Кайро - градът на контрастите
Отдавна си мислех колко интересно би било да посетя някой ден Египет и да стигна до пирамидите в Гиза.... Не, това не е разказът ми за Хургада, въпреки че началото е такова, уважаеми читатели. Не сте прекалили с виното, всичко е наред!
Почивката в Хургада предвиждаше последната нощувка да е в Кайро, така че беше време да стегна багажа, за да съм готов рано на следващата сутрин да поема дългия път и да изминем 460 км с автобус. На всичко отгоре, бях се уговорил и с таксиджията, за който разказах как мислеше, че съм местен, да се видим за малко и да ме запознае с неговите приятели. Реших, че ще е по-мъдро да приготвя първо багажа, защото едва ли ще ми се занимава и с това като се прибера изморен и се заех с тази тежка задача. Поне лично за мен е такава, защото не съм от онези, които просто изсипват всичко в куфара като жито в чувал. Първо сгъвам всички дрехи, след това започвам да опаковам старателно в пликове и после още по-внимателно подреждам всичко като по рафтовете на аптека. Мда, Монк може би ще ми поиска автограф, ако прочете разказа ми, но това е реалността. Пропуснах да спомена как се уговорихме с моя нов приятел – шофьорът на такси. Тъй като имах телефон, но по това време цените бяха само за в краен случай, ако съвсем няма друг вариант, то си разменихме мейли и по този начин се разбрахме въпросната вечер той да мине с таксито до главния вход на хотела в 17 часа. Трябваше да побързам, защото улисан в аранжиране на куфара не бях забелязал, че остават 10 минути до 17 часа.
Хасан беше паркирал своя Хюндай със свалена табела такси и ме посрещна с усмивка 24 карата, избърборвайки нещо бързо на арабски. Приближих се и смеейки се му отвърнах, че му припомням отново, че е по-добре да говорим английски. Набързо като в сценка от пиеса, сякаш по негласна уговорка, изиграхме част от ситуацията на първата ни среща, когато той беше убеден в египетския ми произход и дори смяташе, че съм от Александрия. Посмяхме се от сърце и чак тогава забелязах, че имаме публика – двама мъже на дистанция от другата страна на колата. Влядислав, запознай се с моите приятели – Халид и Масуд, след което добави, че първото име означава безсмъртен, а другото – щастливец. Веднага ми хрумна, че ако бяхме в България, веднага можеше да се лепне един прякор на Масуд – Алеко /след като е щастливеца по значение на името/ и се засмях, но замаскирах това като широка усмивка и израз на задоволство от запознанството, за да не се получи конфузна ситуация. Качихме се в колата и потеглихме към другата част на Хургада. Заведоха ме в Шиша /наргиле/ бар, което за мен тогава определено си беше новост и обстановката ми се стори доста интересна. Алеко /Масуд/ ме попита дали съм пушил наргиле и след като отговорих отрицателно и тримата заедно с широка усмивка ми предложиха да изпробвам. Никога не съм изпитвал влечение към пишенето на цигари, пури или каквото и да е, но реших от учтивост да се съглася. Приготвиха ми и след като ми обясниха точно как трябва да действам и тримата зачакаха с интерес дали ще ми хареса. Опитах веднъж, усетих вкус на ябълка, но втория път се задавих и след като половината посетители се обърнаха да видят какво става, най-после спрях да кашлям. Моите трима местни приятели видимо се притесниха дали съм добре, но след като ги успокоих, оставих на тях тази арабска занимавка, а аз си поръчах една голяма вода. Как беше старата поговорка – „Бистра водица, мирна главица“. Заприказвахме се, разказваха ми различни свои истории, шегувахме се, посмяхме се. Така неусетно мина час и половина и споделих, че е време да си хвана маршрутка към хотела. Хасан ме погледна сериозно изпод гъстите си вежди – ти си наш гост, не ни обиждай, ще те закараме с колата разбира се. Направихме си няколко снимки за спомен и към 19 часа бях обратно в хотела. Багажът беше готов, нямах други важни задачи освен да хапна на вечеря няколко десерта и да си почина след това преди пътуването до Кайро. Речено сторено.
