Етрополски цветове или как един грамофон ме ощипа

Превъртам онзи ден галерията със снимки в телефона и се усмихвам. Усмихвам се на едни цветни и лежерни кадри, от едно цветно и лежерно градинско парти. И ми се прииска да разкажа за него. Ама ще започна от по-далеч.

За първи път стъпих в Етрополе, когато Васко ме заведе. Пресни гаджета, на има-няма месец-два. Майка му има малка наследствена къща, та половинката ме замъкна на  семейно мероприятие. Не запомних много от града. Помня, че наоколо беше много зелено и нямаш чувството че си в град, а по-скоро в селце. Помня, че стените на къщичката бяха покрити с бръшлян, а тя самата беше се сгушила в прегръдката на величав орех. Помня, че докато се разхождах по улиците, си спомнях за моето село и се усмихвах на разни ситни детайли, на кучетата, кокошките и хлапетата.

Радвах се на Балкана, който опасва града. Все още не се чувствах достатъчно уверено сред родата на Васил, и някак не усетих Етрополе като моето място. Но слушах с интерес историите, които се разказваха този ден - за мотора на покойната Баба Цеца, котките и пещерното дело в района.

Винаги ми се е струвало забавно съвпадение, че както аз и Васко, така и неговите родители Любка и Симеон, сме се запознали на пещерни сборища в Карлуково. Пещерите бяха и една от най-ранните ни теми с родата. И така, преживях аз в леко притеснение първото ми Етрополе.

На следващото лято аз вече съм бременна.  Обаждат ми се Сашко и Теди някъде през август.:

• Еленооо, знаем, че Васко е зает този уикенд, ама хайде ти с нас на фестивал в Етрополската планина. Оратница ще се отбележат, наред с разни други групи.

Не че съм особен фен на Оратница, но ми се видяха чудесна комбинация с планината и бързо се съгласих.  

И така, минават аверите да ме съберат в събота сутрин. Аз си взимам почти 8-месечния, огрооомен корем и се клатушкам като патица към колата, с тъпа усмивка на лицето. От тия тъпи усмивки, дето само бременните в трето тримесечие ги владеят. Качвам се в колата, отварям доволно безалкохолна бира и започвам да плямпам, все едно за първи път виждам хора в тоз живот. Така са то бременните. Някак въодушевено мина краткия път до Етрополе. Бяхме тръгнали без ясна идея дали ще оставаме да спим или не. Васко предложи да ни даде ключ от къщата, ама решихме, че винаги можем да опънем палатка или шалтета и да спим на самия фест. Да, ама никой не беше взел предвид диването в корема ми.

Пльосваме се на поляната, намираме си разни дружки, щъкаме по огньове, слушаме музика. Там е и Елица, която е родила преди няколко месеца и е един от първите ми сблъсъци с пресни майки. Слушам аз и по едно време усещам как въодушевлението ми от фестивала се топи в полза на тихия ужас от предстоящото раждане и майчинство. Докато тя се замъква да приспива дете в палатката, аз окончателно решавам, че тая работа с нощувката няма да я бъде. Не ме свърта ни права, ни седнала, ни легнала. Сашко и Теди подхождат с разбиране и се съгласяват да седим колкото искаме, но в крайна сметка да се приберем у дома по някое време. Изкарахме юнашки до към 2-3 през нощта. Казахме чао на последните оцелели и се затъркаляхме към Витарата. Към 4 и половина аз и коремът ми се прибрахме успешно у дома. Та, сега да ви кажа, защо все ме избива на смехория, като си мисля за Етрополе. Заради следващия ден.  

Та, събуждам се сутринта, освирепяла от глад и се сещам, че аз почти нищо не съм яла предния ден. Основно съм се наливала с течности. Правя си топли сандвичи, ям плодове, после си готвя миш-маш и в общи линии изкарвам неделята в голямото ядене. Рязко се сещам, че в раницата имам забравена кутия с шоколадови бисквити. Отварям ги, а те се натрошили от цялото влачене по поляните. Ммм, идеално ще се вържат с голямата кофичка ванилов пудинг и половин литър прясно мляко. Сядам насред избухналия в чинии хол, вадя лъжицата и блажено кусам натрошените бисквити. И точно в този момент се връща Васко, който блокира при гледката и се чуди да се смее ли, да плаче ли. А аз поглеждам невинно:

• В моя защита - мислех, че ще се прибереш по-късно.

