Кападокия - земя на чудеса част II

...На другия ден имахме интересна и наситена програма. Планирах да се събудя рано, за да наблюдавам евентуално по изгрев Слънце полети на балони. Но първо трябваше да се наспя. 

Утрото е по-мъдро от вечерта. Народната мъдрост поне така казва. Отпивам от ароматното топло кафе, за да се поразсъня и в очакване на наслада за сетивата ми, но усещам нещо странно...и тъй като клепачите все още натежават и хард дискът ми не функционира с пълния си капацитет, се замислям, за да разбера какво не е съвсем наред.. дамм, забравил съм да сложа захар - ето какво! Бързо коригирам тази грешка с машинална разходка до кухнята и сядам отново пред монитора. Поглеждам през североизточния прозорец и долавям лъчите на изгрева. Отпивам бавно от чашата с живителна течност, този път добре подсладена и вдишвам от аромата на еспресото. Дори затварям очи от удоволствие. И това сякаш ме пренесе обратно в хотела-музей в Кападокия именно онази сутрин. 

Колко лесно може да се върне човек във времето - повторението на усещането в онзи миг, когато отново се опитвах да се разбудя с чаша ароматно кафе в уникалния хотел-музей и когато наблюдавах как Слънцето бавно се издига, за да огрее Земята на чудесата - Кападокия, по същия начин ме погалиха лъчите му и тогава. Сякаш вдишваш от някаква вълшебна кутийка на Аладин или друг приказен герой и се връщаш във времето. Усещането е уникално! Бях сам в ранното и хладно утро пред хотела, държейки чашата с кафе и вперил поглед в далечината, за да наблюдавам красивия изгрев и балоните, които се очакваше да полетят. Все още беше леко здрач, а на хоризонта на изток небето беше в интересен тъмнооражев нюанс в най-ниската си част, като преливаше красиво нагоре в по-бледо оранжево и жълто. Някъде в средата бавно започна да се издига огненото кълбо, от което се усещаше силна енергия, даваща сили на всичко живо в Природата да започне да се събужда за новия ден. И на този фон изведнъж във въздуха започнаха да се реят балони - красиви, разноцветни и придаващи някаква изключителна емоция на утрото в Кападокия. Носеха се някакси спокойно, в хармония и се сливаха с околния свят и интересните скални форми. Каква гледка! - помислих си в този миг. Невероятна, зареждаща и трудна за описване с думи! Всеки художник би искал да седне на мястото където пиех кафе, за да я нарисува. Всеки фотограф би заложил статива си там, за да овековечи пейзажа в снимки. Може би всеки поет би се вдъхновил от гледката, за да напише поема за Кападокия. Но всъщност там бях аз - без четка за рисуване /защото нямах този талант/, а с чаша кафе и жаден поглед, запечатващ всеки момент от този пейзаж, за да опитам по-късно да го предам в моя разказ, да го нарисувам с думи или поне да опитам. За да имат шанса всички онези, които не са били свидетели на този красив миг да го усетят. Мислех си - какво ли е усещането горе, на 800 м над земята в балона, издиган от горещия въздух, какъв ли адреналин завладява тялото и колко ли красива е панорамата наоколо. И съзнавах, че докато се опитвах да си го представя, много хора го изживяваха точно в същия миг. Така неусетно беше минал час в релаксиращо съзерцание на изгрева и полета на балоните с чаша кафе пред хотела-музей. Време беше да се кача до стаята, за да се приготвя за деня и да отида на закуска преди да потеглим по маршрута из магическите места с хората от групата. Бях като зашеметен от изживяването, толкова красив отпечатък остави това утро в душата ми, сигурно за цял живот. И сега описвайки го си мисля, колко добре е човек да има повече такива уловени мигове, които да съхранява някъде в себе си и от време на време да се връща мислено към тях, за да се презареди с нова енергия и жажда за живот, която ни дава сили да продължим винаги напред. Слизайки към ресторанта да закуся станах свидетел на нещо уникално - явно малка групичка от нашия хотел току-що се връщаше от полет с балони и трескаво обсъждаха помежду си на полски преживяното /разговорното ниво на езика при мен за радост беше достатъчно добро да разбера комуникацията им/. Имаше нещо общо между всички тези хора - очите им имаха особено излъчване, все едно сияеха и издаваха адреналина, който бяха събрали в себе си. Струваше ми се, че ако докосна някой от тях ще ме хване ток, толкова бяха наелектризирани от преживяната емоция. Не се сдържах и попитах дали се връщат от полет с балон и в следващия миг чух смесица от емоционални обяснения на всички вкупом, говорещи бързо, сякаш бях водещия на "Минута е много" и засичах време за отговор - толкова приповдигнато беше настроението им. Това добави още емоция към красивия отпечатък, който бях запазил вече в съзнанието си. Даа - замислих се - Кападокия е земя на чудеса, няма спор в това. Време беше да се ускоря малко, защото започваха и служебните задачи и трябваше рязко да се върна в реалността, за да закуся. 

