Уикенд в две части: неделна разходка до манастирите край Разбоище

Усмихваше се в спокойния си сън. Такива моменти искам да запазя завинаги в ума си като спомен. Поразмърда се да се намести, избълбука нещо бебешко и отново се унесе блажено. Това бе времето ми да се протегна хубаво по цялата дължина на леглото и да направя ревизия дали и какво точно ме боли след натоварването от предходния ден. Сама себе си изненадах, че се усещах супер свежа, в абсолютна кондиция да скокна веднага и да повторя километрите от маршрута. Ама наистина ми мина тази мисъл през ума - да заведем домашния ни татко по същото трасе, да го минем заедно, да го направим поне малко съпричастен към вече преживяното. Но реших да съм благосклонна към него и да го оставя да поспи още час-два и след това да се отправим, както предварително се бяхме наговорили няколко дни по-рано, на лежерна разходка из Разбоишкия край. Той си се бе навил вече за там, няма да обърквам подредбата в главата му. Пък и денят се очертаваше сух и слънчев, не като съботата с облачно небе и дъждовни ръмежи. А докато проучвах какво и в каква последователност да видим край Разбоище си го представях точно така - в типичен есенен ден, когато дървесните златни багри са в апогея си. Разбира се, всичко тръгна от желанието ми да видя самия Разбоишки манастир, с църквата, кацнала високо в скалите. Вероятно е да сте я виждали неведнъж на снимка. Но не мислете, че впечатлителностите на района се изчерпват само с нея. И цял ден да си отделите, все ще има още и още красоти да видите и посетите.

Денят малко по малко напредваше, така че трябваше да се заема с тежката и сложна задача да събудя двамата ми мъже. Не разбирайте погрешно, много обичат да приключенстват, но повече обичат да си поспиват. Което за ранобудник като мен е вид китайско мъчение. Особено когато имаме планове за деня и вече треска ме тресе да усетя нови земи под краката си, да видя нови неща с очите си.

Някъде почти обедно се отправихме на път. Разбоище е на около час от София в посока сръбската граница. Минахме през Костинброд, Шума и Годеч. Има път и през Драгоман, но явно в него ден GPS-ът ни бе в настроение за първоначално споменатия маршрут. На самия Годеч така се увъртяхме нещо без да искаме, та минахме допълнително през селата Стойкина и Туден. И, както всеки път се е оказвало когато объркаме пътя, имало е защо. Без да има конкретни забележителности в точно тези населени места, самите те ни направиха прекрасно впечатление. Подредени, чисти, поддържани къщи с подравнени и обработени дворове. Живот, имаше живот в тези села. Забавихме нарочно скорост просто да се насладим на това, на усещането за живот в българско погранично село. В абсолютен противовес на множеството изоставени и обезлюдени такива, които по-често се случва да срещнем по пътя си. Живот имаше и в Разбоище, както и същите китни дворчета на образцови къщи. Минахме през цялото село следвайки табелите за към манастира. В сами неговия край, на селото, започва черен път, напълно проходим и с ниска кола, каквато е нашата. Кара се по него докато повече не може. Да, да, знам как звучи, ама то си е буквално така. Караш, караш и в един момент стигаш до поляна, а след поляната пътят преминава в пътечка между дървета, храсти и шубраци, та ти идва на ум, че не е лоша идея да оставиш колата на въпросната поляна. И още докато се извършват последните парко маневри виждаш как пред погледа ти се ширва един хълмист хоризонт, един простор, една есенна идилия. Ми, то реално сме си в Западна Стара планина, даже някъде съвсем наблизо трябва да е и връх Тодорини кукли. И него имам идея да качим, но не днес. Днес ще сложим дребосъка в ергономичната раница и ще го караме лежерно.

