Как Баба Марта прецака една бизнесдама a.k.a. колко глупости можеш да сътвориш за единица време

Нямаше да е първата командировка в живота ми. Вярно, първата, в която щях да шофирам сама извън граница, но все пак ставаше въпрос за съседна Румъния, не за Казахстан. Не очаквах да е особено драматично. “Отиваш да Румъния, нощуваш, свършваш там нещо си за час-два и се прибираш”. Притесняваше ме единствено, че трябва да карам служебното Кади, което е с размери горе-долу на 9 местен бус, ама нали има парктроник - няма страшно. Трябваше да тръгна по обяд, но зависвам в офиса и в крайна сметка отлепвам от София в 19:00ч. Ами, не е готино, ама жива-умряла, работата трябва да се свърши и на следващата сутрин да съм в Констанца. Решавам, че след като ще пътувам през нощта, по-разумно е да карам през Балчик и Дуранкулак, защото хем по-дългата част от пътя ще съм си в България, хем имам леля и вуйчо в онзи район, та ако ми се доспи, ще преспя няколко часа и рано сутринта ще продължа. Искам да обърнете внимание на думата “разумно” и да не я употребявате така безхаберно като мен.

Тръгвам по Бургаската магистрала. Защо не по пътя за Варна? Ами, реших, че ако вали сняг, по оня път ще е по-гадно. Слушам новините - слаби снеговалежи покрай морето и опасност от виелици и навявания около Добрич. Викам си, аааа, аз около Добрич работа нямам. Ще си карам от Бургас нагоре по панорамните пътища. Там, около морето, едва ли са преспи, няма драма. Защо не отбих на Карнобат, а стигнах до самия Бургас, не ми се обяснява, ама се изсипвам към 11:30 на едно бургаско ОМВ. Да де, ама те затворили за дневен отчет до 12:00. Със служебна карта за OMV съм, така че ще чакам. Първа червена лампа, ама викам то не може без някоя и друга непредвидена ситуация. Пътя дотук си беше ок. Аз съм свежарка. Чувам се с леля ми: “Лельо, няма проблем, кара се, всичко е ок, няма нужда да спя при вас, пък и ако дойда, то ще е 2:00 ч. посред нощ - няма смисъл. По-добре да карам направо към хотела в Румъния. Там като стигна към 3-4 (щото Гугъл така казва), ще имам поне 4 часа да поспя преди срещата”. 
Речено - сторено. Зареждам, взимам кафе, вода, кроасан и се мятам на коня. Сещам се, че тамън е станало 1-ви март. Еее, що не взех по една мартеница за клиентите и партньорите. Нищо, здраве да е. Карам си аз и много ме е яд, че не тръгнах по-рано, щото така не виждам колко е красиво по пътя… Така си мисля. ТОВА ми е проблема.

Та, минавам аз през Обзорския проход (втора червена лампа премигва), където вали снежец, ама не много силно, хлъзга се, ама малко, и общо взето е едно красивичко, дори в тъмното. Като караш мнооооого внимателно всичко е наред. Чакам само да мине тая отсечка и си мисля, че нататък пътя ще е по-чист и всичко чук. Минавам прохода, настроението се покачва, пътят вече не e бял. Стигам до Варна без сътресения. Обаче, видиш ли, навигацията ме прекарва през Оброчище за Балчик. Викам “язък”, исках по панорамния, че си го обичам, ама се отплеснах. Е, хубаво, сега пък няма да се връщам. А що не се върнах?! Що не останах във Варна да спя? Брат ми ме убеждаваше да нощувам там, ама аз - не! Хм…
Движа се из някаква пустош (ама нали е след полунощ), която беше горе-долу ок, докато не свършиха дърветата. Ето тук вече започна да ми изглежда направо мистична работата - едни безкрайни бели поля потъват в мрак. Дървета - на рядко, едни разкривени и навяти от снега, приличат на разбунтували се чудовища, все едно сега ще хукнат из пътя. Сняг - хоризонтален. Носи се като пелена из пътя, и изглежда почти нереално. Като пясъчна буря, ама бяла. Даже се кефя - красиво е. Обаче започва да вали повече, а да духа - още повече. Поредна червена лампа. Тази не премигва, ами си свети. Първи наченки на леко притеснение. Това сигурно са въпросните “навявания”, дето ги цитираха в Добричка област. Абе не е чааак толкова страшно. Малко зловещичко, ама като караш леко, няма грижи. Снегът се усилва. Минавам някакво село Кичево. Хм, не го помня това село. Веднъж да стигна Оброчище, там сигурно ще