Корабен дневник - част 2
Небето нещо се бе свъсило и не правеше обстоятелствата подходящи за събиране на тен, но така или иначе ни предстои цял един ден в открито море, плавайки към Шри Ланка, ще наваксам от палубата на круизния кораб. Такива поне бяха плановете ми за четвъртия ни ден заедно, мило мое корабно дневниче. Позволих си излежаване до по-късен час, не бързах за никъде, нямаше да изпусна и закуската, то на борда във всеки един час се предлагаше по нещо за хапване. Намазах се обилно със слънцезащитен крем, взех книжка и плажна хавлия под ръка и смело се отправих през коридорите на кораба към асансьорите и, хоп, на палубата за плажуване...която буквално не се виждаше от стената проливен дъжд, който се изсипваше отгоре ни. Един от рисковете да си настанен във вътрешна каюта, без дори прозорче за дневна светлина, през което да следиш ден ли е, нощ ли е, слънчево ли е, дъждовно ли е. Ама на харизан кон зъбите не се броят, както и на каюта по време на командировка прозорците или липсата на такива. Стана ми забавно, можех много ясно да различа кои от останалите пасажери също бяха във вътрешни каюти, облечени в бански, и кои имаха външни каюти с прозорци или балкони, облечени в ежедневни дрехи с дълъг ръкав, като за по-прохладно морско време. Добре, приемаме че денят ще е посветен на литературно четене и обикаляне из интернационалните бюфети на борда на кораба.
Да ти кажа, мило мое корабно дневниче, в петия ден от това плавателно приключение вече бях нахитряла и след като се събудих първата ми работа, още по пижама и с неизмити очи, беше да хвана асансьора до най-близката палуба с изглед навън, да проверя какво е времето. Слънце и ясно небе. Отлично! Настроението ми рязко се повиши с няколко тоналности. А в далечината се виждаше земя, може би имам около половин час да се стъкмя във вид преди да сме акостирали в Коломбо, столицата на Шри Ланка. Втора столица из Индийския океан, втора островна столица. Очаквах я с нетърпение като си представях аромат на хиляди подправки и вкусна улична храна. Бяхме решили да спестим едни много парички, колкото много парички струват обикновено организираните екскурзии, които се продават на борда на круизните кораби, и да се отправим на самостоятелно приключение из града. За 6-те часа престой може би щяхме да успеем да поразгледаме туй-онуй, в наша ползва бе фактът, че круизният терминал е в непосредствена близост до града, направо си е в самия него. А до сами изхода му имаше нещо като стоянка за таксита. Ама не си представяйте стройни редици жълти автомобили, а по-скоро някакъв много симпатичен хаос от всякакви по вид рикши - рикши тип колела, моторизирани рикши, опърпани и раздърпани рикши от двата вида, спретнати и новички рикши от двата вида. Последните бяха най-скъпи, но на фона на спестените вече пари за екскурзия цената беше незначителна. Смело се метнахме в една от тях и се уговорихме с шофьора да бъде на наше разположение за целия ден или поне за всичкото време, което изобщо имахме преди ултимативното предупреждение да сме навреме обратно на борда на кораба да започне да звучи в главите ни. Срещу няколко допълнителни дребни долара шофьорът се спазари и да ни бъде гид, да ни разведе из най-добрите места в града. Доверихме му се, предвид местоработата му на пристанището вероятно беше развозвал достатъчно много круизни пасажери преди нас и беше запознат с това в колко точно часа трябва да сме приключили с обиколката.
Първа спирка - парк Вихарамахадеви (Viharamahadevi). Ама, разбира се, няма как да не започнем запознаването си с града с фото пауза пред най-голямата позлатена статуя на Буда в него. Самият парк е спокойно и невероятно добре поддържано зелено пространство, истински градски оазис, между Националния музей и Кметството. И от този котранст имах нужда - малко зелено след всичкото синьо от изминалите няколко дни. 
