Корабен дневник - част 1

Мило мое дневниче, мило мое корабно дневниче! Да ти призная честно, ако зависеше от мен изобщо нямаше да се случиш. Нищо лично, просто круизните пътувания никога не съм ги усещала като нещо, което да се докосне дори минимално до моя личен пътешественически стил. Когато пътувам обичам да се посвещавам на една единствена дестинация за колкото свободни дни съм си планирала, да се потопя изцяло в нея, да я почувствам във всяко едно измерение, вместо да скачам от място на място, от цвят на цвят като пролетна пчела. Когато пътувам обичам да имам свободата да изляза когато си поискам от мястото си за настаняване, да се щурам където и колкото поискам и да се прибера когато поискам обратно в хотела или къщата си за гости, вместо да се съообразявам с точни часове на качване и слизане от борда, често обвързани със страх да бъдеш зарязан на някое пристанище, ако закъснееш. Когато пътувам обичам да опитвам местната храна по улиците, по закътаните заведения, вместо да разчитам на интернационален бюфет. А какво да кажа за дните в открито море когато не се случва нищо? Личната ми оценка е, че са загуба на време. Особено за отявлен интроверт, който не обича да е на затворено и ограничено пространство с още стотици и хиляди хора и не се вълнува от кабаретни представления или посещение в зоната за пазар или казиното на борда. Та, да, въпреки модерността на круизните пътувания в последните години, често граничеща с туристическа истерия, те определено не са моят тип пътувания. Абсолютно субективно мнение, разбира се.  Може да бъде умножено по нула.

Именно поради гореизложените мотиви когато офисът забръмча кои двама колеги да бъдат командировани на круиз, изобщо, ама изобщо не проявих желание да бъда включвана сред потенциалните избраници. Когато те бяха ясни като имена и започнаха да се вълнуват покрай приготовленията си изобщо, ама изобщо не изпитах дори благородна завист. Нищичко. Съвсем нищичко, все едно отиваха на стандартна командировка до съседен град. Сигурно и затова съдбата реши да ми покаже шеговитата си страна и по-малко от седмица преди началната дата на въпросното служебно пътуване, по независещи от никой форсмажорни обстоятелства, единият колега отпадна и трябваше спешно да се замени с друг. И ръководството на фирмата видя в мое лице идеалния кандидат. Така и така към онази дата не бях обвързана с наличието на дете, знаеха че имам планирано ходене на ски чак след месец (действието се развива към средата на януари), направо не ми дадоха право на избор искам или не искам да замина.

Добре де, малко е твърде скоростно, ще трябва да изровя из дълбините на гардероба си някакъв бански и някакви летни дрехи (дано все още ми стават след всичките коледни и новогодишни празници), бързо си уредих час за козметик да ме приведе в ред за показване пред хора (сложен е женският живот), само маникюристката ми не успя да ме вмести в графика си, та ще бъда на Малдиви с маникюр на снежинки. И аз малко да намигна шеговито на съдбата. И, да, поне ще ги видя тез пусти Малдиви, нали и без това казват че поради постоянното повишаване в нивото на световния океан до 50-тина години може и да изчезнат от лицето на Земята.

Мило мое дневниче, мило мое корабно дневниче! Надявам се вече разбираш, че нещата не са в никакъв случай лични, но така и така съдбата ни събра, нека извлечем максимума от времето си заедно. Нали това е един от пътищата към щастието - човек да се научи да вижда положителното във всяка ситуация.

Нямах никакво време за настройка и онзи сладък момент на очакване за предстоящото пътуване, толкова шеметно се завъртяха нещата. Докато довърша няколко работни задачки из офиса, да стегна багажа и се озовах на летището. И от тук, от летището, мило мое корабно дневниче, започва нашето приключение. Предвид продължителността на полета ден първи и втори леко се сляха. Излетяхме от София в късния следобед, малка пауза за прекачване в Истанбул и в късната сутрин кацнахме на Мале - столичният остров на Малдивите. Още бях сънена и дояждах леката закуска, сервирана на борда на самолета, когато всички пасажери бяха помолени да отворят сенниците на илюминаторите си защото започваме снишаване за кацане. Гледката твърде бързо ме накара да ококоря очи и да забравя за храната пред мен, въпреки че Турски авиолинии определено знаят как да добавят стойност към летателното преживяване на пътниците си.