се поуспокои времето, нали няма да е толкова открито вече. А! Белее се нещо стационарно в ляво на пътя. Дзверя се. Приближавам - един минибус паднал в полето с дупето нагоре. Зарязан да си го навява снега като паметник. Викам - този сигурно днес се е срутил там. Елено, мнооого внимателно да караш, че глей к’во става. Продължавам. Слушам си музика, припявам си. Ама повече си я слушам музиката, ей така, за да не е толкова пусто, отколкото да й се радвам наистина. Толкова съм се напрегнала, че усещам бъдещата мускулна треска на корема. И вече определено не ми е забавно. Изглежда сякаш съм в средата на нищото и никога повече няма да видя движещи се коли или живи хора. Определено не ми се спи. Почвам да се оглеждам за други пребити коли по пътя. Обаче няма - има само хоризонтално валящ сняг и вятър, който всеки момент очаквам да понесе и тоя почти ван, дето карам. Минавам през Оброчище, което не подобрява особено атмосферата. Викам си - абе колко да е тоя път бееее, ей сега ще стигна някаква цивилизация и всичко ток. Още малко. По едно време гледам табелка: Балчик в ляво - ето бе. Веднъж да стигна Балчик - там е познато, пътя сигурно е чист… Карам си и после виждам друга табелка Ботаническата градина в дясно. Да де, ама на мен гугъл ми казва, че съм на пътеката за Дуранкулак. Та ще взема на нея да си стоя и все пак няма да влизам в Балчик. Тоя ужас няма как да е до безкрай. Ей сега ще свърши. Ама не свършва. Става по-зле. На дълги светлини снегът все едно ще пробие предното стъкло. На къси тъмното ще ме захлупи. Навяванията са все по-сериозни, от двете страни на пътя са се понатрупали преспи, събирани от 9 поля, а и почнах да усещам как подхлъзването е на вратата. Трябва ми нов план. Поредна табелка Балчик 1 км, вдясно. Подминавам. Спирам - майната му, ще се смъкна в Балчик и от там ще карам покрай морето към Каварна. Аварийки и задна - обратен завой е изключен. Парктроникът полудява от преспи. Та, връщам и завивам. В Балчик е снежно, но не духа толкова. Тихо е. Нали има къщи. Пък и красивичко. Ура! Карам надолу. Снегът почти го няма вече. Замъквам се до морето. Пътят вече е чист, мокро е, но сняг няма, изобщо много съм доволна от себе си. Чудесно решение. Ей сега от тук за 2 часа съм в Констанца. Е, няма да пристигна в 3-4, а по-скоро 5-6, ама все тая. Спирам колата, пия половин литър вода, взимам въздух, няколко глътки кафе. Нагласявам навигацията и пак потеглям. Пътят е ок - мокър, но ок. Деля си го мислено на части - Каварна, Дуранкулак, Констанца. Още 15 км до Каварна. 10. Село Топола. Тук пътят пак става в лек снежен филм. 5 км до Каварна. Супер. Ето, тук завивам надясно и се включвам в пътя за Дуранкулак. Завииииивам. Спрях. Е, какво стана сега. Колата нещо като да заседна. Добре де, нали пътя си беше ок. Ще огледам. Отварям вратата съвсем неподготвена. Вятърът ме връща обратно в колата със замах и се опитва да ме премаже с вратата. Опа. Не е добре това. Все пак оглеждам. Добре де, тук на Т-образното са се понатрупали преспи. По главния път са минавали снегорини, из селото също, ама тоя завой са го забравили всички. Нищо - разравям снега и правя втори опит да се измъкна. И трети. И четвърти. Никакъв шанс. Пързалям се. Волана надясно, колата върти наляво. Напред не става, назад не става. Ето тук вече червената лампа е прожектор с екстри - свети, гърми, трещи, скача от стената и се забива в малоумната ми глава. Гледам как съм с муцуната на главния път и си мисля “Ако дам много газ и случайно се откопая, едва ли ще мога да спра - по-скоро ще падна в полето като оня злощастен бял ван. Ако опитам пак назад - вече съм извъртяла колата така, че ще я нанижа в знака СТОП. Що не спрях по-навреме? Преди около няколко часа например… ” Професионална помощ си трябва. Часът е 4:30. Снежна виелица, мрак, студ, коли и хора - никакви. Баба Марта продължава да се гаври юнашки с пишман бизнес туристите. Търся в телефона “Пътна помощ Балчик”. Мяркам на първия резултат “24ч” и звъня. Вдига ми на 6-то позвъняване един човек и аз обяснявам.
