Какво й е толкова хубавото на Холандия?

Напоследък често си мисля за Холандия. Ама много често. Не поради безумните дъждове, които ни заливат – аз обичам дъжда. Не защото колегите ми карат колелета и водят безконечни колоездачни разговори. Не защото много ми се ядат весели кексчета. Дори лалетата не ме замислят в тази посока. Знаете ли защо се сещам често за тази чудесна страна? Заради смотания смарт часовник, който колегите ми подариха за рожден ден. Мхм. Часовникът е виновен! Дайте ми няколко минути и връзката ще стане ясна.

Та, Холандия!
С мекото, хрипливо “х”. С цветовете и дъждовете си. Знаете ли, че холандците имат поне около 30 думи, описващи лошото време и различните видове дъжд? Не знаете. А трябва. Малко езици могат да се похвалят с такова дъждовно разнообразие. И малко народи могат да се похвалят с такава дъждовна симбиоза. На холандците той не им пречи. Мрънкат за времето, но дъжд, вятър или дори тегавата комбинация от двете, никога не им нарушат плановете и не ги затворят у дома. Съвсем приспособени са към всякакъв вид кофти време. И още по-приспособени към хубавото. Ежедневните припръсквания / порои са научили местните да се радват като деца на топлите слънчеви лъчи. Когато слънцето изгрее, холандците заприличват на котки на припек. С леки усмивки и замечтано присвити очи. Мисля че чак им завиждам за способността да се радват на слънцето и да приемат дъжда във всичките му форми и разновидности.

Как изобщо попаднах там?
Преди да ни приемат в Евросъюза нямаше чак толкова опции за пътуване. Е, бях ходила на някое и друго ученическа екскурзия из Европа и бях изкарала едно лято в Англия на бригада. Но Холандия беше неосъществен мерак.

Помня онова школско пътуване до Италия, което включваше ден-два във Венеция. Боже, тая Венеция – толкова безобразно красива на снимки, а на живо - жестоко разочарование. Натрапчива миризма на канализация, най-ужасната пица на пъпа на Сан Марко и бандите гълъби, които раздават “щастие” навред. Тогава си навих на пръста, че все някога трябва да стигна до пустия Амстердам. Ей тъй - за сравнение. Бях чела, че там има пречиствателни системи и много държах лично да проверя миришат ли ония канали или не. Затова, когато в зората на Еразмус програмите, отпуснаха 2 места за семестър в Маастрихт, веднага ги боднах като първо желание. Тъкмо завършвах магистратура, имах отличен успех (пу, пу) и благодарение на него се класирах именно за желания колеж. Бях проверявала де що има възможности да уча в чужбината, но си беше кауза пердута. Затова притреперих от щастие, че ще изкарам семестър в холандско, макар и само един.

В главата ми се ширеха едни зелени полета, лалета, крави, мелници, велосипеди, амстердамските канали, лодки и едни шарени хора... Уж бях подготвена.

И все пак - малък културен шок
Събрахме по 2 сака със състудентката ми Поли и ей ни на - в Маастрихт, Холандия, удобно разположен между Белгия и Германия. Още помня удивлението ми през първите няколко дни. И как се опитвах да го играя естествено, все едно ей там съм израснала. Колежът по туризъм беше парк - голяма зелена територия с гора, поляни, алеи, кампуси, учебни сгради, библиотека, столова, кафенета, дискотека тип шатра и, най-впечатляващото, административната сграда с кабинети на преподаватели, която си беше чист замък. Замък, заобиколен с ров и мостчета, с вътрешен калдаръмен двор. Част от него е превърната в хотел, в който на ротационен принцип се обучават студенти, а стаите се ползват от родители, колеги, приятели и други посетители. Има си рецепция, канцелария, счетоводен отдел, камериерски блок. Студентите се редуват да работят както в административната сграда, така и в ресторанта и кафенето. Важно е да трупат освен теоритични, и практически умения. Да се запознаят с всички дейности в бранша. Проектите и презентациите бяха ежедневие - индивидуални или в екипи, а сухите лекции – по-скоро рядкост. Никакъв аналог с родното образование. Разбира се, беше помислено и за свободното време - освен кафенетата и дискотеката, всяка сряда на едно от мостчетата над езерото се вадеха няколко овехтели маси и срещу дребни пари можеше да си разделиш бутилка вино с колегите, взета от избата на замъка.