Следях сянката, която самолетът хвърляше върху водната повърхност, върху най-синьото синьо, което бях виждала до него момент. Даже не приличаше толкова на сянка, колкото на огледално отражение, толкова кристално изумрудена бе водата. А сред нея - десетки острови и островчета. Малка част от всичките 1196 коралови острова, които съставят тази най-разпокъсана и най-териториално разпръсната държава в света. На някои от тях се виждаха изградени хотелски комплекси, на други само бели плажове и девствена растителност, на трети...бетонов възел? Възможно ли е? Нека бъдем обективни, все отнякъде трябваше да се вземат строителните материали за изграждането на всичките тези хотели, нали? Предполагам. Пък и вече бяхме толкова близко до летището и до столицата, че беше предполагаемо да се виждат дори минимални следи от индустрия. Местното население не живее в туристически каталог сред палми и луксозно разточитество, те си водят нормален живот, като всички нас, имат си нужда от битови продоволствия. Честно казано гледката на бетоновия възел ни най-малко не ми развали първоначалното впечатление от мястото, дори напротив, подчерта го като нещо реално, човешко, не твърде лустрован туристическо-утопичен свят. Харесвам такива контрасти, мило мое корабно дневниче.

Леко друсване, онова познатото, когато голямата метална птица положи туловището си върху гладкия асфалт на пистата. Еуфория, онази познатата, когато пасажерите вече са достигнали крайната точка на пътуване си и бързат да раздвижат посхванатите си от часовете стоене тела, да грабнат багажите си и да се отправят към мечтаната ваканция. Влажен задух, онзи познатият, когато стъпиш извън турбуха на самолета и усетиш климата навън - лепкаво топъл и концентрирано слънчев, в контраст с януарското време което си оставил на летището в София. 

Малко митнически и паспортни формалности, чакането на които се смекчава от наличието на безплатен интернет за час ползване в залата за пристигащи. Взимане на куфарите на една от двете ленти за багаж и отправяне към мястото, където следва да ни чакат посрещачите ни. Летище Мале е малко, компактно, но изключително организирано, няма дори минимален шанс човек да се заблуди. Дори да е вроден талант в липсата на ориентация, все ще се намери някой да разпознае в погледа му объркването и да го хване за ръка в правилната посока. За около час-час и половина време всичките пасажери на кацнал самолет, между 150 и 350 души, биват натоварени на лодки и хидроплани и отпратени към острова, който са си избрали за почивка. Нас ни очакваше лодка, която да ни отведе до круизния кораб, акостирал на около километър навътре в океана. Остров Мале няма пристанище, което да е пригодено за толкова голям плавателен съд и това е единственият начин да се случат нещата. Да, мило мое корабно дневниче, точно така - това означава, че за да се слезе на сушата и да се разгледа Мале трябва задължително да се спазват определени часове на трансфер с лодка, както и че времето за престой на жилищния остров е ограничено пак от графика на същите. А преди изобщо да си и помисли човек за такива свободни разходки трябва да се минат всичките настанителни процедури на борда. И то без безплатен интернет като смекчаване на обстоятелствата. Паспортна проверка, инструкции, поставяне на багажни стикери, после чакане на багажа в каютата защото е абсолютно задължително вътрешно правило багажът да се пренася само от оторизиран персонал, в никакъв случай от самите пасажери на борда. В което има резон, стотици хора, лутащи и блъскащи се по неособено широките коридори с огромни куфари си е застращаваща сигурността дейност. 