Точно в 8:30 всички, записани за днешните екскурзии от нашия хотел бяха в автобуса на Мустафа. Сигнализирах му, че може да тръгваме с жест и последва отговора му : "Влядислав, колоня?". Разбира се, че исках одеколон и то лимон! Подложих си шепата и след това обилно разтрих освежаващата течност по бузите, дланите и леко по врата си също така /нещо, което механично бях усвоил от турските шофьори докато работех в Анталия и ми харесваше, наистина беше ободряващо/. В този момент аромата на лимон набързо ме пренесе в утрините на остров Закинтос, когато излизах и минавах покрай цъфтящите лимонови дървета - само който е долявял този аромат знае за какво говоря, уханието е уникално. В следващия миг аромата ме върна набързо в спомен за дядо ми, който обичаше точно по този начин обилно да се освежи с одеколон, а също така гледаше лимоново дърво в къшата, където живеехме. Живот като филмова лента - нужен е само един ключ /както в случая одеколонът лимон/, който да я завърти в съзнанието ви за секунди. Лимон класик, извинявам се - не беше просто лимон, този на Мустафа беше от 1923 г, с марката Еюп Сабри Тунджер. Така добре ароматизирали предната част на автобуса, пътувахме към другия хотел, където имаше хора от групата и който беше съименник на нашия шофьор - Мустафа Кападокия Ризорт. Нямаше как да не се пошегувам с него - "Мустафа, не си ми казвал, че имаш хотел". Той ме погледна с доволен вид и прошепна - "Това е тайна, няма да казваш на никого". 

