Великден по Карлуковски
Знаехме, че този Великден ще събере пещерняци по Карлуковските поляни за дълъг уикенд - петък до понеделник. Хем имахме нужда от почивка, хем да свършим разни задачки у дома, хем да изведем децата на зелено. В крайна сметка решихме да се включим в пещерното мероприятие само за събота и неделя.
Понеже се славим с организаторските си способности, в петък вечер се оказахме без боядисани яйца и без козунаци. Васил сън не спа и замеси 2 козунака. Нещо обаче не се разбраха особено с фурната и крайният резултат беше по-скоро щоленски, отколкото козуначен, но пък за сметка на това домашен и вървящ чудесно с топла напитка. И така, след нощната епопея с печенето, Васко имаше нужда да се наспи сутринта, а аз се захванах с простата задача “събиране на багаж за четири човека.”
Обожавам да ходя на палатки, но да хукнеш с малки хлапета за една вечер, е твърде изтощително. Обаче зеленото и лагерния огън обикновено успяват да компенсират всички неудобства.
Та, багажа!
Първа раница: палатка, шалтета, чували, хамаци, осветление за палатка, одеяло за пикник.
Втора раница: дрехи за двама възрастни и две деца, дъждобрани, ветровки, полари и резервни обувки.
Трета раница: настолни игри, флумастри, книжки, хилки, топки, карти, фризби
Четвърта раница: челници, канчета, чинии, прибори, бутилки за вода, ножове, четки и пасти за зъби, слънцезащитен крем, лекарства - лепенки, термометър, капки за нос, противоалергични капки, противотемпературни капки, противовъзпалителни капки, противонасекомни мазила, антибактериални кърпички и всякакви илачи, които все съм нямала, когато ми потрябват.
И още: Маса, столове, купешки и домашни козунаци, месо, зеленчуци, банани, лютеница, хляб, сокчета, кафе, бира, вода и други дребни нещица.
И не на последно място: 3 великденски зайчета, 30 сварени яйца и бои, що-годе подходящи за полеви условия.
Добре, че нямахме намерение да влизаме в пещери, че към това всичкото, ако трябваше да добавим инвентар, вече щеше да ни трябва и ремарке.
Както можете да си представите, този багаж не се събира за 15 минути. Натоварваме се в колата ранния следобед и палим в онази посока. И преди съм казвала: всеки път, отивайки към Карлуково, се чувствам като да си отивам у дома. Уютно, удобно, познато, забавно, свое. Така го усещам. Излизайки от София вече ми беше едно хубаво, а небето ме захласна. През целия път ни следваха едни нарисувани облаци, които чак ме накараха да извадя телефона за снимки.
Подминахме отбивката за Проходна пещера и завихме по черния път, в посока към лагера. Посрещна ни един приятел, който беше натоварил 5 деца в колата и се връщаше след пазар от Луковит. Детска градина на колела.
Следвахме го през няколко поляни, докато стигнахме нашата. Отворих вратата на колата и… Свобода. Палатките накацали нашироко, няколко деца тичат в захлас да ни посрещнат, слънцето гали с точната топлина, а облаците - все така приказни.
Децата се гушкат. Разменят си шоколадови зайци, сладоледи, банани и сокчета и галопират като отвързани коне по поляната. В лагера, освен децата, имаше едва няколко души, отговорници за детския клуб. Всички останали бяха хукнали по пещери. Всъщност лагерът се разполагаше до входа на Дълбоката пещера, затова периодично се чуваха викове по хлапетата (основно по моите) “Не натам. Не хвърляйте пръчки - долу има хора. Ритайте тая топка в другата посока”. Трябваше малко да ги кротнем и тук на помощ щяха да дойдат великденските забавления.
Но всичко по реда си. Харесахме си място за палатка. Васко премести колата и започна да ни строи спалнята.
Аз извадих масата, столчетата, яйцата и боите. Бяхме взели и някакви флумастери за рисуване, за по-лесно, както и бои с ръкавички, с които се овалват яйцата. Всичко хубаво, ама ръкавичките са две, пък децата шест. Освен това боите трябваше да се сложат във вряла вода. А Виктор започна да нарежда, че трябва да му намеря 6 съда + лъжици за боядисване + оцет. Викам, ааа – не! Намерих едно канче и газов котлон, стоплих вода и метнах всичките боички вътре, както си бяха в продълговатите опаковки. Намерихме ножичка, резнахме им върховете, заредихме децата с кухненска хартия и оставихме работилницата под вещото ръководство на най-голямото ни налично момиче - Кака Ния.