-Затънах тук на излизане от Балчик, посока Каварна, на едно Т- образно, моля Ви елате да ме изкарате, сама не успях. Ще ударя знака, ще падна в дерето. Изобщо - идвайте, моля.
-Ама ти сама ли си?
-Сама съм.
-Ама акъл имаш ли? Накъде си тръгнала в тая буря?
-Акъл нямам. Имам среща с клиенти в Румъния. (Чувам се как прозвучавам).
-Абе, аз ще дойда, ама пак да ми обясните къде сте.
-Е как къде, тук на Т-образното - Обяснявам пак подробно. Накрая човекът се сеща: Да не излизате от с. Топола?
-ДА! ТОЧНО! Я как хубаво се сетихте. Вярно че имаше такава табелка. Да. Браво на Вас! Тук съм. Чакам.
Гласът в слушалката обмисля 2 секунди и казва:
-Добре, аз не съм много далече, че тука и за други закъсали ме викаха… Ама наоколо никакви хора и коли ли няма?
-Няма. А, чакайте, спира една кола.
Вътре двама мъже. Не съм затворила телефона. Пускам прозореца и казвам “Добър вечер”. Мисля си, сега ще питат имам ли нужда от помощ. Ама те друго питат:
-Натам как е?
-В селото е добре, ама оттук не знам дали ще минете. Вижте аз как закъсах.
-Добре тогава - вдигнаха си прозореца и си тръгнаха.
Човекът от пътната още е на телефона.
-Какво стана?
-Ами тръгнаха си.
-Ама как така си тръгнаха, не видяха ли че ти трябва помощ?!
-Видяха.
-И си тръгнаха?!
-Тръгнаха.
-Добре, чакай ме, идвам.
Говорихме си, докато не дойде на живо. Слизаме на оглед и двамата. Виелицата е във вихъра си, така да се каже. Почти си крещим, за да се чуваме прилично, и едвам гледаме през вятъра. Тук обаче звъня на колегата, ей така - да се обознача къде съм, че съм закъсала, че съм викнала репатрак. Говоря така, че и шофьорът да ме чуе и да знае, че ще ме търсят. Изкара човека кука за теглене, макара, изтегли ме на главния път.
-Колко Ви дължа?
-150 лв. - казва, а аз преглъщам. Очаквах може би 80-100… 150 малко отгоре ми дойде. Ама после си викам - няма да се циганя. Буря е. Дойде човека. Изкара колата. Заслужил си ги е. Събирам 40 евро + 70 лв. Давам парите и казвам:
-Ама, Вие дали случаайно можете някаква бележка да ми издадете? Служебно пътуване, отчитам се, знаете как е.
-Фактура ще напиша, няма проблем - за моя изненада отговаря той - Ей тук, зад завоя има една бензиностанция. Ще обърна колата ти да отидем там на сухо, да напишем фактурата.
Аз обаче подозрителна, колкото си искам, гледам в посока завоя:
-Ама, сигурен ли сте че има бензиностанция там?
-Да, ето виж светлините.
