Куба: щастието е в чаша пиня колада част 1

Рим се случи спонтанно - лятото мама спомена, че винаги много е искала да го види, избрахме за удачно да се организираме за около средата на ноември, тъкмо при нея натоварването в работата да е по-малко, пък и като подарък за моя рожден ден. Барселона се случи като логично продължение - нещо европейско, лесно достъпно, донякъде вдъхновено от моята най-близка до сърцето приятелка, която реши да се присъедини към нас, също с майка си, та го направихме по двойки, отново ноемврийско. Куба - честно казано, направо не знам как се случи...

Ще да е било отново късно лято когато се запитахме с мама накъде ще поемем в тази година. Тя, изглежда, имаше готов отговор - искам на Карибските острови. По принцип не бих подложила на съмнение географските познания на родителското си тяло, но ми се стори толкова невероятно, че я попитах с леко коригиращ тон дали случайно няма предвид Канарските острови - все пак те се водят част от Европа, по-близичко са, по-достъпни чисто финансово. Не, не, искам на Карибите, зад океана, настоя си мама.  А в моята глава започна да мига в ярко червено въпросът в какво се забърках. Вече бях счупила касичката със спестяванията за Персия през октомври същата година, нямаше как ноември да си позволя Куба, пък и времето за организация ми се стори твърде кратко, такива презокеански приключения се планират, за максимална оптимизация, поне половин година по-рано. Хайде де, самолетният билет ти е подарък от мен, пък и може да го отложим за началото на следващата година, не е драма, някъде като в далечината дочух отново гласа на мама. Предложението си го бива, но все пак реших да се направя на леко разсеяна. Може пък да ѝ се размине тази идея. Тук сигурно ще си помислите, че съвсем съм била изветряла на акъл да бия такъв отбой, така да се дърпам, това все пак е Куба! Сега, като се връщам към този момент, и аз се питам същото. Но така или иначе съдбата си знае своето.

Почти бях отписала проведения по-горе разговор, залисана в работни ангажименти, когато телефонът ми зазвъня настойчиво. Мама. Вдигам и чувам отсреща един нескончаем поток от думи, изречени толкова приповдигнато, та човек би решил, че е ударила голяма печалба от лотарията. Фокусирам се и измежду казаното успявам да сглобя следното - идеята е споделена с леля ми, тя я е споделила с нейното домочадие, и в крайна сметка на всички им се ходи в Куба и даже са готови още сега да ми носят пари към офиса, та да купувам билетите, идеални са им дати във втората половина на февруари. Така в един прекрасен момент се оказах приклещена от общо 8 роднини, и не съвсем ако броим половинкките на братовчедите ми, да се нагърбя с организацията на пътуване. Да, да, можех да пратя мама да си ходи само с тях, без мен, ама пък така и така щях да инвестирам време и усилия в организация като за лично пътуване, малко извън рамките на стандартните оферти на туристическия пазар, така и така предложението за самолетния билет подарък още беше валидна, та взех, правилното от сегашна гледна точка, решение да поспестявам малко от закуски и да съм част от тази семейно формирала се групичка. Е, щеше да има моменти, в които нервите ми да са опънати до краен предел. Както роднини могат да ти скъсат нервите, никой друг не умее. Но тези неща се забравят. Избледняват на фона на хубавите спомени и преживяните емоции. Затова и ще се фокусирам именно върху тях.

Оставаше само едно финално нещо преди да запретна ръкави върху изготвянето на маршрута, да взема да питам бъдещия си мъж, с когото по него време бяхме все още съвсем росни, пресни като двойка, дали иска да се присъедини към цялото кралско войнство. Не, не, иди без мен, Куба не ми е особен приоритет сред мечтаните дестинации, даже никак, пък и финансово не ми е сега моментът. Търкулнало се гърнето, та си намерило похлупака бих казала аз - единият се чуди как да се измъкне от Куба, на другия не му била приоритет. Луда работа. Напълно бих ви разбрала ако сте си го помислили поне за втори път от началото на писанието.