Легнах си към 22 часа и съм заспал неусетно. В просъница чух звънене на телефон и не можех да установя дали сънувам или наистина се чува този настоятелен звук. След като се повтори 5-6 пъти осмислих, че не спя и не ми се причува, размърдах се с неохота, отворих бавно очи и разбрах, че звъни вътрешния телефон в хотелската стая. Толкова ми се спеше, че първоначално изобщо не се сетих, че бях поръчал събуждане за 4:30. Протегнах ръка и едвам добутах слушалката до ухото си. Чух бодър и настойчив глас – Альо, Сър! Гууд морнинг! ... Какъв Сър...толкова ми се спеше, че и с президент да се беше обърнал към мен ми беше все тая честно казано. Едвам промълвих някакъв поздрав и затворих телефона. Това явно не е било много убедително, защото веднага след това се чу отново звъненето. Вдигнах и обясних бавно, че съм станал и благодаря, за да не се потрети упражнението. След 15 минути бях пред ресторанта, от където взех сух пакет за из път и едно кафе, за мога да си отворя очите поне на 60 процента. Ароматът ми подейства като живителна сила, вдишвах бавно без да отпивам и се наслаждавах на разбуждането на сетивата ми. Беше уникално усещане в тишината, докато в следващия момент викане на родния ми език някакси развали идилията – „Татко, татко, взе ли хавлиите от банята? Да не забравим нещо в стаята, че после какво ще правим?“ – Костадин и Атанас Хайвазови разбира се – тези незабравими герои от нашата група, които запомних още на летището в Хургада. Нямаше как да ги объркам. „Коце, ама те не са ли на хотела тези пешкири?“ и последва ядосан отговор на тичащия към ресторанта с куфар в ръка Хайвазов-син. „Не помниш ли, че си ги подарихме за Коледа, наши са, татко! Не ги ли взе?...Ох трябва да се върна, ще закъснеем“. И цялата тази ситуация нямаше да бъде толкова проблематична заради това, че някой крещеше посред нощ в хотелски комплекс, ако при опита си да спре с куфара, Костадин не беше блъснал млада дама с чаша кафе в ръка. Разбира се – по Закона на Мърфи /без да мога да посоча кой член и коя алинея/ кафеникавата ароматна течност заля по якето друга дама и....Тишината окончателно се изчерпа като количество, уважаеми читатели. Само това мога да кажа. Не бих искал да описвам цялата шумотевица и разправия, която настъпи в следващите минути. Е, нямаше как да не ни запомнят хората. Тук там започнаха да светват лампи в хотелски стаи, явно разбудени от италианската комуникация в нашата група до ресторанта. Вече бяхме си оставили багажа и настанени удобно в луксозния автобус чакахме да потеглим, когато чух притеснения глас на Хайвазов-син – „Татко, забравихме бутилките с вода пред ресторанта, сега ще прибягам“. И докато осмислях какво става, Коцето вече спринтираше обратно към ресторанта. Шофьорът, който тъкмо старателно беше избърсал предното стъкло за пореден път и се гласеше да тръгва, остана с отворена уста и опитваше да попита нашия придружаващ гид какво става, но думите някакси не излизаха от устата му. И когато вече успя да зададе въпроса си, отговорът буквално влятя обратно запъхтян през вратата на автобуса – Хайвазов-син, прегърнал три големи бутилки минерална вода, с капчици пот, стичащи от бакенбардите по гладко обръснатите му зачервени от бързане бузи, но с доволно изражение и премигвайки виновно. В този момент бащата се провикна от място – „Е защо са ти три бутилки, Коце, майка ти нали остана в България?!“ Това някакси сякаш свали окончателно насъбралото се напрежение след караницата преди това и хората от групата заочнаха да се смеят на глас.
Най-после шофьорът можеше да потегли. Предстоеше ни да минем около 460 км и след около 5 часа щяхме да сме в Кайро по предварителен план. Гидът ни разказваше интересни неща, за да ни подготви за посещението на столицата на Египет. Тук е моментът да отбележа, че пътувахме в колона с доста туристически автобуси с конвой от въоръжени с автомати военни най-отпред и най-отзад – просто такива бяха правилата и това се правеше за по-голяма сигурност на туристите. 