След малко бяхме в пълен състав и се отправихме към първата спирка от програмата за деня -  Музея на открито Гьореме /такова е официалното му наименование/, който е в списъка за културно и световно наследство на ЮНЕСКО от 1985 година. А в сайта на организацията може да прочетем "  В грандиозен пейзаж, изцяло изваян от ерозия, долината Гьореме и околностите й съдържат изсечени в скали светилища, които предоставят уникални доказателства за византийското изкуство в периода след иконоборството.  Там могат да се видят и жилища, и подземни градове – останки от традиционно човешко местообитание, датиращо от 4-ти век." Разбира се и нашият кокарден гид беше отново с групата и детайлно обясняваше интересни факти за мястото. Смята се, че първите признаци на монашеска дейност в Кападокия датират от 4-ти век, когато малки общности на отшелници започват да обитават килии, изсечени в скалите. В Невшехир и Кайсери са създадени Регионални Съвети по консервация, които отговарят за воденето на регистъра на паметниците на култура и обектите, включително извършването на всички задачи, свързани със законовата им защита и одобрението за извършване на всякакви реставрационни дейности. Много от фреските, датиращи от VII до XI век сл. Хр., са отлично запазени - като тези в Каранлък Килисе/Тъмната църква - заради ограничения приток на светлина. Други са значително избледнели от слънчевата светлина с времето. Районът е бил убежище за ранните християни, които се спасявали от гоненията и извършвали богослуженията си под земята. В района има около 3000 каменни църкви, но не всички са отворени, за да могат да се видят. А иначе Гьореме е малко градче, което е разположено сред причудливите скални образувания "долината на приказните комини", за които вече споменах и има население от близо 2000 човека. Бивши имена на града са били Корама , Матиана, Махан и Авджълар. Ерхан беше раздал предварително билетите на хората от групата, събра ги близо до входа и започнахме да влизаме. Минаваше се през турникети и големият поток от туристи се движеше доста добре като скорост. След десетина минути  бяхме преминали и Ерхан обясни накратко маршута на движение из музея на открито, раздаде малки карти за ориентиране, като обясни че за хората, които не могат да смогнат на темпото му или не искат да се движат заедно с останалите дава точен час за среща на същото място, като не пропусна да свери часовниците на всички, за да няма недоразумения. Предстоеше да разгледаме нещо толкова антично и интересно, запазено до наши дни. На места имаше изкачване по стълби в скалите, както и доста слизания и спускания по неравния терен, така че онези, които бяха слушали добре за подходящи обувки бяха в отлична изходна позиция. Разположените в Музея на открито 30-ина църкви с красиви стенописи са от периода между 9-ти и 11-ти век. Най-известните от тях са трите цървки с колони - Църквата на ябълката, Тъмната църква и Църквата на сандала. Църквата на ябълката датира от 11-ти век и е една от най-малките. Тя е издълбана в скалата под формата на гръцки кръст, с 4 несиметрични колони, поддържащи централния купол. Вдясно от олтара е изобразена «Последната вечеря» на Исус» със своите апостоли. Църквата носи името си от предмета в лявата ръка на Архангел Михаил, изобразен на купола, като се приема, че това е ябълка. Светлината в Черната/ Тъмната църква /Каранлък/ влиза през много малък отвор и именно заради това е наречена с такова име. По стените има фрески с библейски сцени. Особено впечатляват Тайната вечеря и разпъването му на кръста. Църквата е реставрирана  от екип турски, френски, полски и италиански специалисти. От друга страна малкото взлизаща светлина е позволила цветовете да се съхранят добре.– ярки и свежи. Църквата на сандала е издълбана в същата скала на Тъмната църква и е наречена е така, заради отпечатъка на входа и във форма на сандал. Църквата на Катарамата (или на Токата) е най-голямата от всички църкви в Музея. Тук библейските сцени са най-подробно и ярко изрисувани, като са изобразени 12-те апостоли, също и някои светци, сцени от живота на Исус. Църквата на змията /наречена още Църквата на Св. Онуфрий/, със сцена на Св. Георги, убиващ дракон с очертания на змия. В нея може да се различи една фреска на човешка фигура и затова е наречена още на Св. Онуфрий. В уречения час всички се бяха събрали на мястото за среща и се отправихме към нашия автобус, където намерихме Мустафа старателно да мие предното стъкло.

След кратко пътуване спряхме до крайпътно малко заведение, разположено на пътя между Ючхисар и Гьореме, където имаше страхотна панорамна тераса с още по-пленителна гледка. Без някакъв лукс, простичко направено, но с много уют беше създадено това място – 4-5 маси с красиви покривки на бледокафяви и сиви широки ивици с обшити по тях и контрастиращи по интересен ориенталски начин тъмнокафяви и бели орнаменти, с боядисани в кафяво пейки около тях. Над една от тях, закачена за дърво висеше изящна газена лампа също в типичен ориенталски стил от мед в долния и горния край, а по средата с тумбеста форма и красива изработка на витражно стъкло с различни цветни шарки. Представих си колко красиво вети вечерно време по тъмно. Взех си чай, за да спазя тази местна традиция и да се насладя на гледката отпивайки от топлата напитка плътен черен чай. Загледах се наоколо. Вдясно, в края на една издадена скала самотно беше разположена дървена пейка с оскъдни останки олющена от времето бяла боя. Замислих се – може на на други географски ширини, мястото пред пейката щеше да бъде оградено със здрава метална ограда и щеше да има няколко табели за опасност и че трябва да се пазим от нея, да не доближаваме. Тук не беше така – мястото беше спокойно и красивата гледка не беше ограничавана с огради и табели. Вероятно някой ще каже, че е безотговорно и не е обезопасено. А може би другата гледна точка е, че се разчита на личната отговорност на хората и това, че са научени да се пазят и без предупредителни знаци. Минутка размисъл...няма как все пак сме мислещи хора и всеки евентуален казус дава повод да раздвижим хард диска си. Всъщност мястото беше за зрителна наслада, за релакс и отпускане и продължих да го правя. Погледът ми се спря вляво на интересно дърво, цялото окичено с типичните Сини очи с различна големина, които правеха мястото още по-красиво и магическо. Загледах се някъде в пространството през дървото, усещах все повече спокойствие и сякаш тялото ми се сливаше с околоната хармония на природата.. в един момент усещах, че сякаш достигам състояние на медитация /без някога да съм медитирал и да знам точно какво е това състояние/ и нирвана. Толкова красиво и божествено беше усещането на това място, че не ми се искаше да тръгна. Сякаш се зареждах и определено усетих енергия в околността. Беше уникален момент. И докато сутринта изгревът и полета на балони беше перфектен за снимки, то настоящия момент трябваше да се изпита, да се усети, нямаше как да бъде уловен от фотоапарат или четка на художник. Все пак поседнах за малко и се загледах отново в дървото.