Сглобявайки парченце по парченце програмата ни за пътуването го правих с идеята да е преживяване веднъж в живота, няма как да знаем дали някога отното ще стъпим на острова, така че сега и само сега е моментът да видим максимално много от него, да грабим с пълни шепи от това, което предлага. Да се пропътуват толкова хиляди километри и да се видят само Хавана и Варадеро ми се струваше напълно недопустимо, толкова клиширано. Трябваше да има още, много още, от всичко по още. Но преди да се хвърлим през глава в него, в това мое още, да не забравим да си извадим визи. За Куба и до ден днешен се изискват такива при влизане в страната, поне се получават доста бързо и лесно. Толкова бързо и лесно, че честичко човек забравя за тях и се налага в последния момент с малко количество стрес да си ги урежда. Това за стреса и последния момент го знам от познати, ние си ги направихме достатъчно време преди датата на полета ни. Непосредствено преди него метнахме по чифт бански, няколко летни роклета, поне по едно тънко яке или жилетка, февруари не е най-добрият от климатична гледна точка месец за пътуване до точно тази част от света, в куфарите и бяхме готови за старт на Карибското ни приключение.

Стискам в ръка хартиения си билет от София през Мадрид до Хавана, от онези хартиените билети в старт стил, на кочан с валидирано номерче и печат, с отделна страничка за всяка прелетяна отсечка, която да бъде откъсната при чекирането на съответното летище, от онези хартиени билети, които вече поне петнадесетина години не се използват, заменени от електронните формати. Стискам и си мисля колко романтично точно за Куба да са такива билетите, за там където времето сякаш е спряло преди десетилетия. Още сме на родна земя, а вече усещам духа на дестинацията. По съвременно това ще се нарече тийзър. Още по-силно стискам хартийката с визата си. И тя е на листче, с два отрязъка - по един за влизането и излизането от страната. И със симпатичното предупреждение, че ако по време на ваканцията си, в момент на разсейване, изгубиш втория, за да напуснеш Острова на свободата, ще трябва да си платиш солидна глоба. Свобода, ама срещу глоба. Малко иронично, ама пък всеки турист трябва да бъде ожулен максимално в името на държавната икономика, иначе за какво е бил толкова път до там. Но пък кой ли би имал против да си плати за каквото и да било, стига да е в Куба. Е, изключваме бъдещия ми мъж, както стана ясно вече. А що се отнася до мен, вече се бях заразила от ентусиазма на семейната ни групичка.

Няма да ви занимавам с повече подробности относно транспортирането ни с големи метални птици от летище на летище, нито с опасенията си дали старият руски Ан-някой-си-номер-който-не-си-направих-труда-да-запомня ще успее да ни пренесе през океана, през всичките десетина и горница часа път имах усещането, че чувам всяко скърцане, хлопане, необичайно изпукване по корпуса му. Беше като охкането на грохнал старец, от което не успях да мигна и за секунда, първият ми полет без никакъв сън. Старец, ама явно все пак още във форма, очевидно се справи успешно със задачата по превозването ни и в двете посоки. Иначе нямаше да има кой да ви ги пише тези неща.

Уж казах, че няма да ви занимавам, а то цял абзац посветих на това. Хайде, кацаме в Хавана, посреща ни уговорена екскурзоводка на руски език, там доста си тачат тази реч, натоварва ни на микробусче и се отправяме към града, за първите ни две нощувки. Подходих нестандартно при резервирането им, няма да сме в хотел, а ще сме на гости на местните. Буквално няколко месеца преди нашето посещение бе разрешено на кубинците да отдават под наем, като за туристически квартири, части от домовете си. Разбира се, всичко е нормирано и минава като координация през държавната туристическа институция, но поне е някакъв шанс да заработят малко допълнителни парички на фона на ниския им стандарт на живот. Хареса ми идеята, хем да подпомогнем финансово местните, хем да се потопим по-истински в техния живот, да видим нещо встрани от комерсиалното. Мечтателно се надявах да са словоохотливи и да ме потопят в разкази за семействата, историята, бита и традициите си.