Речено-сторено, лежерно да е. Тръгнахме по пътечката надолу, надолу. Уж към скална църква отивахме, пък надолу се движехме. Усещах, че ще има изненада някъде по трасето. И тя не закъсня. Буквално десетина минути по-късно се озовахме на панорамна скала с поглед към цяла долчинка. А там, в долчинката, скътан е манастирът “Въведение Богородично”, Разбоишкият манастир. Скалната му църква, от която тръгна изобщо идеята за посещението ни, е извън неговите предели, но напълно достъпна по мост над река Нишава и изградено стълбище. Интересен и малко съкрушителен за любителите фотографи факт е, че тя никога, в нито една част на деня, през нито един сезон, не бива огрявана от слънцето. Все си стои сенчеста, леко драматична. Още по-съкрушително е заличаването с бяла вар на стенописите, които според документи следва да датират от XVI-XVII век. и на места “прозират” с мистериозно изящество, карайки ни още повече да съжаляваме, че са завинаги загубени за човешкото око в пълния си блясък. Кой и защо е решил да варосва върху тях историята мълчи. Или по-скоро се разкланя на различни посоки. Две версии ни разказа благата монахиня, единствената монахиня живееща и поддържаща територията на светата обител. Според едната след като манастирът запустява в началото на XX век, църквата бива вандализирана до степен невъзможност да се възстанови и затова единственото решение е било всичко да се боядиса в бяло, да се започне наново, начисто. Другата гласи, че изключително прилежен Божи служител, чието име остава неизвестно, толкова се стараел да поднесе на Бога всичко чисто и бяло, та запретнал ръкави и избелил храмовите стени. И за да е сигурен, че новата мазилка ще хване добре, издраскал с длето стенописите.

Две истории с еднакъв край - бяла варосана църква, кацнала в скална ниша. Но пък именно това я е направило отличителна в нашето съвремие, та от време на време някой се присети да намине натам, да навести манастира, да се заговори с монахинята, да ѝ помогне със събирането на нападалите орехи от огромното дърво. Домашният ни татко поне с охота предложи последното. А в замяна получи торба със спомени и интересни разкази. Е, и шепа от черупчестите плодове, с които се подкрепихме. А какво правихме през това време ние с дребосъка? Е, той си се возеше отново прикрепен за гърба ми, а аз просто поседнах на една слънчева тераса, тук слънце огрява, и се загледах в стените, чардаците, двора. Подредени, спретнати. Всичко е овехтяло и едва крепи гръбнак под тежестта на годините, но е подредено и спретнато. И с множество кашпи с мушкато навсякъде. Мушкатото е цвете, което придава особен уют на селските къщи и на манастирските дворове, поне аз го виждам така. Личи си, че мястото е под грижата на женска ръка. Само един чифт женски ръце, но с воля, вяра и добри намерения чудеса могат да се постигнат.

Топло ни стана, на душите топло, а бе време да продължим по пътя си. Съвсем наблизо е Чепърлинският манастир “Света Петка”. До него може да се стигне по два начина - по-напряко по жп линията, в четвъртък мина товарният влак, не се притеснявайте, вървете спокойно, беше ни казала монахинята. По-заобиколно е по черния път, който тръгва право срещу “Въведение Богородично”. Решихме на отиване да хванем по него, на връщане ще сме по релсите. Пък и малко да пуснем дребосъка на собствен ход. Което ни забави като време доста, за над час изминахме разстоянието от няма и километър, но пък към торбата със спомени и интересни разкази, която домашният ни татко започна да пълни по-рано, добавихме още, наши си такива. Устремено да джапа във всяка локва от вчерашния дъжд дребосъче. Събиращо камъчета, позлатени листа и всякакви по форма и големина пръчки дребосъче. Гледащо към дърво с дива ябълка и търкащо многозначително коремче дребосъче. Плувнало в сок от всякакви диви плодове - ябълки, круши, сливи - дребосъче. Много смеещо се дребосъче. Така, слагайки спомен след спомен в торбата, стигнахме пред портите на “Света Петка”. Открехнахме боязливо металната врата и пред погледа ни се ширна огромен двор с идеално подравнена трева, натежали от кехлибарен плод лозници, спретнати постройки, някога ползвани за жилищни и селскостопански. Бялата църква изпъкваше красиво на фона на зеления килим с жълти елементи от нападалите листа. А зад дуварите на обителта, като перфектен фон на описаната идилична картина, горда в есенната си премяна, протягаше снага вече споменатата Западна Стара планина.

Поогледахме се наоколо, не видяхме жива душа. Ни други посетители като нас, ни грижовните стопани на манастира, които се бяха постарали той да ни посрещне така добре. Стопани защото монаси няма от много време насам, уви. Все едно всякакво човешко присъствие се бе изпарило. Само звънкият детски смях кънтеше на воля из всякъде. Постояхме, разгледахме, пак постояхме в смълчания уют на обителта, нагряхме гърбини на падащите меко слънчеви лъчи, направих няколко снимки и току да си тръгваме чухме лекото пърпорене на мотор. Металната порта на манастира се отвори широко и вътре, яхнал металния си кон, влезе стопанинът. Малко се стреснахме. Така се бяхме унесли в усещането да сме сами, съвсем не очаквахме някой да се появи. А той се появи с най-широката и блага усмивка на света - моля ви, наберете си ябълки, круши, грозде, има толкова много, не мога да го изям сам. Сам? Значи и той, както монахинята от Разбоишкия манастир, се грижи сам за цялото това място. И го прави не само с ръце, но и със сърце и душа. Искаше ми се да го попитам какво е довело един светски човек да живее изолиран тук и да се отдаде на мисията да опази “Света Петка” от упадък и разруха, но вниманието ми се отклони към дребосъка, който старателно обираше ниско разположена чепка грозде и тъпчеше лакомо всяко докопано зрънце в устата си. А после мислите ми бяха прорязани от шума на моторна косачка за трева. За нас може и да беше почивен неделен и лежерен ден, но за стопанина на манастира си беше просто ден от седмицата, ден със задачи, които няма кой друг да чакат да ги свърши.