Какво представляваше този символ и амулет Синьото око? Известно с различни наименования и наричано още Окото на Фатима, Назар Бонджук, Синьо око. Някои смятат, че идва от древни поверия, че хората със сини очи могат да омагьосват или урочасват най-успешно и затова е добре да се носи подобен амулет, който гони злите сили. Именно поради такива съображение старите занаятчии в Османската империя са започнали да произвеждат подобни Сини очи от стъкло и да ги слагат на видно място в своите дюкянчета. И до ден днешен се смята, че най-добрите и пазещи такива Сини очи се правят ръчно, като Ерхан разказа, че в Измир например има такива майстори, които изработват на ръка талисмана. Всъщност думата назар има арабски произход и означава зрение, а на турски е дяволско око, зло око, a бонджук е мъниста. И от там идва идеята – мъниста, пазещо от зли очи. Разпространен е като талисман и на територията на днешни Иран, Ирак, Афганистан, както и по земите където се е простирала в миналото самата Османска империя. Може да видите Синьото око, закачено в магазин на видно място или пък да виси от предното огледало на автомобил или като украшение на врата на дамите. Разбира се има и легенди, свързани с този амулет. Една от тях гласи, че Фатима /дъщеря на пророка Мохамед/ е изпратила своя любим Али на военен поход. Като талисман и гаранция за завръщане от далечно пътуване, той получил от нея този амулет Синьо око. Фатима призовала Вселената да надари камъка със защитни свойства. И така Али се върнал в пълна безопасност, а камъкът е получил популярно име на Окото на Фатима. Всъщност нямаше време Ерхан да разкаже и друга легенда на това панорамно и интересно място, защото трябаше да потегляме към следващата спирка за обяд.

Преди това обаче се отбихме в място, където щяхме да направим дегустация на вина - Винарната Турасан, която е създадена през 1943 г. от Хасан Турасан. Оттогава това се превърнал в семеен бизнес в продължение на 3 поколения. Кападокия, освен магическо място, е район на винопроизводство повече от 7000 години. Хети, византийци и турци са изиграли роля в развитието на винената култура по тези земи в продължение на векове. Все пак регионът е известен и с това, че е уникален в производството на Емир – основният сорт местно бяло грозде и любимо още от времената на хетите. Емир вирее отлично във вулканичните почви на региона и при специфичния микроклимат с горещи дни и прохладни нощи. Той не расте никъде другаде по света. Мустафа паркира автобуса и се отправихме към винарната, предвождани от Ерхан. Гъста лоза красиво се виеше по амалък до входа и създаваше приятна сянка на фона на препичащото обедно слънце. Вдясно от вратата пък беше разположена голяма бъчва, сякаш за да подскаже какво ни очаква в самата изба. А тя беше сграда, умело изградена частично в скалите, което предплагаше още по-добра натурална температура за съхранението на вина. Влязохме в огромно помещение, което служеше като зала за дегустации. В това време се чу коментар на висок глас „Еее тая зала е почти колкото концертната зала в Пловдив, майна! Мач ли ще играем тука? Малее!“ Групата прихна във веобщ смях, сякаш затъжила се за шегите на бай Митьо. От край до край се простираше масивен бар плот от дърво, в средата на който пък имаше няколко книги за виното и малки бъчви. На около метър зад него пък бяха разположени големи стелажи с различните видове вина и етикетчета с цените им. В горната част на етикетите на всички бутилки беше изписано името на избата Turasan, a след малко дойдоха и представителите на семейството, които искаха лично да разкажат своята история на нашата група. В следващия момент дойде млада дама, която започна да сипва в чаши за дегустация различни вина като започваше от по-леките и бели. Ерхан беше от първите, които взеха да опитат, за да смаже малко гласа си преди да започне да превежда на български и почти щеше да изпревари бай Митьо.  Всички искаха да опитат виното от известния уникален сорт Емир, а разбира се най-култов беше коментарът на Митьо – „хубаво винце, ама много лекичко ми се струва... Туй не е ли един гъст Мавруд да те удари в петите като пийнеш, не ми го хвали толкова!“ – заключи той попивайки със салфетка влажните си от усилена дегустация устни. Това оживи още повече настроението в групата и 20-ина минути по-късно, когато вече бяхме в автобуса отново бай Митьо, мърморейки че вече е много гладен реши да даде тон за песен, запявайки „Чорба каша“. Явно идеята се стори забавна и за други, защото веднага започнаха да припяват с него. Ерхан едва спря да се смее, за да може да съобщи по микрофона, че потегляме към спирката за обяд.