Малко возене с рикшата и сме отново насред градска зеленина, пред нас се е ширнало езеро, а насред езерото - храм Сийма Малакая (Seema Malakaya). Един от най-фотографираните обекти в Коломбо, основно заради контраста между старите бронзови статуи на Буда и новите небостъргачи на заден план. Явно не само аз харесвам ярките контрасти. Не влязохме вътре от уважение към търсещите спокойна среда за медитация. Буквално на няколко крачки от там е друга част от религиозния комплекс, храм Гангарама (Gangaramaya), където срещу около 300 рупии туристите получават свободен достъп до всички части на религиозната сграда. Любопитството ми, признавам, надделя над принципа да не подкрепям превръщането на храмове в туристически атракции. До този момент не бях прекрачвала прага на будистко убежище и останах замаяна от формите, цветовете, спокойствието. А може би и от аромата на стотиците горящи пръчици сандалово дърво. А може би и от тишината едва нарушавана от нечий шепот или боси стъпки по дървения под. Изглежда не само аз бях изгубила представа за времето докато съм в храма, но и останалите ми спътници, тъй като завръщайки се при рикшата, шофьорът-гид ни информира, че ще трябва да сме малко по-стегнати в оставащото ни време, за да видим възможно повече от града. След времето в Гангарама ми се струваше напълно излишно такова едно бързане. Така или иначе е невъзможно да видим всичко в града за само 6 часа, поне да се насладим бавно и с всички сетива на местата, които успеем да посетим. И като казах с всички сетива, то спирката ни на пазара Петах (Pettah) бе едновременно пиршиство и изпитание за тях. Особено когато минахме покрай рибната секция и на огромни купчини се продаваха всякакви сушени морски твари, които, оказва се, са сред най-купуваните стоки. Взимаш шепа сушени скариди и/ли малки рибки, заливаш с гореща вода, в която може да добавиш някакви зеленчуци или треви, а може и да не добавиш нищо, и имаш готова супа. Нещо като рибен ошав, така си го представих след това обяснение. От сергия на сергия и от екзотични плодове с незнайни за мен имена, през пъстри шалове и лъскави дантели с безброй мъниста по тях, до няколко полуразтопени от жегата сладкиша, стигнахме до т. нар. Червена джамия (Jami Ul-Alfar). Ярката ѝ декорация в червено и бяло, стиловата смесица между индо-ислямски, готически и неокласически елементи я открояват осезаемо насред пазарните сергии. Пак контраст, силен контраст. В дъното на търговската улица нашият шофьор-гид вече ни очакваше. Беше ни взел по чаша цейлонски чай, смесен с възсладко кондензирано мляко и микс от подправки. За изпроводяк, пристанището е на около пет минути с рикшата от тук. Стана ли вече време да си ходим? Да, 6 часа са колкото много, толкова и малко когато човек е улисан да опознава нови светове. До нови срещи. Може би.
Ден шести, мило мое корабно дневниче, и вече сме по индийското крайбрежие, в Гоа. Тази спирка от маршрута очаквах с особено вълнение, вълнението на един възпитаник в специалност Португалска филология. Не малко бяхме учили за бившата вече португалска колония, където и до ден днешен голяма част от географските наименования са на езика на Вашку да Гама. Стъпвайки на твърда земя се почувствах като един истински откривател. С такова настроение се бях заредила за този ден. Интересно какво бяха избрали от круизната компания за най-интересно и значимо да се види за времето на престоя ни там. Този път им се доверихме за организирана екскурзия, цената беше доста разумна. Стартирахме с базилика “Бом Жезуш” (Basilica de Bom Jesus), част от световното историческо наследство на ЮНЕСКО, силно начало определено. Последва посещение в храма Мангеши (Mangeshi), посветен на Мангеш - едно от превъплащенията на Шива. Набързо обяснения за украсените статуи на крави, които бяха предизвикали интереса на част от съпътстващите ни пасажери от други националности, кратка история на езерцето със светената вода и хайде отново всички в автобуса към следващата спирка. Добре, съгласих се без вътрешен ропот, има толкова, толкова много неща и места за виждане в Гоа, че наистина е добре да сме малко по-бързи в придвижването. Особено когато сме голяма интернационална група с различни интереси и вкусове, които предполагаемо трябва да бъдат удовлетворени. Пътуваме си ние, официалният лицензиран екскурзовод в автобуса си мълчи и изведнъж се оказваме в плажната зона, пред хотелски комплекс. Дами и господа, тук ще прекараме остатъка от свободното си време, разполагате с интернационален бюфет, достъп до плаж, басейн и място за преобличане. Радостни възгласи от почти всички в автобуса. А може и да са били всички, не мога да преценя защото бях заета да дудна на ум срещу това варварство. Как така ще ни затворят в хотелски комплекс, когато навън има толкова много за виждане?!? Но явно това е бил вкусът на останалите пасажери, оказал се надделяващ в практиката на круизната компания.
Разходих се до плажа, посмях се сама на себе си, търкайки невярващи очи, докато осъзная, че надписът “Кафе Мама Люба” не е зрителна измама, а табела на чиста кирилица, на руски език. Насред плажа в Гоа. Моят неочакван контраст за деня. Който също толкова неочаквано ми оправи настъпилото по-рано дуднещо настроение. Да събирам тен определено няма да легна точно тук и точно сега, но ще си намеря достатъчно спокойно местенце около басейна на хотела, сред градината от цъфнали магнолии и ще посвърша нещо полезно с безплатния интернет. Като например да проверя много внимателно какви екскурзии се предлагат на борда за последната точка от маршрута ни, Мумбай, и нехаресвайки нито една от тях, вече знаех за какви кусури в организацията им да гледам, нахитрявам все повече и повече, мило мое корабно дневниче, да се свържа с местна туристическа фирма и да ги помоля да ми помогнат да извлека максимума от престоя в града както за себе си, така и за другите ми спътници, които прегърнаха алтернативната ми идея. За наш невероятен късмет се оказа, че за индийците няма такова нещо като “последен момент” и буквално от днес за утре ни предложиха няколко страхотни варианта. Избрахме да видим пещерите Елефанта, още един обект от списъка на ЮНЕСКО. А по път към летището, за обратен полет към България, да ни разведат малко из самия град. Почерпихме се за добрия избор и добре свършената работа с интернета с някакъв сладък безалкохолен коктейл от интернационалния бюфет в хотелския комплекс в Гоа.