А нас ни чакаше път навръщане. За който избрахме да минем по железопътните релси. По самотните железопътни релси, навестявани от влак само по веднъж на седмица, в четвъртък. А е било време когато ежедневна пътническа линия е свързвала селата, и пред двата манастира има останки от малки гари.

Има нещо романтично, поне в моята глава е така, в ходенето покрай релси. Нещо авантюристично, дори леко предизвикателно, може би мистично. Сигурно защото колкото и да ходиш, те все така продължават да се простират в безкрайността на хоризонта пред теб. Създават усещането за вечност на момента, за дълбочина и продължителност на пътуването. Като ученичка си представях, че действието на разказа от Павел Вежинов “В един есенен ден по шосето” се развива именно край ж.п. релси, макар ясно да е индикирано, че става дума за асфалтово шосе. Но за мен бе по-логично да си представям сцените от историята до металните паралели. Така си го усещах. А напоследък гледам по снимки доста хора ги намират за фотогенични и за добър декор на фотосесии. И все пак, винаги имайте едно на ум когато решите да хванете път покрай релси, реално си е опасно начинание. Особено по натоварените маршрути.

След лирическото релсово отклонение, съвпадащо с нашето връщане към изходната ни точка, към панорамната скала над Разбоишки манастир, да кажа че дойде време да се насладим на залеза. В началото на деня не бях забелязала, че има поставена пейка на точно това място. Сега разбирам нейната основна фунцкия. Умишлено и старателно изчислено или напълно случайно е поставена в точка от равнината, която разкрива пред погледа на човек, когато е седнал на нея, най-доброто от долината. Особено в този час на денонощието. Огън пламва по хребета на планината, постепенно обхваща гората, керемидите по покрива на манастира. Няколко минути така и всичко става сумрак. Става време да потеглим отново към дома, към София.

Ще спомена, че набързо минахме и покрай Букоровския манастир “Свети Георги Победоносец, до който се стига по сравнително добре изравнен черен път. Привлече ни информацията, че манастирът е уникален със своите 5 църкви. Не си ги представяйте разпръснати из територията на обителта, както ние първоначално направихме, а слепени една за друга, като само първата е действаща и даваща името на религиозния обект. Останалите 4 са или в строеж, или приличат по-скоро на складови помещения. Отново няма монаси, само стопанин. Уви, за разлика от първите две посещения в този ден, тук не почувствахме уют, нито смирение. Не почувствахме нищо. Може би само леко раздразнение от натрапчивото оплакване на стопанина за липсата на държавни средства, безхаберието на частни дарители и какво ли още не, при все че едноетажната къща, в която самият той живее е в двора на манастира и изглежда най-добре поддържана и уредена от всичко наоколо. Разбира се, това е субективно усещане, предвид популярността на мястото предполагам на повечето посетите им се харесва. Може би просто ние сме били в неподходящо време и разположение на духа. Обективно погледнато мястото си има прилично дворче с котараци и един безкрайно добродушен стар дакел, цветчета и други насаждения, маси и скамейки, има си лафка, ако някой желае да си вземе нещо безалкохолно за пиене или пък да си купи за спомен сладко от диви плодчета, в подкрепа на недовършения градеж. Купихме си мармалад от малини, дадохме своя принос, но не сложихме нищо в торбата ни със спомени. Или просто тя вече преливаше от всичко вече събрано през деня до него момент и трябва друг път да се върнем, с нова торба за спомени, да започнем от там пълненето, за да дадем шанс на мястото да ни хареса. Из района има и други манастири, с които можем да комбинираме. Определено ни е любопитен Шумският, който бе сцена на популярно реалити предаване преди няколко години. И още един по-мъничък - “Свети дух”. Има какво да се прави из годечкия край, из пълния с живот годечки край.