И така към два и половина следобедно време бяхме приключили с хапването, за да се насочим към селището Аванос. Този път без тон за песен, като определено доволно сити, по-голямата част от групата бяха изгубили апетит и сладко предремваха по седалките. Мустафа ме погледна и веднага ми предложи освежаване с неговия класически лимон, което разбира се нямаше как да отклоня и веднага протегнах шепи.

Аванос също е град в провинция Невшехир, като е разположен на 18 км северно от едноименния град – столица на административната област. Да припомня за ученолюбивите и любопитните – регистрационен номер на превозните средства 50 в Невшехир, а населението – 82 000 жители, като това на Аванос пък наброява 15 000. Старият град на Аванос, носел името Ванесса, има невероятна гледка към Къзълърмак (Kızılırmak) – в превод Червената река. Грънчарството е това, с което се слави района и се практикува от поколения още от древността в градчето, като се използва пръст от наносите на Червената река. Местни майстори-грънчари имат свои магазинчета, като в тях предлагат и безплатен урок клиентът да опита да направи свое собствено керамично творение. В Аванос са популярни и други занаяти –  изработка на украшения от оникс /скъпоценни и полускъпоценни камъни/. Предстоеше ни да посетим именно работилничка на местен грънчар, където да ни разкажат за тънкостите на този занаят, да разгледаме произведенията и разбира се който иска да опита сам какъв майстор е. Стига преди това групата да успееше да се поразсъни след добрия обяд. Домакините бяха много гостоприемни и ни посрещнаха с предложение за черен чай, което беше отлична възможност да посъбуди всички. Вътре в салона на различни рафтове бяха подредени керамични произведения, които с пълно право бих нарекъл произведения на изкуството, направени от местните майстори – и повечето бяха в сини и жълти нюанси. Имаше различни чинии с най-разнообразни шарки, преплитащи се красиво и комбинирани по изящен начин от майстора, пред тях бяха подредени и по-дълбоки купички отново в подобна цветова гама и дизайн. На долните рафтове бяха подредени неоцветени съдове, а най-долу бяха и различни бои в пластмасови бутилчици. На един съседен рафт забелязах и оцветени фигурки на дервиши, а до тях самият майстор беше седнал спокойно, облечен с бяла памучна риза и внимателно оцветяваше именно фигурка на дервиш. Беше съсредоточен в работата си, когато влязохме по доста шумен начин, но това видимо не го смути и той продължи с концентрацията си още няколко минути като явно се стараеше да довърши някакъв детайл преди да ни обърне внимание. След което последва повдигане на главата към нас с широка усмивка и поздрав „Мераба, комшу“, а в следващия момент  леко притеснено се обърна към Ерхан, за да уточни още веднъж, че групата е от България и не е сгрешил. Беше на видима възраст около 40-45 години с леко оголено чело и посивяла коса, прецизно заресана, но с гъсти черни вежди и благ поглед със светлокафяви очи. Както споменах, беше облечен с бяла памучна ризка /под която се подаваше бяла тениска/ и сив панталон. Уникално беше, че въпреки че се занимаваше с бои и оцветяване, майсторът нямаше нито една капчица изцапано по дрехите си, толкова прецизно и внимателно работеше. Разказът му също беше много интересен, подробен, като говореше с тих и спокоен тон, сякаш си посетил психотерапевт, а не керамична работилница. Загледах групата – бяха изцяло погълнати от присъствието на майстора и притихнали слушаха внимателно. Дори бай Митьо не се обади с някоя от неговите шеги, нито се изкашля да прочисти гърлото си, както често правеше. Хората бяха впечатлени от изработените произведения и започнаха да си купуват сувенири за спомен и разбира се за подаръци. В този момент на помощ дойдоха няколко млади жени, които сръчно вземаха избраните керамични сувенири и грижливо започваха да ги опаковат в хартия и специален найлон, така че да не могат да се счупят при транспортиране. Какво приятно и уютно място – мислех си в този момент. Място с излъчване и спокойна атмосфера, носещо очарованието на създадените там произведения на изкуството. Място, очевидно носещо част от спокойния дух на майстора. След известно време се събрахме в автобуса, като всеки беше зает да пререди и подреди закупените сувенири в своята чанта, след това внимателно поставяйки я, явно отчитайки чупливостта на ценните подаръци, въпреки че бяха старателно и добре опаковани в работилницата.