Малко несигурно се съгласявам. Човекът ми обръща колата, обръща репатрака и тръгваме натам. Наистина имало бензиностанция - свети и работи. Обаче е толкова навята в сняг, че нито коли могат да стигнат до нея, нито хората да излезнат отвътре. Хайде пак обръщаме колите.
-Ще пишем фактурата на пътя. - казва ми шофьора - Качи се в камиона на топло да я напишем.
Аз съм се заковала навън до прозореца:
-Аааа, не. Тук ми е добре.
-Момиче, луда ли си, не стой повече на студа. Влез вътре.
-Не, не. - и почвам директно да подвиквам данните за фактура.
-Ама, страх ли те е?
-Да - отрязвам чистосърдечно.
-Ама това да не е София! - изумено отговаря.
Но аз си диктувам. Взимам си фактурата.
-Ти сега по-добре изчакай някъде. Недей да караш, че ако закъсаш нагоре по пътя, няма да мога пак да идвам да те вадя.
-Ааа, гугъл казва, че има отбивка за Каварна след 3-4 км. Аз дотам да стигна, ще изчакам да се съмне и снегорините да тръгнат, и тогава ще се движа.
-Добре тогава. Лека и карай внимателно.
-Много благодаря за всичко.
Карам аз мноооого внимателно няколко км. Телефонът звъни - човекът с репатрака.
-Момиче, мисля те. Какво правиш?
-Карам. А, ето я отбивката за Каварна. Не, няма да влизам - тоя завой е същия, като предишния. Пак ще затъна. Ами, продължавам значи към Дуранкулак.
-Гледай сега - след 1-2 км има кръгово, от което пак се влиза в Каварна. Може би там пътят е по-разчистен. Опитай там. Аз ще стоя на телефона.
-Добре. Слушам.
Говорим си общи приказки.
-Ето го кръговото. Секунда… Завих! Пътят наистина е по-чист. Ето, в Каварна съм.
-Супер! Карай напред - обяснява ми той за някаква закусвалня, която вероятно работи. Ама аз в тоя момент виждам полицията. Казвам:
-Аз имам в колата какво да хапна. Ей тук, пред полицията, ще подремна 1 час в колата, докато се съмне. Да попитам, ти как се казваш?
-Росен - човекът с репатрака най-после има име.
-Аз съм Елена. Росене, страшно съм ти благодарна за цялата помощ. Да знаеш, че ако имаме грижи в района, пак ще те търся.
-Няма проблем. Успех ти желая.
Часът е почти 06:00. Навивам аларма за 6:45, пускам облегалката и задремвам. Разбуждам се след малко - светличко е и щъкат снегорини. Цъкам нета за пътна обстановка. Гледам в сайта на СБА, че пътят около онова село Кичево е бил затворен снощи. Е, не е вярно, мисля си. Аз минах оттам. Махни-махни. Звъня в СБА.
-Добро утро, да ми кажете как е пътя Каварна - Дуранкулак? Проходим ли е? Чистят ли снегорини?
-Проходим е, отворен. Нямаме засега оплаквания от шофьори. Но трябва да карате мноого внимателно.
Аз това, внимателното каране, цяла нощ го упражнявам.
-Добре. Благодаря ви.
В следващия момент звъни новата ми дружка Росен:
-От Балчик сега тръгват 3-4 рейса за Румъния. Чакаха потвърждение че пътят е ок. Явно става за каране.
-Супер, мерси.