Паркираха ни с бусчето в един от периферните за централната градска част квартали. Такъв със стройни редици не толкова стройни къщи. Всичките на по два етажа, с веранда и малко дворче отпред. Олющени мазилки, плесенясали до тъмно зелено стени, ръждясали метални части. И, все пак, когато си в Куба дори това ти се струва един вид симпатично. Девет души ни разделиха в общо три къщи, на по пресечка разстояние една от друга. Във всяка домакините бяха отделили по стая, стая и половина, максимум две за чуждестранните си гости. Личеше си, че са вложили цялото си старание да предложат максимален комфорт с наличните си средства. Стаята, в която ни настаниха с мама нямаше дневна светлина, нито дори едно малко прозорче, леглата бяха с провиснали пружини, одеалата приличаха на пачуърк, но просто бяха скърпени и снадени с подръчни материали, банята бе с лята вана, може би някога признак на просперитет. Но беше чисто, наистина чисто. Чаршафите миришеха на домашен сапун и слънце. Подът от очукан теракот се миеше старателно поне два пъти на ден с белина и всички помещения миришеха на едновремешен ученически лагер или на басейн. Все свидни за мен детайли от детските ми спомени. Домакинята ни Мария, във всяко испаноезично семейство навсякъде по света има по Мария, поне по една, сервираше сутрин на верандата, на ръждясалата масичка от ковано желязо, препечени филийки и конфитюри с по чаша ароматно кафе и ронливи бисквитки. А масичката, тази ръждясалата, бе комплект с два люлеещи се стола, които по нищо не ѝ отстъпваха на вид. Представих си, че е имало години, в които този дом се е радвал на истински разцвет, където се е носила глъчката на голямо и задружно семейство, а сега бе само Мария. Исках да я разпитам толкова много неща, но словоохотливостта, на която се надявах по-рано, не бе от силните ѝ страни. Успях да измъкна почти с ченгел, че има син, който, обаче, е заминал да работи зад граница. Каза го много тихо, оглеждайки внимателно за странични уши. Останах с подозрението, че това негово заминаване е по-скоро с нелегален характер и реших да не разпитвам повече по темата. Всъщност, реших да не разпитвам нищо повече. Имаше някаква тъга в погледа на тази жена, не беше нужно да навлизам по-навътре в личното ѝ пространство, вероятно ако не бе финансовата принуда изобщо нямаше да се наложи да слугува на туристи, дошли да видят колко щастливи са кубинците въпреки нищетата си. Признавам, също тръгнах с тази нагласа и въпреки този своеобразен фалстарт, нямаше да се откажа да търся щастието, не толкова своето, колкото това в лицата на хората.

Малко по малко и останалите ни спътници, по волята на съдбата и роднини, се събраха на нашата веранда. Бяха закусили набързо, но поради затруднената жестомимична комуникация с домакините си, които не боравят с друг език освен испанския, бяха предпочели да ни навестят по-рано от уговорения за среща час. Оставаше да дойде и екскурзоводката ни и да се потопим в града, да потърсим неговата магия, а аз да се оглеждам за щастието.

Преди да стигнем до старата му част, La Habana Vieja, цялата под егидата на ЮНЕСКО за най-добре запазен испански колониален град в световен мащаб, минахме през площад, изпълнен със символизъм. От една страна ни гледаше образът на Че (Ерне́сто Гева́ра де ла Серна или просто Че Гевара), от друга паметникът на Фидел Кастро, който по време на визитата ни все още бе сред живите, а цялото пространство между тях бе заето от ретро автомобили в светли, пастелни, бонбонени цветове. Като на парад - излъскани, пристегнати, с обновени кожени салони, чакащи туристи да заплатят за удоволствието да бъдат повозени с тях. Не си представяйте, че в Хавана или генерално в Куба всички автомобили са такива. Да, автопаркът е стар, много стар и предимно съставен от съветски работни возила, но тези конкретни фотогенични екземпляри са си изцяло туристическа атракция. Дори се зачудих дали няма да ни поискат пари за заснемането им, случвало ми се е в други държави да си плащам за това удоволствие, един вид за неофициални авторски права.