Времето напредваше, а предстоеше още една интересна спирка в близост – Долината Зелве. Между 9-ти и 13-ти век районът е бил религиозен център и се е ползвал като убежище. По своята същност мястото също е своеобразен музей на открито, но тук прави впечатление, че църквите не са така изографисани както в Музея на открито Гьореме. Очакваше ни разходка около 2 километра, за да разгледаме издълбани в скалите църкви, жилища, а също така се оказа, че има и джамия. Ерхан разказваше историята на мястото. Зелве е селище от византийската епоха. В Кападокия има малко църкви от шести век, а е интересно да се отбележи, че половината от тях са именно в Зелве. В Зелве има петнадесет пещерни църкви от византийската епоха, като повечето от тях са от 9-ти и 10-ти век. След византийската епоха Зелве става селище в Османската империя, издълбаните пространства са разпирени, като през този период османците са направили изсечена в скала джамия. В по-ново време, през 1952 година турското правителство оказва съдействие за изместване на селището на километър в ново селище Актепе. Това се случва след като рушащите се скали и стаи стават прекалено опасни за обитаване и дори има трагичен случай на убито момиченце на 11 г. след срутване. През 60-те години на 20-ти век Зелве става официален музей на открито и е включен като обект на световното културно наследство в ЮНЕСКО.

В близост се намира долината Пашабаа /Pasabag/, където се намират някои от най-интересните и впечатляащи приказни комини с форма на гъба в областта Кападокия с двойни шапки, а някои дори с тройни такива. Необичайните скални образувания се наричат ​​приказни комини, защото жители на Кападокия са вярвали, че това са комините за феите, които са живели под земята. Разбира се по темата се разказват много легенди за феи и духове до днес. Мястото е известно и като Долината на монасите /Monks Valley/ - най-вероятно заради монашеските килии в скалите. Някои вълшебни комини достигат височина до 20 метра. В един от тези приказни комини е вграден параклис, който е посветен на Св.Симон /Симеон/, който живеел усамотено близо до Алепу през 5-ти век. По това време започнали да се разказват истории за чудеса, които той сътворил, а това притеснило отшелника и в резултат той започнал да живее на върха на колона, висока над 2 метра, а по-късно и на още по-високо място. Разказва се, че от време на време все пак слизал от своето убежище, за да си набави храна и вода, които му носели негови близки. Тук бай Митьо не издържа и прекъсна разказа на Ерхан – „Е как не го е мързяло да се катери на такива височкини този Симеон?“ Това развесели групата и продължихме във видимо добро настроение, макар и доста изморени от дългия ден.

На другия ден предстояха още няколко интересни места за посещение и всички очакваха да видят какви нови изненади е приготвила Земята на чудеса за своите посетители.