Карам към Дуранкулак средно с 40 км в час. Зад мен има няколко коли, които обаче съвсем разумно не ми дават зор. На светло е съвсем друго - вятърът е много по-кротък, не вали, но атмосферата отново е филмова - от двете страни безкрайни бели пелени. Пътят в средата също е бял. Небето е бяло. Изобщо толкова белота накуп никога не ми се е случвала. Все едно цвят никога никъде повече няма да се появи. Разминавам се с някакви коли мнооого внимателно. Продължавам да работя за коремни мускули. На едно място се подхлъзнах, но изключително спокойно и концентрирано овладях колата. Такава съм аз - спокойна, концентрирана и високоефективна. Мхм. Няма да съм като оня, срутения ван. Казах! Гледам километрите до границата. Веднъж да стигна. 30, 20, 15 км. Спирам. Пред нас 4-те румънски автобуса и 1-2 снегорина. Блокирали и двете ленти. Е, защо стоят тия сега така? Ами, защото единият автобус е в полето, а снегорините ще го вадят. Аха. Супер. Шмугвам се на зигзаг измежду големите и смело повеждам отново колоната към заветната граница. Веднъж да я стигна. Вече не помня времена, в които колата ми не е била на ръба да излезе от пътя. След няколко километра още по-внимателно каране, вече сме на границата. Минавам сравнително бързо и… О, чудеса! Пътят в Румъния е чист! Няма сняг, минали са снегорини, опесъчители, огранулители и там, каквото друго минава в тоя сезон. В резултат, пътят е мокър, но най-после НЕ СЕ ПЪРЗАЛЯМ! Всичко е наред. Обадила съм се на колегите в Румъния, обадила съм се на клиентите. Предупредила съм, че се движа с 2 часа закъснение. Нервите ми се отпускат. Вече няма какво да ме бутне. Стигам на паркинга, правя обратен завой и зажулвам задна лява врата в една бетонна ограда. Е, явно аз имам какво да бутна. Сили нямам повече. Леко назад и си давам няколко минути, преди да слезна да огледам пораженията. Мисля си - Мърфи никога не спи. Оглеждам - не е чак толкова страшно. Хайде работа да върша. Приключвам там каквото трябва и отивам в хотела, в който имах резервация предната вечер. Искам да си букна следваща нощувка или някаква дневна почивка, за да поспя няколко часа следобед и да тръгна наобратно. Нямам късмет - хотелът е пълен. Късен обяд. Фреш. Кафе. Няма сила, дето да ме накара да се върна по същия път. Нагласявам навигацията и тръгвам в посока Букурещ. Обаче след 3 минути отново се озовавам насред едни БЕЛИ ПОЛЕТА! Айде стига бе! Пак едни пътчета насред пустош. Е, разбира се, е много по-добре от снощи. Времето е тихо, светло и асфалтът не е в сняг и лед. Но въпреки това, стига вече. Звъня на приятели:
-Я да ми кажете това ли е пътя, или навигацията ме води през някакви странни места?
-Това е пътя. След малко ще те качи на магистралата.
Доообре. Карам си значи. Няма нито една кола пред мен, зад мен. Абе, е това е да си царица на пътя. Карам си по средата и си гледкам. В този момент нещо прелита до мен. Поглеждам наляво - успоредно с колата лети един огромен орел. Ама така, до мен си лети. Захласнах се за секунда в орела и в следващия момент, в лявото огледало вече не е бяло. Защо не е бяло?! Ами защото е синьо! Във всичките ми огледала се оглежда един тъмно син камион. Този Оптимус Прайм откъде изникна?! Окопитвам се. Прибирам си се в лентата. При повторния оглед се оказва, че зад мен има кола, която бива изпреварвана от трансформъра. Е, преди секунда нямаше никакви коли по целия път назад. Абе, аз колко време да съм била заблеяна по пустата птица?! Пускам аварийки, извинявам се на целия свят. Плюя в пазвата и продължавам. Чух се с шефа. Разбрахме се да спя някъде и да тръгна утре наобратно, че да не карам и на връщане по тъмно. Буквам си хотел в Букурещ и нещата вече изглеждат съвсем ок. На около час и половина от хотела обаче рязко ми се доспива. Спирам на една бензиностанция, гася колата и отнасям плувката. Будя се след около 30 мин от хлад. Не трябваше да гася колата изобщо. Паля. Не паля. Свети ми лампата за акумулатора. Уффф, радиото е останало да работи. Сега ток ще трябва да си давам. Не е като да не съм го играла. Кабели има, ама трябва някой да ме бутне, че да си наглася предницата. Решавам все пак отново да пробвам да запаля. Не става. Не става. Стана! Поне тая драма размина. Екстра. Докато плащам на касата, разглеждам магнитчета. Първите магнити, които пипнах, бяха като по поръчка за това ми пътуване. Нямаше как - посмях се сама и си напазарувах сувенири.

