Коктейл Маргарита, моля. Като острова.

Мониторът на служебния компютър трескаво премигва пред мен. Иска може би да му обърна внимание. Не мога да си събера мислите в главата. Не искам да съм тук, не искам да съм сега. На екрана се е разтеглила огромна excel-ска таблица и чака обработка. Мразя excel, мразя работата с цифри. Не искам да съм тук. Не искам да съм сега.

• -Заминаваш за Венецуела. В командировка.
  -Какво? Моля? Шегувате ли се с мен?
  -Момиче, стегни се! Не се шегувам. Ти си единственият човек във фирмата, който говори испански свободно. Заминаваш след седмица. 

Не съм от типа плажна кифла, но първата ми мисъл беше, че нямам подходящ бански. Трябва да е в тъмен цвят, за да си личи всяка полепнала по него снежнобяла песъчинка. Като в рекламите от лъскавите женски списания. Онези, които по принцип не чета, но точно сега ми се искаше да бях. Щях да съм подготвена с полезни и не съвсем полезни съвети как се ходи на екзотичен плаж.

Междинна нощувка в Париж. Тринадесет часа полет до Каракас. Още час вътрешен полет до остров Маргарита, по време на който слушах около десетина пъти песента на Мадона “La isla bonita” Прехвърлям набързо из главата си цялата информация за страната, прилежно проверена и изчетена в интернет от сухите данни до туристическите клишета. Самолетът тромаво се приземи, едва дочаках да отворят вратите, за да се втурна навън. Исках да усетя бриз, мирис на море и куп други неща в този ред на мисли. Нямах търпение да стигна до хотела и да сменя дрехите си с нещо по-подходящо за мястото и времето, в което се намирах. Времето определено е различно от стандартното тук и сега, във всеки смисъл на думата. Дори часовата разлика спрямо родна България е 6,5 часа. Точно така, има една добавена половинка. Опит за оригиналност или ясно свидетелство за неповторимост, въпреки твърденията че е просто политическо решение.

Четири звезди, all inclusive, първа линия на брега на морето. Колко хотели имат подобно описание? – десетки, стотици, хиляди из целия свят. Магия, истинска приказка – това бяха пропуснали да напишат в брошурата. Или умишлено го бяха спестили, за да може всеки сам за себе си да реши как да доопише мястото, което щеше да е мой дом в следващата една седмица. Дом в истинския смисъл на думата, защото целият персонал се държеше с мен и останалите туристи като с най-скъпи гости. Няма да спестя особените си симпатии към бармана, който се грижеше да не оставам без освежително питие по което и да е време на деня. Споменах ли вече, че тук времето е различно от това на всяко друго място по света, измерва се по различен начин – огромен папагал върху чиито пера е разлята цяла палитра цветове кряска оглушително и проси храна на балкона ми – часът е между 6 и 8 сутринта; ленива игуана се промъква под шезлонга ми и се заема с останките от плодовите коктейли – часът е между 2 и 4 следобед; последните слънчеви лъчи пробягват по гърбовете на стадо делфини, приближили се до брега, улисани в играта си – часът е между 6 и 8 вечерта. Сигурно ще попитате за останалото време от деня. То е само фон за малките и толкова истински неща. Тук всичко е истинско и дори това, което съм мислила че би ми причинило дискомфорт се оказва приятно. Например влагата във въздуха. Влагата кара тялото ти да лепне все едно някой те е блъснал в претъпкана дискотека и си разлял сладък ром по себе си. Вече обожавам това усещане.

Добре де, налагаше се малко и да поработя, но това си е като на всяко друго място по света. И като на никое друго. Защото оставяйки зад гърба си досадния компютър можех да видя пред себе си океана.

Грехота би било да пропътувам половината земно кълбо и да си стоя само в хотела. В два от свободните си дни се възползвах от допълнителните екскурзии, които щедро се предлагат от туристическите агенти на място. Избрах да видя водопада Анхел с национален парк Канайма и архипелага Лос Рокес. Това са най-добре инвестираните 350 $ през живота ми. Не само заради вкусната морска храна, която ни сервираха, ръчните пури по 5 $ парчето, но и заради възможността да прелетиш над тропическа гора с всичките ѝ цветове и аромати, да се повозиш на дървена лодка в кървавочервено езеро докато около теб бумтят десетки огромни стъпаловидни водни каскади, да минеш под водното було на водопад и после да се изкачиш до върха му, откъдето стотици литри вода всяка секунда започват самоубийствения си танц. Не само заради това, но и заради пясъка на Лос Рокес, който е по-бял, доколкото цветовете могат да се степенуват, от този на всички други плажове. И да, наистина се получи страхотен контраст между него и цвета на новия ми бански. И да, наистина се получиха снимки като за корица на лъскаво женско списание.

Изпих карибския си коктейл на един дъх. Оставих го приятно да ме опияни, да ме накара да забравя всичко, да се влюбя в момента, във времето и мястото. Коктейлът е, разбира се, Маргарита. Като острова. Споменах ли ви, че там времето е различно от всяко друго място по света?

*Носталгична бележка от автора - това наистина се случи в едно друго време, на едно друго място. Като никое друго. Преди толкова много години, че спокойно можеше да започна разказа си с “Имало едно време един остров, в една държава...” 
Не знаех дали ще мога да напиша за преживяното, бе в началото на двайсетте ми години, сега съм към края на трийсетте си. Бе първото ми приключение извън Европа. Когато отворих папката си със снимки, толкова спомени връхлетяха. Емоцията, вълнението, усещането, че светогледът ти никога няма да е същият както досега.  Те още са там, още са толкова ярки и живи. Не, не в папката. В сърцето и ума ми. Снимките бяха само лек катализатор. И думите сами се изнизаха изпод клавиатурата ми. 
И се самозапитвам - дали пък точно тогава не открих пътешественика в себе си, дали тогава не му дадох криле да полети към красотите на света?