. За облекчение тук не бе така, а за моя приятна изненада отбелязах усмихната групичка шофьори, които въодушевено обсъждаха нещо помежду си. Частица щастие, можем да продължим смело напред. Ето я и същинската Стара Хавана. Годините не са били милостиви към нея и ако не бяха опънатите простири с още мокро пране, бих казала че голяма част от сградите са необитаеми. Но особено усещане витае из въздуха, има дух, има живец. Оприличих я на стара кабаретна актриса, която въпреки бръчките и посивялата коса, продължава да излиза всяка вечер на сцената. Просто защото така ѝ харесва, защото това е животът ѝ. Ако продължа с това сравнение, то тук-таме из гардероба ѝ се прокрадва по някоя нова рокля - красив площад, обрамчен с реновирани сгради с напълно запазен автентичен вид, тук таме облича, за да ни покаже, най-любимите си рокли от реквизита, предадени по наследство - готически катедрали. Обича да клюкарства тази стара кабаретна актриса, тази Стара Хавана, на всяка сграда, поне на един от балконите стояха на пост градски съгледвачи. Обича да пуши тази стара кабаретна акриса, на вълма излизаше пушекът из кафенетата. И определено е почитателка на рома тази стара кабаретна актриса. Първо ни покани да се отбием в музея на едноименната напитка - Havana Club и да ви кажа, има сериозна разлика между вкуса му когато е пит там и когато си го сдобием от магазин на родна земя, три дегустационни дози от по около 15 милилитра бяха напълно достатъчни да се убедя в това. И тапълно достатъчни небцето ми да поиска още. Сигурно старата кабаретна актриса се е усмихнала на този ефект. Защото, отново образно, ме хвана за ръка и заведе право в La Bodegita del Medio. Ако не знаех историята зад прекалено малкото кафене с прекалено семплата табела отвън и прекалено многото пиещи мохито на крак хора в уличката около него, вероятно бих го пропуснала в търсене на по-уединено местенце където да останем насаме със старата кабаретна актриса и впечатленията, които взаимно упражнявахме върху си. Но я знаех. Знаех историята на мястото. Любимото на Хемингуей в града. Там където и той е пиел своето мохито. Почитател съм на тази напитка, още по-голям почитател на самия автор и не само заради онази реплика, че всичко далеч от морето е провинция, макар честичко да я ползвам когато искам да подразня някой от софийските си приятели. Ще се пие. Поне едно мохито в този следобеден час. Крайбрежният булевард и фортът ще почакат. Ще почакат и второ мохито. После и трето. Накрая ни остана време колкото да отбележим красотата на залеза над морето, гледан от височината на крепостните стени. Тук е малко спорно дали наистина бе толкова красив или просто мохитото бе наистина добро, но при всяко едно положение Стара Хавана ни показа най-доброто от себе си с отработен жест. Вечерта се отпуснах с усмивка в чаршафите с мирис на домашен сапун и слънце. Вече бях разкрила тайната на творческото вдъхновение на Хемингуей и къде е намирал музата си за писане. Дали пък да не си сглобя едно мохито в домашни условия и сега, преди да продължа с писането пред лаптопа?

Отново свежо хаванско утро. Не бих казала топло, всички бяхме облекли по нещо тъничко, но с дълъг ръкав върху себе си. И всички отново се събрахме на нашата веранда. Кой да оплаче лекия си махмурлук от вчерашния коктейлен ден, кой да сподели какво му е харесало и какво не толкова, кой просто да помълчи в собствените си очаквания за новия ден. А той, новият ден, щеше да ни отведе до Винялес, на около двеста километра от Хавана, в посока мексиканския бряг или там където островът най-много се доближава до Канкун, макар и да ги делят стотици левги по вода, долина известна с две неща - уникалната си природа и производството на най-висококачествения тютюн в световен мащаб. Разбира се, за първото основна роля играе варовиковият характер на скалите, постепенно разтваряни и отмивани в продължение на милиони години от подпочвени води до оформянето на сегашния им вид, приличащ на гигантски купи зелено сено. Замисляли ли сте се, че където има впечатляващи по какъвто и да било начин природни образования, все в основата стоят варовикови скали? Варовикът е любимият материал на Приордата за ваене на уникални композиции. Обичайно в райони с варовик има и пещери, подземни реки и езера, Винялес не прави изключение.