Приблизително два часа по-късно и един интернационален бюфет, посетен за убиване на времето, не толкова от някакво чувство на глад, най-после можехме да се качим отново на лодка и да се потопим в света на Мале. Сред спътниците ни се зароди шегата, че на Мале положението е оле-мале. Предполагам им дойде в горница културният шок. На впечатляващите 8,3 km2 са концентрирани цялата държавна администрация, военна сила, основна медицинска помощ, основни образователни и религиозни центрове и...коли, мотоциклети, колела и...над 150 000 души население. Замислих се дали в цялата тази глъчка,  в целия този безспирен трафик, някой някога остава насаме с мислите си. Аз поне не успях, но ми хареса като преживяване. Все пак бях за кратко и все пак бе нужният ми контраст, онзи търсеният, спрямо изградения луксозен имидж на Малдивите. И тъкмо се загледах как група босоноги хлапета ритат топка на обществения плаж на фона на залязващото слънце, някой взе че ни сръчка да побързаме, за да не изтървем последната трансферна лодка към кораба. С досада и леко раздразнение се запътих след стройната ни групичка, мислейки как вероятно пак ще трябва да посетя интернационалния бюфет за уплътняване на вечерта.

 Ден трети, мило ми корабно дневниче, бе посветен изцяло, или поне докато не настъпи часът за връщане на кораба и отплаване към следващата точка от маршрута, на Малдивите. Онези по-туристическите Малдиви. Бяхме си заплатили допълнителна екскурзия до един от близките острови-резорти, до който се стига с лодка. В сутрешния ни час на придвижване към него попаднахме в истински морски трафик около Мале. Всякакви плавателни съдове се движеха във всякаква посока - рибарски, трансферни, туристически лодки за разходки; катери; яхти от всякакви размери; градски фериботи; транспортни кораби и корабчета...и някъде из цялото това гъмжило гордо издигаше снага, станал ми вече тъй любим, бетоновият възел на своя безлюден и пуст остров. Десетина минути по-късно нашата лодка се бе откъснала от множеството и вече се движехме равномерно и със спокойно боботене сред най-синьото синьо на океана. Онова, което бях видяла от самолета. Минахме толкова близо до средноголям туристически остров, че можех да видя блажените усмивки на двойките, които се наслаждаваха на закуската си, безгрижно, на верандата на бунгалата си над водата. Като за контраст минахме покрай друг остров - имаше си постройки на него, но по-скоро приличаха на рибарски колиби в ярки цветове, имаше си хора, но по-скоро изглеждаха съсредоточени в трудов делник, не на почивка, имаше малка джамия и съвсем малко шезлонги в най-отдалечената част, с най-финия бял пясък. Загложди ме любопитство и реших да разпитам импровизирания ни гид, видимо нямащ още пълнолетие. Местното население не е концентрирано само на Мале, има достатъчно на брой други жилищни острови и този е един от тях, със среден брой жители между 50 и 500. В последните няколко години правителството е разрешило и на тези острови да има туризъм, но при стриктно спазване на благоприличие в съответствие с мюсюлманските порядки - без алкохол, без свинско месо и без липсващи частично или напълно бански. Хотелчетата са по-скоро като къщи за гости, посетителите са в непосредствен контакт с живия живот на Малдивите. Там където хората ходят на работа, на училище, да се молят. Храната е изключително традиционна, буквално собствениците на местата за настаняване я приготвят от каквото има прясно за деня. Ама така казано определено бих се върнала отново на Малдиви, за по-дълга почивка! Тази мисъл много се хареса на ума ми и той се заигра с нея дори когато стъпихме на туристическия остров, за който си бяхме платили екскурзия. За първи път усетих пясъка на Малдиви под краката си, фин като пудра, толкова мек, толкова бял. В най-синьото синьо на лагуната можех да разгледам танца на морските обитатели със съвсем невъоръжено око. Отделих доста време да наблюдавам приготовленията за плажна сватбена церемония. Но най-вече отделих време просто да се разходя по плажа. Наистина харесах усещането на точно този пясък под краката си.