Пътят определено беше хубав, без никакви неравности, което правеше придвижването приятно. Редуваха се билбордове с реклами и такива с лика на Президента Мубарак. Кайро е с население над 9 милиона души, а с предградията – близо 17 милиона и е най-големия мегаполис в Арабския свят, а също и главен стопански, културен и туристически център в страната. Разположен край делтата на река Нил, градът е свързан с историческото наследство на Древния Египет и е известен като „Градът на хилядата минарета“. Там се намира и второто най-старо висше училище в света – Университета Ал Азхар. Името на града, означаващо на арабски „победител“ се свързвало с най-непревземаемата крепост на Средновековието – Цитаделата на Кайро, чието изграждане започнало през 1176 г. От 1979 г. градът е включен в списъка на ЮНЕСКО за културно и историческо наследство заради своето минало. Едно от най-интересните места, свързани с историята безспорно е Египетският музей в центъра на града, в близост до Мидан Ел Тахрир, известен като площад Тахрир – в превод „площад на освобождението“. Местните го наричат сърцето на съвременен Кайро – оживено място с големи хотели, много ресторанти, кафенета и разбира се музея, за който вече споменах. Трябва да се отбележи, че той е най-голямото хранилище на древни египетски артефакти в света. Съдържа до 120 000 експоната. Площад Тахрир е свързан и с политически събития в страната, случили се по-късно след моето посещение в Египет и довели до свалянето на Президента Хосни Мубарак след поредица многохилядни демонстрации. Иначе по отношение на климата на столицата, разположена в субтропичния пояс – научихме от нашия гид, че зимата е сравнително топла и с температури около 20 градуса през деня, които падат до 10 през нощта, а лятото е горещо, с температури над 40 градуса. Запомних, че Кайро е един от градовете с най-малко валежи, като обяснението беше, че пустинята Сахара е в близост. В този момент шофьорът прекъсна нашия екскурзовод с въпрос и след малко намали скоростта. Забелязах, че и колоната пред нас отбива встрани от пътя, като след малко по микрофона чухме, че имаме почивка 20 минути.
След минута от друг автобус дойде Милен, като ми каза да го последвам. Водеше ме в нещо като голяма столова, където се събираха шофьори и гидове, за да хапнат нещо и да си поговорят. По пътя натам ми обясни, че ще влезем в зала, където е много шумно и всеки вика. Погледнах го въпросително, той се засмя и каза, че не се шегува и ме предупреждава, че може би няма да може да се чуваме вътре. Смеейки се добави, че мога да пробвам нещо забавно – като вляза да започна да викам силно каквото реша, просто да се включа така в общата шумотевица. Погледнах го странно, при което той започна да се смее още повече и каза, че ще ми даде пример като сме вътре. Още с отварянето на вратата на тази столова ни посрещна сякаш ударна вълна шум - смесица между разговори на висок глас и викане, погледнах Милен и се засмях. Беше абсолютно прав – огледах се, имаше много хора и всеки говореше нещо на висок глас, беше невъзможно вече да чуя какво ми казва. В този момент се сетих за разговора преди да влезем и реших да изпробвам, като извиках няколко пъти различни несвързани неща. Честно казано...игла в купа сено – мисля, че дори самият аз не успях да се чуя. Стана ми много смешно. Стоях, оглеждах целия този хаос и наблюдавах как всички с чувстват много уютно и дори успяват някакси да се разберат. В този момент Милен ме привика с жест и се насочихме към някаква голяма маса, на която имаше храна – на пръв поглед забелязах нещо като питки за дюнери и в съседство големи тави с кюфтета най-вероятно или нещо подобно. Aish baladi е египетски вариант на питка хляб. Aish значи живот в превод, а baladi - традиционен. Направен е от пълнозърнесто брашно и е важно да се отбележи, че се пече при много висока температура. После в автобуса и нашият гид разказа, че се пече няколко пъти на ден в Кайро и се яде при всяко хранене. Този плосък арабски хляб се е произвеждал още от древен Египет, когато са го изпичали в традиционни пещи, направени с червена кал от река Нил. Хлябът aish baladi е важна част от египетската кухня и местните казват, че