По пътя ни натам спряхме за кратка почивка на място с малка плантация от коркови палми и домашна пиня колада. В буквален превод името на тази напитка означава изцеден ананас и няма нищо романтично в него. Аз самата я асоциирам с едни прекалено боядисани в ярки цветове и прекалено парфюмирани слабоалкохолни напитки тип лепкав като дъвка ликьор от зората на тийнейджърстото ми, бяха много популярни и неизменни за всеки ученически купон. Разбира се, закупени и тайно консумирани от възрастните. В Куба пиня колада си е каквото трябва да бъде - сок от пресен ананас с няколко свежи листенца нане, смесен със сок от кокосов орех, някъде добавят лед, другаде сметана и прилича повече на шейк, най-често сипват по малко ром вътре. В нашите стройни семейни редици се придържаме към последната версия. Нищо че слънцето все още пълзи към пика си на хоризонта.

Така, леко освежени и сдобили издайнически блясък в погледа и руменина по страните, достигаме първата плантация за тютюн, която имаме уредена за посещение. Посрещат ни босоноги хлапета, затичани по прашния коларски път. Смехът им започва да кънти през отворените прозорци на минибуса ни. Екскурзоводката ни, с леко оправдателна нотка в гласа, която ми се стори напълно излишна, предвид първичността и чистотата в емоциите и впечатленията на всяко дете, обясни че винаги така посрещат бели туристи защото са им голяма атракция. Ситуацията изглежда печелишва за всички - ние отиваме да видим плантацията като туристическа атракция, а самите се превръщаме в такава. Очарователно. Опипвам из раницата си дали нямам останало някое лакомство в нея, обичайно винаги си нося малък шоколад, вафла или протеиново барче. Попадам на шепа билкови лукчета, обикновено ме спасяват при болки в гърлото. Никога не бях виждала някой да се радва толкова много на лукчета. На обикновени за нас и дори леко демоде лукчета. И вече имах закачено по едно хлапе за всяка от ръцете ми, да ме води и показва фермата през неговите очи. Тези лукчета, струващи стотинки, ми осигуриха преживяване, което мога да определя като безценно. Първо по важност за тях бе да ми покажат малката костенурка, която бяха намерили няколко дни по-рано със счупена коруба и за която се грижеха в едно не по-малко счупено корито. Имаха пъстър паун в двора. А какви мощни трактори караха бащите им, ето един се връща натоварен с току що обрани стебла тютюн.

С периферното си зрение видях останалата част от групата да слуша екскурзоводската беседа досами мястото, където бе паркирал бусът ни, нямаше особено раздвижване при тях. А ние вече се отправяхме към редица от дървени постройки, откъдето се носеше приятен женски глас, изпълняващ весела мелодия. Работещите вътре жени, майките на малките ми гидове, не бяха забелязали присъствието ни. Но аз забелязах усмивките и грейналите им лица. Реденето и сушенето на тютюна не е лесна работа, но изпод техните ръце изглеждаше като детска игра. Изглеждаха щастливи. Навсякъде ли по света хората, живеещи извън столицата и големите метрополии, и работещи с ръцете си, в допир със земята, са по-щастливи от тези носещи бремето на градския хаос? Мисля че да. И докато си го мисля, жените ни забелязват. Веднага скастрят хлапетиите, че са излезли да се забавляват и да досаждат на туристите преди да са си свършили работата. И те имаха отговорни задачи покрай тютюна. Искаш ли да опиташ? Въпросът беше към мен и още преди да отваря уста да отговоря вече държах започнат наниз, няколко съвсем свежи листа и шило за пробиване. Не съм никак сръчна в ръцете, но бях пощадена от критика. Отново се разнесе песен и едно особено леко чувство из въздуха.