И още…
Да, захласнах се по това място. А извън портите на кампуса се кипри жилищен квартал. Дали беше квартал или декор за филм - още споря със себе си. Озоваваш се на едни опустели, следобедни улички, с разцъфнали плодни дръвчета, перфектно поддържани дворчета, подредени храстчета, разкошни цветя и кукленски къщи. Все едно ей сега иззад ъгъла ще се чуе музика и ще се излее някой флашмоб. Ама няма музика. Само птички и цветове.  Всички прозорци са с дръпнати завеси или изобщо без такива. Дори и през нощта. Холандците нямат проблем да споделят личното си пространство със случайни минувачи. Навик от миналото, с който декларират, че са читави, нормални хора, и нямат нищо за криене. Освен това предпочитат да гледат света навън, отколкото завеси. Холандските прозорци за мен са изумителна смесица на чувство за общност и особена свобода. А хора по кварталните улици почти не срещахме. По принцип. Нито знам кога отиваха на работа, нито кога се прибираха, нито как и кога се веселяха. Но ако срещнеш някой, често е на колело, а още по-често си носи саксия цветя в кошницата. Чудех се защо тия хора всеки ден си купуват цветя. Оказа се, че не си купуват саксии от сутрин до вечер – носят си ги за красота. Ей така, да им е хубаво на колоездачите и на пешеходците. Дааа бе. Ами - да! За красота.


Работно време: от време на време
Магазинчетата рядко работеха и чак след няколко дни разбрахме, че всъщност се разбират междусъседски кога ще е удобно да бъдат отворени. Така, без драми, без работно време, без стрес - разбират се, че утре ще отворят между 16:00 и 20:00 ч. Имаше 1-2 бара с билярд и дартс - на същия принцип с работното време. Ние чат-пат се изсипвахме да пием по бира на връщане от разходка. В случай че е отворено, разбира се. За тия няколко месеца не видях някой да тича из квартала. Някой да бърза. Някой да се кара на висок глас, или да вика по телефона. Толкова странно. Преподавателите в колежа се движеха бавно и достолепно. Много от тях работеха в Маастрихт, живееха през 2 града, децата им учеха в трети. И имаха свободно време. И се усмихваха. И не гледаха сърдито. И работеха. И не бързаха. Как?!

Колко пък да са smart тия часовници...
Което ме връща към смарт часовника и защо напоследък почти ежедневно си мисля за Маастрихт с носталгия. И по-конкретно за квартала, в който времето е спряло и вероятно ще ти е неудобно да играеш карти в градината на висок глас. Един въпрос ме тормози - тия хора там знаят ли що е то “стрес”? Чували ли са изобщо тсзи дума? Защото моят прословут часовник от месеци отчита едни безумни стресови нива, а преди няколко дни, докато си работех на бюрото, ми извибрира със следната оферта: “Relax. Breathe with me. Ok?”* Бях ударила пулс 100 в седнало положение и очевидно пустия часовник се притесни.

То и аз се притесних. Ама така е - деца, работа, мъж, родители, приятели, социални ангажименти, детски рождени дни, екскурзии, тичане, закъсняване, битовизми… а аз просто искам женски уикенд. В Холандия. Че да разпитам народа по-подробно как, аджеба да си намаля стреса, че смарт часовника скоро ще се откаже от мен и ще се пенсионира без време.

Къде вирее Мери Джейн
Ще кажете - много пафкат тия холандци, затова са такива лежерни. Ама не - всъщност изобщо не пафкат толкова. То като не е забранено… Но пък така наречените Coffee shops, където свободно можеш да пушиш марихуана, да пиеш чай и да ядеш кексчета, са разкошни. Аз (разбира се, как иначе), изобщо не съм фен на канабиса, но определено обичах да сядам на такива места. Спомням се Coffee Shop Heaven - с цветния двор, масите с пъстри мозайки, стауите и старите чайници. Понякога, след разходка в центъра сядахме на по чай или просто да полежперим (тая дума идва от лежа, да си знаете - не е сгрешена). Защото там можеш просто да си поседиш, без да е необходимо да консумираш нещо. И никой няма да те гледа лошо. Напротив, ще ти се усмихват. Както и в онова подобно кафене, което всъщност беше корабче, и предлагаше куп настолни игри. Можеш просто да влезнеш, да изиграеш партия шах или табла, да си вземеш нещо от автомат, или да не си взимаш нищо, и да си тръгнеш по живо, по здраво.

И още от града
А знаете ли, че в кината винаги има антракт? Дори и филмът да е само час и половина. Това елиминира притеснението дали по средата на прожекцията няма да ти се наложи да вдигнеш целия ред, за да стигнеш до тоалетната. Няма суетня и опашки, а пред салона услужливо продават пуканки, безалкохолни и… бира.
А разходките край река Маас… В парка, виещ се покрай нея, един след друг се редуват разни фестивали. Без значение дали са метнали 5 музикални сцени и 30 капанчета с международни вкусотии, или са изсипали тонове пясък, за да направят няколкоседмичен плажен фест, почти винаги нещо се случва край реката.