е нещо, без което не могат да живеят. Кофта е подобието на кюфтета, както вече уточних и са много популярни в Арабския свят. В Египет те обикновено се правят с различни видове подправено смляно месо, но могат да бъдат направени и с риба или от зеленчуци. Кофтата може да се оформя на топчета или пък като банички. Може да бъде на шиш и на скара. Кофтите са кофти на шиш и на скара и обикновено се приготвят със смес от говеждо и агнешко смляно месо с лук, чесън и множество билки и подправки /магданоз, мента, индийско орехче, кардамон, бахар, кимион и червен пипер/. Месната смес се нанизва на шишчета и след това се пече от всяка страна. Когато са готови, те се сервират с пита хляб, бял ориз и различни гарнитури и салати. След като добре хапнах от местния хляб и кюфтета, с Милен взехме по една минерална вода и излязохме от шумотевицата, за да се върнем към автобусите. В този момент почувствах огромно облекчение за ушите си. Все едно съм бил 4 часа на рок концерт. Усещах как леко пулсират, сякаш си отдъхваха от врявата. Беше 8:30. Замислих се – няма как да съм обядвал толкова рано. Ако пък съм закусвал, то защо го направих с кюфтета и арабски хляб. Може би от любопитство да проверя какъв е вкуса, може от лакомия, а може би просто бях леко гладен. След като не намерих логичен отговор, реших, че не всичко в живота следва своята логика и спокоен продължих напред. По-голямата част от групата беше в автобуса, дори и Коце Хайвазов с баща си. Това определено беше добър знак. Докато чаках да седнат всички, взех вестника на шофьора, за да позирам зачетен в него. Кога друг път ще се снимам да чета текст на арабски все пак 
Напред към Кайро! По пътя виждах табели Суец – движехме се в близост до Суецкия канал /вдясно по посока на движението/. Асфалтът беше перфектен, мислех си как ли са правени тези пътища сред пустинята... наоколо беше само пясъци, като дори на места в края на платното имаше навявания. Направиха ми впечатление и много вятърни генератори за ток по пътя, явно си беше ветровито. Наближавахме – видях табела 80 Суец и 160 Кайро. Пейзажът беше леко като във филм за друга планета – пясък навсякъде и на места каменни голи възвишения. Така неусетно сме доближили столицата – разбрах го по засиления трафик, а след малко се откри гледка и към големия град. По средата между платната имаше високи палми, а от двете ни страни множество сгради, които си приличаха и ставаха все по на гъсто една от друга, изглеждаше претрупано и някакси задушаващо. Направиха ми впечатление и многото джамии с минарета и си припомних за прозвището „Градът на хилядата минарета“ – май си беше вярно. Определено гледката беше впечатляваща – толкова автомобили и хора не бях виждал до тогава.
Стигнахме и нашия хотел – беше комплекс от малки 2-етажни къщи, разпръснати на голямо разстояние, а между тях имаше зеленина. Беше време за почивка след дългия път, за сиеста, както се нарича в Испания следобедната дрямка. Събудих се от някаква караница в съседна стая и сънено протегнах ръка към часовника – минаваше 16 ч. Реших да стана и да изпия едно освежаващо кафе някъде в комплекса. Намерих бара и седнах. В този момент отнякъде се появи и Милен. Бях чувал, че в арабските страни не бързат много, но тук се уверих лично. След 10 минути мина сервитьор и напомних за кафето си. – Да, Сър, няма проблеми, сега ще го донесат! – убедително и с усмивка ме успокои служителят. Продължихме да си говорим с Милен, но поръчката ми не идваше. Бяха минали 20 минути, не се сдържах и отидох до бармана, за да попитам какво става. Все пак нямаше много клиенти в този момент наоколо и не виждах причина за забавянето. Той също с усмивка ми каза, че поръчката е готова и сервитьорът след малко ще я донесе. Погледнах го подозрително, защото това вече бях го чувал. Последва 24-каратова усмивка зад бара - не мога да отрека, че са много любезни, обаче не са особени бързи. Все пак след 25 минути чакане моето кафе беше пред мен и реших да му се насладя няколко минути преди да отпия, вдишвайки ароматните пари с пълни гърди. Милен се засмя и каза, че лежерността е вродена по тези географски ширини и предвид топлия климат това е обяснимо. Пропуснах да споделя, че