Сега вече с кеф си отворихме по бира и се впуснахме да наваксваме с приказки. Децата отбелязаха небивал успех с боядисването на яйцата. Очаквахме, че ще има 25 счупени и има-няма 3 боядисани, а всъщност успяха да направят прекрасни яйца, почти без жертви, и с много малко оцапани дрешки. Естествено, ръчичките бяха шарени като яйцата, а хлапетата гордо ги размахваха, наред с най-любимите си творения.
След яйцата продължиха с рисуване, ритане, тичане, а в някакъв момент успяхме да кротнем част от тях с играта “Познай какво съм”, като тук и някои възрастни взехме участие. По това време започнаха да прииждат и пещерните хора, окъпани и окаляни, ухилени и изморени.
Хлапетата също бяха започнали да се поуморяват и, освен че изпиха тонове вода, висяха на една безкрайна опашка за филии с лютеница и наденички. Досущ като детски лагер от 80-те, ама без наденичките 🙂
Малко след следобедната закуска поляната започна да се огласява от нови команди, които никой не отразяваше: “Деца, оставете брадвата. Не пипайте мачетето. БРАДВАТА ОСТАВЕТЕ ВЕДНАГА! Не, не може да цепите дърва. Ето ви фризби. Не се бийте за фризбито. Не се бийте за топката. НЕ ПИПАЙТЕ БРАДВАТА. Все още не може да цепите дърва.” По едно време станах свидетел на следната умилителна картинка: двама левенти блъскат с пръчки по дървата, все едно ги цепят, а отстрани най-добрата приятелка на Виктор (с прозвище “Малкия генерал”) елегантно набива филия с лютеница и нарежда: “Ами да, нали затова са мъже” и се врътва със самочувствие на модна икона, все едно хич не е с тениска, омазана с боя за яйца и други красоти :) <3 След малко виковете пак се поукротиха с настолни игри, пък вече започна и да се постъмва.
По принцип имахме план да отидем до Карлуковската църква в полунощ. Миналата година обикаляхме баш тая църква, нищо че бяхме изпуснали службата, която се оказа, че е минала в 22:00. Но, предвид локацията ни - през девет поляни в десета, хлъзгавата трева, потенциалната кал и наличните камъни по път, решихме, че тази година ще посъкратим традициите и ще се ограничим с яйца, козунаци и Христос Воскресе. Огънят топлеше, а сачът въртеше мръвки и зеленчуци, дето са най-вкусни ей там, под карлуковските звезди. Разговорите и смешките си се нижат както си знаем: хора разказват за дупки, аз мрънкам как ми се ходи по дупки, ама рядко ми се случва, обещаваме си скорошни мероприятия, коментираме екипировки, даваме акъл, взимаме акъл и се чупим от смях на разни подземни куриози. И така, децата избутаха до полунощ, раздадоха ни яйца, омазахме се с боя, изядохме козунаците и доволно продължихме с бирите и раздумката.
Обичам вечерите край огъня. Обичам и когато шумотевицата започне да утихва, а хората да оредяват. Обичам онзи момент, когато вече много ми се спи, но ми е толкова хубаво под звездите, че отлагам съня до последни сили. Обичам и когато огънят започне да губи силата си, захладнее и аз най-накрая се сгуша на топло в чувала до моите момчета. У дома.
Обичам и сутрините в лагера. Когато се излюпваме един по един, разнася се аромат на кафе, започват да се издирват четки за зъби, а водата е особено вкусна. Когато, след сутрешните ритуали, всеки се отпуска на столче около загасналото огнище, с канче в ръка, и мързеливо се наслаждава на слънцето. Когато отлагаме събирането на палатките за “след малко”, докато изпием още едно кафе или още един чай, и разкажем още един виц.
И така, докато тази сутрин отлагахме събирането на багажа и режехме с трион домашния козунак за кафето, всъщност решихме, че не бързаме за никъде и можем да си прекараме целия ден на поляната. Полека-лека лагерът започна отново да опустява - кой хукна по пещери, кой по скали, кой у дома. Останахме шепа хора и няколко хлапета, които продължаваха да водят борби за надмощие.