Маастрихт не е чак толкова лежерен, колкото ви го описвам. Разбира се, центърът е жив и динамичен. Типичен студентски град, пълен със самоуверени, млади хора, облечени във всички цветове и стилове. Усмихнати и колоритни, пъплещи по магазини, ресторанти, кафенета и барове.

А казах ли ви за църквите? Маастрихт е популярен със средновековните си църкви - крепости. Мистични и поразително красиви, дори тези, без прозорците, служели някога за убежища. А някои църкви, след като са престанали да се използват по предназначение, биват превръщани в книжарници, кафенета или нощни клубове. С високите си тавани, цветни прозорци и запазени църковни елементи, тези места носят особено усещане и странна романтика.

Кражба в не особено големи размери
Именно до една църква, извършихме криминално деяние… Малко е срамно, ама щом настоявате, ще разкажа. В една от последните ни вечери, се мотаехме из нощния град и се сбогувахме с любимите ни места. По едно време ми се доспа, пожелахме лека нощ на компанията, която така или иначе вече се беше поразпръснала в разни посоки, и се упътихме към колежа с приятел. Имахме около час път, но решихме да се разходим, вместо да си вземем от безумно скъпите таксите. Та, ходим си ние по уличките, хилим се, ама много ни мързи и тъкмо започнахме да се ядосваме, че не се прежалихме за такси, когато подминавайки една църква, гледаме самотно колело на тротоара. Нищо странно, дори не го отразихме първоначално. Но нещо ни прищрака и се върнахме да погледнем. Както казах, бяхме се поуморили и се пошегувахме, че някой за нас го е оставил. О, чудо - колелото не беше заключено. А не беше заключено, защото му беше паднала веригата. Счупило се и го зарязали. Ооо, ама ние можем да си го оправим. След омазване с масло до ушите и няколко неуспешни опита, в крайна сметка подкарахме колелото. Нахилени като зелки, го спасихме от самота. Накиприхме се двамата, наместихме се криво-ляво на колелото и,  досущ като хлапета в детската градина, се понесохме към кампуса. И така, драги ми смехурковци, в предпоследната ми холандска нощ, откраднахме изоставено колело.

Ама да не си помислите, че ние сме най-сериозните бандити наоколо? В никакъв случай. Като погледнеш халето, което представлява паркинга за велосипеди на колежа, все едно си потънал в дъга. Защо ли? Защото колелетата си сменят собствениците почти ежеседмично и всеки нов притежател си го боядисва с какъвто вид и цвят боя има налична. Затова повечето велосипеди изглеждаха като правени в час по трудово обучение и боядисани от 6 годишен хлапак. Ето - и ние увеличихме велопарка с една единица преди да си тръгнем. Не знам гордост ли е, срам ли е, но всеки път като си спомня тази история, се смея – хем виновно, хем от сърце.

Из Бенелюкс и околностите
През онези няколко месеца обикаляхме доста из холандските, немските и белгийските градчета. А в следващите години ми се случи пак да пресека холандските велоалеи и съседните държави. Помня авиошоуто в Ротердам, ветровития плаж на Хага с безкрайните заведения, Мини Европа (със звучното име Мадуродам), онова белгийско-холандско градче Барле Хертог, в което разстоянието до съседната държава е една плочка и цялото селище е осеяно с маркировки на границата. Помня бирата, която се лее от чешмите в Льовен, помня Брюж - белгийската Венеция, кметството в Брюксел, огромните шишове в Кьолн, мостовете на Люксембург, коледните базари и още, и още. Май пак се отнесох.

Преди да отпътувам от тези редове обаче, не мога да пропусна Амстердам, който по начало беше целта на холандската афера. Та, слушайте внимателно:
КАНАЛИТЕ НЕ МИРИШАТ!!!
Дори на слънце и жега. Мостовете, осеяни с велосипеди, жилищните лодки с френските прозорци и цветните саксии, кривите сгради, нагъчканите кафенета, забележителностите. Градът ти дава точно това, което очакваш и още много, много отгоре. Атмосфера, настроение, гледки, пъстрота. Амстердам определено не е Холандия - тя е толкова различна, в различните си части. Или е цялата Холандия. Не съм сигурна. За да взема решение трябва пак да отида. За по-дълго. За по-цветно.

Но пък часовникът ми по-скоро ме бута към Маастрихт, където край реката се лее музика, където се разхождаш бос по пясъка, където шаловете са шарени, косите - вързани небрежно, а в книжарниците се луташ с часове.
И към онова кварталче, в което никой не бърза за никъде...