с кафето разбира се поръчах и нещо сладко. И то определено си заслужаваше-казваше се konafa и наподобяваше фиде. Това се оказа популярен десерт в Египет, а особено търсен и предлаган бил по време на свещения месец Рамадан. Класически Konafa са два : Konafa с яйчен крем и Konafa с ядки и мляко. Така неусетно дойде времето на залеза, който имах удоволствието да наблюдавам в далечината от доста стратегическо място в близост до нашия хотел. Имаше лека мараня, вероятно от запрашения въздух и вятъра, но беше много красиво. Големият червеникав овал на слънцето сякаш бавно потъваше в хоризонта някъде в пустинята. За съжаление бях забравил фотоапарата си, но моментът се запамети някъде в спомените ми завинаги. След този чудесен завършек на дългия ден беше време за лягане, защото на другия ден следваше кулминацията в египетското ми пътешествие – разходка в Кайро и посещение на пирамидите. Добре, че умората надделя, иначе не знам как щях да потъна в света на сънищата от вълнение. Разбира се помогна и местната бира, която видях, че се произвежда от 1897 г. и добре помага на хората да заспят очевидно.
Събудих се без помощта на часовник или предварителна поръчка от Рецепция по телефона, вероятно от емоцията, която ме беше завладяла. Беше 8, чувствах се свеж, бодър и се измъкнах от леглото, за да се приготвя за предстоящите ми срещи с Кайро. Беше време за закуска, като още на влизане в залата си поръчах едно кафе, за да може да дойде докато си избирам какво да хапна в ресторанта все пак.
Групата беше вече в автобуса, като до мен седна Жоро от Пловдив, поздравявайки ме с усмивка и класическото „Добро утро, майна!“. Нямаше как да не се засмея, опредлено ми придаде настроение този човек, както и многото му коментари по пътя – от интересни по-интересни и колоритни : „Гледай, гледай, майна, тоя блок няма покрив, а онзи апартамент няма прозорци, в Столипиново съм виждал така, майна“ или „Много коли, майна, кво става в тоя град?!“.. Трафикът наистина беше впечатляващ, на места изглеждаше като абсолютен хаос – все едно виждам пазара на коли от едно време и много автомобили на едно място. Някакси обаче всички те се придвижваха и още по-интересното е, че нямаше инциденти между тях. Все пак не бих препоръчал да шофирате в Кайро, освен ако не е много наложително. Пътни знаци и маркировка имаше, но не забелязвах някой да ги спазва. Светофари видях само на няколко места – Слава Богу те поне се спазваха. Иначе принципът на клаксона беше валиден и тук – влизаш в кръстовище и започваш да го натискаш, за да се обозначиш, изпреварваш и започваш да свириш естествено. А мигач?! – ще попитате, уважаеми читатели. - Мигач ли? Ама защо да хабят допълнително акумулатора хората, няма смисъл. На няколко големи кръстовища обаче пътни полицаи стояха и търпеливо контролираха и регулираха движението. Гледката беше и повод нашият екскурзовод да подхване темата и да сподели с нас, че нощем много водачи не използват светлини на автомобилите си и трябва да се шофира внимателно. Имало много случаи на изкъртени странични огледала на паркирали коли, но това било съвсем в реда на нещата, а в центъра се случвало да има и блъснати автомобили. Забелязахме на много места и паркирани превозни средства встрани от другите, почти на средата на платното. Гидът ни се засмя и каза, че много от тях са оставени с освободен скоростен лост, за да може да бъдат изместени, ако пречат. Спогледахме се с Жоро и последва коментар от негова страна – „Тия си правят каквото искат, майна. Голям хаос тук.“ Прав си беше. Факт. От разказа ме впечатли и това, че някои от кварталите на Кайро са толкова гъсто населени, че до 1 000 души живеят на 1 кв.км. По-бедните райони са мръсни, някои блокове са недостроени, има апартаменти без дограма, а честа гледка са блокове, които вместо покрив имат стърчащи колони с арматура – това предпазвало от плащане на данъци, тъй като сградата се води недовършена. В следващ момент минаваме покрай добре устроен квартал със зеленина, палми, хубави жилищни сгради – все едно си в друга страна, в друг град. Иначе пране можеше да се види да се вее навсякъде по балкони и между блокове дори на разпънати въжета - колоритна местна гледка.