Така неусетно се изниза следобедът. Почистихме пагера, събрахме дърва за огън, за да нахраним гладните пещерняци, когато се върнат, посъбрахме палатката и други по-обемни багажи. И тъкмо когато бяхме разпалили огъня, заваля. В началото леко. Надявахме се да размине, но все пак взехме мерки - събрахме разпръснатите маси, храни и дрехи под тентата, сгънахме столовете, затворихме циповете на останалите палатки, Оставихме по някоя дрешка за децата, натоварихме багажа в колата, а Васко реши да я свали на равно, защото е по-ниска и имаше шанс да закъсаме, в случай че завали по-силно.
И тогава наистина заваля. Нямаше и помен от живописните облаци - небето беше равномерно сиво и не обещаваше да спре. Огънят се предаде, а ние се скупчихме под тентата, надявайки се все пак да извали по-скоро, за да не се налага да ходим с децата под дъжда. Бяха останали нашите две хлапета, още един шест годишен юнак и каката. Всички си намериха по един човек, в който да се сгушат, а Бобо, най-малкият, си заспа под дъжда. Ей, добре че свалихме колата навреме. Васко хубаво се сети. Ама май повечко дрехи трябваше да оставим. А и дъждобраните не свалихме. Здраве да е. Запалихме една от другите коли и с притичване пренесохме децата вътре. Най-после се пребориха за телефон, че да кротуват на топло. До този момент електронните средства бяха табу по поляната.
И така, останали само възрастни под тентата, започнахме да се шегуваме на едро. Дъждовните разговори също ги обичам. Когато всички са скупчат натясно под спорната сушинка, си стават някак близки и често беглите познанства бързо се превръщат в нови приятелства.
Започнаха да прииждат коли - пещерняците изпълзяха поетапно. Дъждът понамаля и Васко успя да събуди огъня. А когато вече беше накаляло доволно, съвсем спря. Сачът отново зацвърча с тиквички и наденички, а хлапетата се разбудиха и започнаха да обикалят с челници около огъня, като малки духчета. Накрая се кротнаха на столчета и в момента, в който аха пак да заспят, ние, като “отговорни” родители, ги разбутахме да си ходим. Предложиха да ни закарат до нашата кола, но ние юнашки решихме, че ще тръгнем пеша. Нищо че е тъмно, нищо че е кално, нищо че сме с деца. Както казах, отговорна работа. Чакат ни едни тиквени медали някъде там.
Сбогуваме се с народа и хукваме в тъмнината.
Аз, хванала Виктор за ръка, Васко - Бобо. Вървим си ние по пътя, а калта става все по-лепкава и хлъзгава. Малко сюрреалистична е разходката. Мрак, и насред мрака 2 челника. Виктор омрънка света, че колата не е до нас, та трябваше дълго и обстоятелствено да обясняваме защо сме я преместили, че е нямало да можем да си тръгнем после и пр. Накрая, след множество контравъпроси и уточнения, май разбра, спря да недоволства и се съгласи, че е „хубаво приключение“. Вървяхме сравнително кратко, но се усети като час. Стигайки до колата, започна голямото ровене за резервни обувки и анцузи, защото хлапетата се бяха окаляли до ушите. Преобухме ги успешно и тръгнахме. Няма да преувелича, ако кажа че почти не дишах, докато минахме офроуда. Имаше много кал, коловози и пързаляне по мократа трева. Имаше и късо объркване на пътя на финалната права. Но, в крайна сметка, стигнахме до асфалта благополучно. Погледнах часовника - минаваше полунощ. Браво бе, страшни загоритенджери сме.
Въпреки желанието ми да навигирам и да поддържам някакъв солидарен разговор с шофьора, отнесох плувката почти мигновено. Малко преди София, в просъница чух как Васил си пее - явно вече му се беше доспало. Пътят е сравнително кратък, та към един и половина най-после се добрахме до дома. Кратка баня, пижами и всички уморени и доволни се настаниха по леглата.
Докато гледах дисагите, калните обувки и опушените якета в коридора, си помислих с усмивка: Струва си! Целият багаж, хамалогията и недоспиването. Това, че си парцал на другия ден. Струва си. Чувството за принадлежност към другите, към света, към природата. Ароматът след дъжд, сутрешното кафе, ония облаци, разказите, разговорите, огъня, непредвидените ситуации, усмивките, умората.
Струва си. Другия уикенд пак :)