Навлизаме във финалната фаза на нашето круизно приключение, мило мое корабно дневниче. След шумното и парадно акостиране в Мумбай, изчакахме да ни свалят багажите и се отправихме към изхода на круизния терминал където по уговорка трябваше да ни чакат микробус, шофьор и гид за деня. И точно така си и беше. Спретнати и ухилени до ушите ни приветстваха, натовариха куфарите ни в багажника, като определено предизвикаха възхищението ни как толкова голяма багажна маса се събра на толкова ограничено място без да има нещо счупено или смачкано. Попътувахме кратко, все покрай морето, до друго пристанище, значително по-малко на размери, откъдето тръгваха лодки за разходки. Или поне някакви плавателни съдове, които в миналото може би са били лодки за разходки, сега приличаха на опърпани и одърпани техни призраци. Някой в стройната ни групичка изрази безпокойство, че може да потънем и да се удавим. Погледнах към кално-пихтиестата маса, която представляваше водата в залива, изпъстрена с всевъзможни битови отпадъци по повърхността и си помислих, че бързото удавяне би било милостиво на фона на потенциални инфекции и зарази, които могат да сполетят човек ако дори само пипне, камо ли глътне от течността. След такова описание, дори не е уместно да я наричам “вода”. Да, Индия не е най-чистото място на света, но ако човек може да пребори себе си в това отношение, напълно си заслужава да бъде посетена и опозната. И това го казвам само след толкова малкото видяно от нея до момента. Една свръхмикроскопична частичка от пъстрия ѝ калейкоскоп.
С боботене, трясък и гъсти кълба изгорена нафта нашата призрачна лодка за разходка измина 2-та километра по права линия между пристанище Джавахарлал Неру и остров Гарапури (в буквален превод: град на пещерите) където са скалните храмове Елефанта. Общо седем пещери, разделени на две групи - едната в чест на бог Шива, а втората - посветена на будизма като цяло, като религия и философия. Мястото е туристическо, но безкрайно впечатляващо, място, което трябва и заслужава да се види. На мен лично не ми донесе усещане за покой, а по-скоро за сила, за устойчивост пред времето и във времето. Харесвам места, на които усещам сила и ми е трудно да си тръгна от тях, но както круизният кораб, така и самолетът нямаше да ме чакат, трябваше да се върнем на сушата, маневрирайки между планини, буквално, с боклуци и тук-таме полегнали насред тях в свещено безразличие крави.
Следобедно се разходихме по крайбрежния булевард на Мумбай - контрастиращо чист и поддържан, с оргомна пешеходна зона. Хапнахме в препоръчано заведение, ресторант към интернационален хотел, така и не се осмелих да рискувам с улична храна, макар ароматите, които се носеха от местата за такава, да предизвикваха обилното ми слюнкоотделяне. Никога досега не бях имала проблем с хигиената при подобни кулинарни експерименти, но явно десетко-стотиците предупреждения, които ми бяха отправени искани и непоискани от хора около мен още преди да тръгна на това приключение, ми се бяха загнездили из ума и поставяха бариери пред авантюризма ми. Нищо де, така или иначе вече ми беше ясно, че пак ще ида към Индия. За по-дълго. По суша. Да я усетя без фиксирани часове за начало и край на впечатленията ми.
Говорейки за впечатления, мило мое корабно дневниче, последното такова от Мумбай бе съвсем-съвсем на път за летището. Минахме покрай прашната, ръждясала, скърцаща ж.п. гара, а досами нея бе една от обществените перални в града. Нещо, заради което си заслужаваше да спрем бусчето и да слезем за кратък разказ от екскурзовода ни и няколко фото кадъра. Като казвам обществена пералня не си представяйте сграда или помещение с перални машини, които се ползват срещу някаква такса. Представете си десетки каменни корита, от които се плиска обилна сапунена пяна и мъже, които са се надвесили усърдно да търкат своето или чуждо пране. Ето ви изненада - перач е мъжка професия в Индия, при това уважавана. Жените имат право да перат само собствените или дрехите на своето семейство, докато мъжете могат да си изкарват прехраната като се грижат за чистотата на чуждия текстил. И съдейки по снежнобелите, перфектно опънати без нито една гънка по въжетата за съхнене чаршафи, се справят отлично с това занимание. Последният контраст, който запомних от пътуването - искрящо чистите простряни чаршафи на фона на градския смог.
Мило мое корабно дневниче, признавам че в крайна сметка добре си изкарахме с теб в тази една седмица приключенстване и лов на контрасти. Круизните пътувания продължават да не са ми по вкуса, макар, признавам, да съм ги обмисляла като вариант за посещение на поне няколко труднодостъпни географски точки като Исландия и Гренландия. Така че все някога отново ще се срещнем с теб и ще напиша на белия лист “мило мое корабно дневниче...”.