Навлязохме в район с много стари и недовършени сгради, а по улиците впечатляваха моторизирани триколки, на някои от които се вееха знамена и добре маневрираха между автомобилите. Имаше и файтони с коне в трафика, тук-там пешеходци с типичните местни кафяви дрехи тип наметала се движеха и по платното съвсем спокойно. Възрастни мъже бяха спрели сергията си на колела и продаваха картофи и плодове на няколко места – излишно е да казвам, че не бяха на тротоара. И въпреки че бяха видими за всички, вероятно за всеки случай викаха, за да се знае, че са там и предлагат своята стока. И в целия този хаос цареше някаво ориенталско спокойствие, не усещах напрежение, хората се усмихваха.
Минавахме през Гиза. А е било време, когато мястото е било зелено и неурбанизирано, но след преселение на хора от различни краища на Египет към столицата постепенно се е получил и пейзажа, който описах. След малко се измъкнахме от тясната улица и се откри пространство. Последва възвишение и ляв завой, при който някакси настръхнах – пред нас се открояваше пирамида, която ставаше все по-близка. Салонът на автобуса се оживи и чух Жоро да възкликва, побутвайки ме: „Гледай, гледай, пирамидите, майна!“...сякаш погледът ми не беше втренчен точно в тази посока. Най-после! Това, което очаквах толкова време – едно от чудесата на света се откриваше на хоризонта, всъщност най-старият и единственият запазен до днес монумент от тях.
Разположени са на 25 км югозападно от столицата, Пирамидите са част от Некропола - комплексен археологически обект, включващ Големия сфинкс, останки от древно селище, а също и различни по-малки религиозни и погребални паметници. През 1979 г. е обявен от ЮНЕСКО за част от световното културно-историческо наследство. Групата включва трите големи пирамиди – Хеопсовата пирамида, Пирамидата на Хефрен и Пирамидата на Микерин – както и няколко по-малки пирамиди, разположени наблизо. Слушах внимателно разказа на гида ни и се опитвах да попия с очи всичко, което виждах. Намирахме се на уникално място! Пирамидите били проектирани и построени с такава точност, че дори съвременните технологии не могат да постигнат нещо подобно и до ден днешен това си остава голяма загадка за учените. Мястото се посещава от хиляди туристи всяка година.
Най-голямата от пирамидите - Хеопсовата, представлява реално огромен слънчев часовник. Сенките, които оставя в периода октомври – март месец, показват сезоните и дължината на годината. Дължината на каменните колони около пирамидата е равна на дължината на сянката на един ден. Тя е висока 144 метра и е била най-високата сграда в света в продължение на 4000 години. Построена е на естествено плато, осигуряващо добър изглед към долината на Нил. Смята се, че заради размерите си и разположението пирамидата на Хеопс може да бъде видяна от планините в Израел. Построена е приблизително през 2500 г. пр. Хр., както се смята - по заповед на фараона Хеопс. Научих много интересни факти на място. Големите пирамиди например са построени от 2 300 каменни блока, всеки от които е близо 3 тона. Има различни версии, но все още никой не е доказал как тези блокове са били пренесени и подредени един върху друг. Изчислено е, че температурата вътре в пирамидите е постоянна и е около 20 градуса. Крайъгълният камък при основите на всяка пирамида има сферична конструкция, за да може да се справи с топлинното разширяване и и да устои на земетресения.
Автобусът спря и всички с нетърпение чакаха да слязат, за да видят от близо едно от Чудесата на света. В този момент се чу провикване от задната част на салона – „Татко, взе ли фотоапарата? Не го намирам в раницата!“ – веднага разпознах тревожния глас на Коце Хайвазов, а част от туристите не сдържаха смеха си. –„В мене е, Коце, нали ти казах. Айде идвай, че пирамидите няма да ни чакат!“ – чу се отговорът на бащата от предна врата.