Последният препъникамък в тая епична сага, се оказа центъра на Букурещ. Никога, никога, никога повече няма да се оплаквам от Софийското движение. В София си е супер! А тук - дъжд, тъмно, мокри огледала, никаква видимост, 10-лентови пътища и безумни кръгови кръстовища - за около час ми побеляха минимум 4 косъма. Сносен шофьор съм, но ако трябваше да мина втори път през Триумфалната арка, сигурно щяха да ме пишат по вестниците:
“Катастрофа в центъра на Букурещ - неориентирана мома, шофираща “почти бус” с български номера, беше отнесена последователно от 4 различни автомобила, завъртя се 12 пъти и се заби в основата на арката.” Да, точно така щяха да пишат . Докато обикалях около час, в търсене на хотела, 2 пъти направо спрях насред пътя, защото нищо не виждах и нямах никаква идея в коя лента точно трябва да продължа. Освиркаха ме само 3-4 пъти, което си е умопомрачителен успех, като за първо каране в тоя град. Веднъж да стигна хотела… Ох, последните 24 часа все чакам да стигна еди-къде си. Веднъж да мина Обзорски проход, веднъж да стигна Варна, Оброчище, Балчик, Каварна, Дуранкулак, Констанца, Букурещ… И все чакам да стане по-добре, ама изненадите не свършват!
След няколко пълни препотявания, стигам хотела. Часът е около 21:30. Паркирам със зор и 100 маневри, без да ударя нищо, но в момента, в който гася колата, се появява един гост на хотела, който ме информира, че всеки си имал място и ТОВА е неговото. Писва ми, зарязвам колата по средата на паркинга на аварийки и отивам да търся съпорт. На рецепция има един чичо, който говори много счупен английски, не ми вижда резервацията и изобщо трудно се разбираме, но накрая криво-ляво имаме успех. Обяснявам му, че колата е големичка и ми трябва някакво подходящо място за кафявата мечка. Идва с мен - вижда я и се плесва по челото - “Верно ли си с това?!” “ДА! Къде да паркирам???” Търпението ми е нула. “Ей тук отстрани има място за теб.” “Ок. Мерси”
Вече в стаята, се опитвам да отговоря на някаква поща, но силата ми стига само за бърз преглед, баня и припадък. Планът беше да тръгна към 7 - 7:30 сутринта, с надеждата трафика да по-малко безумен. Ядец. Събудих се към 11:00. 13 часа сън! Това не ми се е случвало мнооооого отдавна. На светло и сухо, трафикът не е толкова ужасяващ.
Измъквам се сравнително бързо от града. Най-после отпускам де що има мускули. Ширнали се едни ЗЕЛЕНИ поля наоколо, грее слънце, а румънското ROCK FM ниже Мерилиън, Крис Риа, Майкъл Джексън, Ред Хот, Лимп Бизкит, Стоунс и още купчина великолепни песни. Вече ми е леко на душата. Разбира се, очаквах следващата греда да се пръкне я на Гюргево, я по пътя Русе-Бяла, но щях да я мисля по-късно. Докато чакам на границата, се чувам с приятелката ми Цвети и ѝ разказвам перипетии.
-Елено, ти луда ли си?! Как тръгна зимно време, сама, през нощта, из Североизточна България?!
-Ами, аз откъде да знам, че е толкова зловещо? Зима съм виждала и друг път, ама такава – не! Жалко, че не ми беше до снимки. Определено щяха да са интересни. Но ако знаеш в главата ми какво е.
-Абе, ти не си ли ме чувала да ти разказвам за тамошните зими?
-Явно не съм слушала внимателно. Е, вече ще знам! - Смеем се дружно на моята глупост.

За късмет, нямаше повече произшествия и нелепици. На стотина км от София, спирам за кафе. Докато отпивам от чашата и превъртам последните 2 дни, се сещам за надписа на магнитчето и се усмихвам:
“Have a coffee.
Do stupid things faster
With more energy!”