До ден днешен този момент е известен като Еленския брейкдаун след Етрополския фест, а аз се хиля всеки път, като се сетя за бисквитите с лъжица и кимам “Да, да - планината наистина много отваря апетита.” Много, много…

Минаха още няколко години. Появи се Виктор. После се появи Бобо. Много пъти сме ходили на старата къща.

Признавам си, децата усещат мястото повече от мен. Тук им идва музата да творят. И се чувстват свободни. Дали ще боядисват стена с вода, дали ще садят цветя с баба, ще ремонтират подa с татко, или ще събират листа с дядо, те си го усещат като тяхното място от ден първи.

Което ме води до последното ни Етрополе. Тръгваме в пълен състав, за да празнуваме рождения ден на Любка. Времето е чудесно, пътят е красив и зелен, децата дремят в колата, а слънчогледът на задната кора носи още слънчевост на деня.

Обаче едната гума нещо притреперва на магистралата. И гръмва. Да, гръмва. Ей там, на пътя. Децата се постреснаха. “Ама, тати, как така гръмна тази гума?” Ами ей така. Викам си, то ние като тръгнем нанякъде, все е редно да стане някой лек сакатлък. Васко чевръсто сменя спуканата гума и продължаваме.

Спираме пред къщата, влизаме в двора и ахваме. Любка и нейните приятелки Таня и Весето бяха успели да преобразят старата къща и уютното дворче до неузнаваемост. Симеон, таткото на Васко се беше включил юнашки в организацията с много изненади за рожденичката. На малката веранда откъм улицата се мъдреше импровизиран плот с минибар и бяло диванче. Елегантно подредени чаши, кани с домашна лимонада и букети с великолепни цветя.

Масите в градината бяха пъстро украсени с красиви плата, скарата разнасяше лек аромат на печени тиквички, а балоните, свещите, градинската люлка, шарения хамак, масичката с грамофона и старите плочи придаваха допълнително очарование на градинското парти. Да, истинско, уютно, лятно, свежо градинско парти. Подготвено с много, много любов.

Тортата с пеперуди беше пострадала по път, но Таня успя да я ремонтира с много търпение. Виктор се захласна по грамофона, а плочите ме върнаха някъде в моето детство. Мони твърдеше как много хубаво е вързал хамака, точно преди с Бобо да вирнат краката във въздуха. А Чичо Павка обикаляше навред с “Ще ми казвате Павлос Етрополос Максимус и ще ме снимате само по лавров венец и роба. В краен случай чаршаф”. 

Шляех се усмихнато по двора, подремнах на хамака и през цялото време си мислех, колко е важно да имаш такова семейство и такива приятели. Да, приятели, които да могат да направят красота от всичко. И да искат да я направят за теб. Които настояват да ти подарят най-вкусната торта с лилави пеперуди. И времето си. И усмивките си. Които да разказват спомени. Да споделят с теб старата къща, да усетят твоето място и да ти донесат малко магия, малко приказност.

Този следобед ми се прииска и аз да съм си на мястото. Като децата, като Васко. Които винаги са виждали Етрополе с широко отворени очи и сърце. Може би както аз виждам къщата на баба и дядо в моето село - в спомени и с любов. И изведнъж се сепнах - всъщност вече ми е удобно тук. И ми е свободно. Не съм притеснена, не съм предпазлива. Това е и моето семейство. С цветовете и драскотините си. С обичта си. С всичките лели, чичовци, братовчеди и семейни приятели. Със сестрата на Васко - юбимата леля на Вики и Бобо. А децата ми - те са късметлии. Някога ще пораснат и ще намерят пътя си. Но когато се отбият тук, ще виждат къщата в шарени спомени и тихо ще се усмихват.  

Пак ми се ходи на Етрополе. Но вече не заради другите, а за себе си. Искам да усетя още от мястото. Може би най-после Васил да ме заведе на етрополска пещера. Или да се разходим по някой от многобройните туристически маршрути. Или пък да отидем на следващия Мога Фест. Или просто да подремна на хамака, там до бръшляновата къща, под ореха, докато децата садят цветя, играят с пластелин и си творят спомените. Колко малко му трябва на човек, а колко много може да получи.

От един домашен следобед.

В една малка градина.