Излязохме от автобуса и се запътихме към пирамидите заедно с нашия местен гид Али – както се обръщаше той към нас - „Lovely group Ali Baba” /прекрасната група на татко Али/, държейки високо своето обозначително флагче. Беше сух възрастен мъж, може би към 70, мургав по природа, но и добре изпечен от знойното слънце, под което по цял ден си изкарваше прехраната, водейки групи с пъргава стъпка, на която може да завидят и лекоатлетки.Минахме покрай сергии със сувенири и въпреки предупреждението никой да не спира, за да не губим време, 5-6 човека от групата бяха притеглени като с магнит и се сляха с тълпата, за да видят какво се продава. Али Баба се провикна, като сигнал, че продължава напред, но и това не успя да спре любопитството на нашите туристи. Имаше и местни с камили, като за тях ни бяха предупредили, че лесно ти дават да се качиш, но за да слезеш започва пазарлък колко пари ще дадеш. Добър бизнес – погледнах ги и си казах на ум. Изведнъж покрай нас премина бързо файтон с кон отпред, а след него още един...и още един..следвани от мини бус. Беше колоритна картина, като инстинктивно извадих фотоапарата да снимам. Наближавахме пирамидата и ми изглеждаше все по-висока, а когато достигнахме на метри от нея, имах усещането, че няма как да видя върха и. Стоях и гледах...и така няколко минути... не можех да асимилирам със сетивата си това огромно творение – камък върху камък под формата на пирамида. Впечатляващо. Между другото, винаги съм си мислел, че са някакси гладки като страни, може би защото съм ги виждал на снимки от по-далечно разстояние. В далечното минало били покрити с варовик, който бил добре полиран и им придавал страхотен блясък. Сега ясно можех да видя всеки детайл, всеки един от тези огромни камъни, така перфектно подредени. И в този момент чух един обобщаващ коментар зад мен : „Уникално, майна! Нямам думи!“ – Жоро по един първичен, балкански начин изрази това, което се чудех как би могло да бъде описано с думи. Минаваше пладне и слънцето напичаше все повече. Усетих жажда и отпих от бутилката минерална вода – с бавни глътки, усещайки как навлиза в тялото ми като живителна течност. В този момент чух в близост : „Ей, татко, забравихме водата в автобуса! Знаех си! Сега кой знае колко ще струва тука да купя! Ех...“ и последва реплика : „Коце, кой ти мисли за вода и храна, виж пирамидите, страхотни са!“ Мда, прав беше и Хайвазов-баща. Намирахме се на уникално място. Спомних си разказа на гида, че всички пирамиди били построени на западния бряг на реката Нил – брегът на залязващото слънце, символизиращ земята на мъртвите. Древните египтяни имали ритуали и погребвали фараоните в пирамидите, като заедно с тях слагали скъпи предмети и вещи, за да ги използват и след смъртта им. А всички пирамиди били охранявани от Сфинкса, към който с бяхме насочили вече. Беше не по-малко впечатляващ – огромна фигура с човешка глава и лъвско тяло. Смята се, че фигурата датира от 2500г.пр.н.е., с човешко лице, което е широко шест метра от варовик и според твърденията е изображение на Хефрен – син на Хеопс. Като цяло това е един от най-мистериозните паметници, защото няма писмени записи за него от миналото. Нямаше как да не си направим и ние снимки на това величествено и енигматично място. А времето напредваше и трябваше да се връщаме към автобуса, за да продължим към центъра на Кайро.
