни табелки за животни в гората и подробности за тях. Виктор, Бобо и Софи чинно спират и четат всяка табела.

От време на време се прокрадва някое шарено дръвче за разкош.

Стигаме до скалата с кръста и Виа Фератата. За съжаление, предвид че бяхме дошли късно, нямахме време да се катерим, така че това ни остана задачка за следващия път.

Но пък имахме време да качим децата по скалите, където да се правят на супермен, на фона на есента.

Табелките с прокапалата смола ни оказаха посоката. Не че има къде толкова да се объркаш. Цялата пътека е не повече от километър. Последва кратка игра в коренищата на дърветата, което докара до екстаз горските ни духчета. 

И отново спряхме за няколко минути, за да оценим гледката и от тук.

Точно преди да стигнеш тролея е горската детска площадка: къщичка, пейки, беседка и люлки. Нищо особено, но децата успяха да се захласнат.

С малко повечко усърдие, успяхме да ги изстържем, защото младежите на тролея чакаха нас последно. Още малко нагоре, няколко крачки вляво, през корените, заобикаляш скалата, минаваш през камъните и хоп…

Ето за това дойдохме. За това Васко се счупи от каране по завоите, а на Вики му стана лошо. Точно заради тази картина. Този път не изпуснах есента. Поех въздух и я вдишах.

Великолепна.

Тук, на високото, до скалата, докато дебнеш децата да бъдат хванати и озаптени, докато отговаряш на 100 въпроса в минута и си търсиш удобно място да си изчакаш реда, без да се обесиш на стоманеното въже, тук беше моята есен.

Събрах я цялата в този момент. Аз, Васко, Вики, Бобо, тролея, слънцето и цветовете.

• - Вики, ще се пускаш ли с мама?
• - Дааааа.

Екипират ни набързо. Кратък инструктаж:

• - Слизате по стълбата, докато свърши и после се пускатe.
• 

• Виктор е хванал здраво въжето пред себе си. Аз съм го гушнала и леко слизаме по стълбата.

  • - Мамо, страх ме е. Страх ме е. Няма да мога.
  • - Вики, спокойно, само още едно стъпало.
  • 

  • Ролката се завъртя и металният звук тихо разцепи въздуха. Сърцето ми усмихнато подскочи. Малко само. Спряха ни по средата, а Виктор бе с гръб към града.

    • - Мамо, много е хубаво. Страх ме е. Сега, ако си пусна ръцете, ще падна ли?
    • - Не, Вики. Пусни си ръцете.
    • - Ммм, не, мамо.
    • - Вики, погледни на другата страна.
    • - Не мога, мамо.
    • - Добре, ще ни завъртя.
    • - Мамо, страх ме е.

    Завъртам ни и се открива оная гледка към Смолян.

    • - Мамо, много е красиво, мамо. Искам пак да се пуснем. Искам.
    • - Не те ли е страх, Вики.
    • - Не! Искам пак!

    • Смелото ми момче. Всяка щуротия ти отива. Да ти кажа ли една тайна? И аз искам пак 🙂  Ролката отново се задвижи. Когато стигнахме до скалите, въодушевеният младеж настояваше за втори рунд.

      • - Вики, ела да седнем тук, на скалата, да изчакаме тати и Бобо.
      • - Добре, мамо.

      Васко и Богдан се пуснаха веднага след нас. Приближаваха се през смях, съпроводени от металния звук. Обичайно мълчаливият Богдан се беше нахилил като зелка, а брат му се спусна да го прегръща. 

      • - Как си, Бобче? Хареса ли ти тролея?
      • - Да!

      Всички се гушнахме набързо и тръгнахме обратно към площадката. Ахааа, значи тук е мястото за палатки. Под тролея. С беседка, огнище и разкошната смолянска панорама. Напролет трябва да нощуваме тук. Когато разпукне свежото зелено и гледката е съвсем нова.

    • 

    • Върнахме се въодушевени при Теди и Софи на площадката. Чух се с Асен по телефона:

      • - Човече, мястото на тролея е фантастично. Перфектно сте го избрали. Благодаря ти, че ми го сподели. Пак ще дойдем, да знаеш.

      Казахме си чао с момчетата, а ние останахме малко да се полюбуваме на красивото.

    • 

    • Тръгнахме наобратно. Няма как - спирахме 200 пъти. За такава къса пътека, ти е небходимо учудващо много време. Наистина много. Някак все не ти стига. Да гледаш.

    • 

    • И пак поред: панорамната площадка, детския кът, скалата, табелите и пътечката през боровете. 

    • 

    • На паркинга вече се свечеряваше. Напихме се с вода, разхвърляхме децата по колите, харесахме си кръчмичка за вечеря и отново поехме по ония, красивите, изморителни завои.

    • Обещах си задължително един уикенд тук след зимата, но по-дълъг. Поне две нощувки в района. За да имаме време за виа фератата, за стената за катерене, за палатките под тролея, за планетариума в Смолян, за разходка около Пампорово и за онова село Момчиловци, до което не стигнахме. И може би за още някой тролей в района, че ги има много. И просто… да гледаме.

      На ура го взехме този ден. По-скоро този следобед. Много шофиране и малко време при Невястата. Вечеря в Асеновград, последвана от гранде парти в хижа Академик. Но си заслужаваше.

      Есен в няколко часа. Този път не я изпуснах.