Заредени със силни емоции и невероятни впечатления, потеглихме по обратния път и след близо час в задръствания бяхме в близост до Площад Тахрир, където шофьорът паркира. По пътя разбира се получихме достатъчно и интересна информация за местата, които щяхме да разгледаме. Али Баба размаха своето флагче и поведе групата ни към Египетския музей. Стояхме пред много красива и стилна черна ограда от ковано желязо, а зад нея имаше градини с високи палми, които стояха сякаш като охранители на внишителна сграда в неокласичеки стил, в интересен цвят – нещо между керемиденочервено и пепел от рози. Музеят е открит през 1902 г., построен за да съхранява антиките на Древния Египет. Основан е обаче през 1858 г. в Булак, като е преместен в Гиза, а през 1902 г. се още веднъж-на сегашното си място в центъра на Кайро. Сградата е проектирана от френския архитект Марсел Дюргьон в неокласически стил и е първият специално построен музей в Близкия изток. Повечето от артефактите обаче никога не са били показвани поради претъпканото и малко пространство на музея. На сравнително малко пространство може да се видят папируси, различни гробници, накити и други предмети. Има гранитни фигури на царица Хатшепуст, както и колекция от портрети от Фаюм от елинската и римската епоха. Имахме два часа да разглеждаме вътре, а след това сборен пунк пред красивата сграда, за да продължим с автобуса. Жоро се движеше с мен, пускайки уникалните си коментари и внасяйки настроение. Правеше впечатление богатата колекция, а също и недостатъчното прсотранство за нея в музея, както и остарелите мебели в сградата. 
Оставаха към 45 минути още и усетих, че нещо ми пада кръвното, може би беше прекалено задушно, имах нужда да глътна въздух и споделих с Жоро. Той доволно ме погледна и каза „Тъкмо мислех да те питам не ти ли омръзна да гледаш тези вехтории. Хайде да излизаме да пием кафе“.
Казват, че Кайро е едно от най-добрите места в света за изживяване на културата на кафенета, като турското /арабското кафе е задължително, дкато наргилетата и чаят също са много популярни. Турското кафе се сервира сладко (helwa), умерено сладко (masbout), леко подсладено (sukr khafeef) или без захар. Ако си поискате могат да ви донесат и свежи листа от мента, които да добавите в напитката си. Трябва да споменем и чая от каркаде – през зимата се сервира топъл, през летните месеци студен. След 10 минути се оглеждахме за кафене в района и разбрахме, че ще се наложи да пресечем един голям булевард за целта. А светофари и пешеходни пътеки не се виждаха в близост. Стояхме на тротоара, пред нас профучаваха коли – три ленти в едната посока и още три в другата зад двойната осова линия по средата. Изглеждаше непосилна мислия. Все едно да пресечеш Цариградско шосе в София...Няколко пъти обаче бяхме свидетели как местни хора криволичейки успяват да се справят със задачата. Спогледахме се и решихме – ще изчакаме следващия местен и ще го последваме. След малко се появи мургав младеж с очила, къси спортни гащета и тенис ракета на гърба си. Това е нашият човек – кимнахме си с Георги. Честно казано, мислех дори да затворя очи тръгвайки, ситуацията ми изглеждаше малко като игра на Руска ролетка. След малко обаче се озовахме от другата страна на булеварда. Бяхме невредими, спечелихме! В този миг, Жоро пребледнял успя да промълви „Владе, щом успяхме да пресечем този трафик, нищо не може да ни спре вече, майна, да знаеш! Хайде ела да пием по едно кафе, ама първо ще си плюя отново в пазвата и ще пийна една студена вода, че ми изби пот от напрежение.“... Засмях се, но и аз имах нужда да пийна водичка. Не беше леко преживяване това пресичане. Толкова години по-късно все още го помня добре. Дойде сервитьорът и тъкмо щяхме да поръчваме, когато чухме познат глас в близост : „Коце, много скъпо това кафе тук бе.“ Последва притеснен отговор „Татко, остави тези цени сега, не мога да намеря фотоапарата в раницата, да не сме го забравили в музея?“... Заедно прихнахме да се смеем с Жоро, което малко смути нашия сервитьор. Извинихме му се и поръчахме. След малко Жорката доволно разбърка дебелия слой захар в чашката си, надигна я, с жест на мърдане на носа се наслади на аромата и го поднесе към устните си, сърбайки шумно. Последва доволен коментар : „Е това е кафе, майна! Евала!“ J Като контра прозвуча реплика наблизо „Татко, много малко захар си ми сложил, то горчиво направо туй кафе!“...