Трудът красял човека, дали имаха същата поговорка и тук? Пошегувах се, че при нас кубинските пури се продават като свивани на бедрото на девственица, а не като правени с тютюн, реден от деца и туристи. Имах чувстото, че дървената барака няма да издържи тайфуна от женски смях, който предизвиках с това. Какви ти девственици, тук раждаме толкова млади, девственици не останаха?!? Отново смях. Сигурна съм, че чух кованите дъски да пращят немощно от резонанса му. Да, шепа лукчета правят чудеса, шепа лукчета ми показаха къде е щастието от задружния труд. Останалите от семейството бяха посетили съвсем друга барака, без работници вътре, бяха си купили пури за лична консумация и подаръци и ме чакаха при микробуса. На изпроводяк отнесох само една пура, толкова си бях изработила, смигна ми една от по-възрастните жени. Ще е армаган за бъдещия ми мъж когато се завърна у дома. Надали ще ми повярва, че съм си я изработила с честен земеделски труд.

В следващата плантация хлапета нямаше. За сметка на това бяхме един от поне десетината автобуса, паркирали пред нея. Изключително туристическо място, с обособен магазин с лъскави витрини и препускащ в обясненията къде, какво, как и защо се случва с тютюна управител. А моите ръце още носеха миризмата на пресните листа. Не съм тютюнджия, дори пушач не съм, но тази миризма ми се стори омайна. Като мирис на влажно кадифе. Няма такъв мирис, умът ми така си го е запомнил.

На кратко разстояние от тази плантация се намираше нашата спирка за обяд - еко ферма, предлагаща храна, приготвена на място и единствено със сезонни продукти от собствената си градина. Честно казано в Куба не съм и очаквала друго. Не бях очаквала и гледката, която се разкриваше от панорамната тераса на ресторантчето - към цялата долина. Изобилстващо зелено и тук-таме обработваема земя в цвят охра, подсилен от вече следобедното слънце. И онези хълмообразни варовикови скали, придаващи дълбочина и височина на пейзажа. Можех да остана до падането на пълен мрак да им се любувам, но ни чакаше кратка разходка с лодка в подземна река и връщане към столицата. А със скоростта на шофиране в Куба тези около двеста километра до там отнемаха близо четири часа. Пътищата им са равни, прави, като европейски магистрали, но всички карат с максимум 70-80 км/ч. Големите автобуси и с по-малко. По принцип не ми пречи, обичам да си зяпам през прозореца редуващите се картини отвън, особено при преминаването покрай населени места, да воайорствам един вид, в обичайното за живота на местните, но си има недостатъка да съкращава времето за посещение и престой в избраните по програма за деня места.

Последно хаванско утро. Куфарите, стегнати за път, се трупат заедно с прилежащите им собственици на верандата ни. Ще се отправим към Тринидад, на около триста километра от Хавана, голямо търкаляне по пътищата ще падне, в посока бреговете на Кайманови острови и Ямайка, или там където островът най-много се доближава до тях, макар и да ги делят стотици левги по вода. Излизаме от столицата и почти веднага ми прави впечатление нещо странно - мъже и жени в спретнати костюми се возят в каросериите на очукани и мръсни камиони, на ремаркетата на селскостопански машини, та дори и на каручки, теглени от впрегателен добитък.

Други стояха чинно и чакаха на места, приличащи на спирки на градски транспорт. Предишния ден, по път към Винялес видях подобно нещо, но хората не бяха облечени като за работа в офис и не ми направи такова впечатление. Сега, обаче, не се стърпях и подложих изумилата ме ситуация на коментар с екскурзоводката ни. О, това е нещо напълно обичайно, хората отиват на работа в големия град. Добре, ама тези спирки, нали има градски транспорт, защо не се возят на него, ами се качват кой на каквото свари? Има градски транспорт, да, но разписанието му е когато мине и ако изобщо мине. Затова много хора предпочитат да платят цената на билета на частни превозвачи, те пък нямат против да си заработят нещо допълнително и странично. Общо взето тръгваш за работа и е въпрос на късмет кога ще стигнеш до нея. Същото и с връщането към дома. Очарователно. На това му се казва гъвкаво работно време. А хората са щастливи изобщо да имат работа и се смята за особено престижно да си част от офисна среда.

Докато разсъждавахме със спътниците ми, по воля на съдбата и роднини, относно различните възприятия на работата в офис, както между нас самите, така и глобално и географски обособено, неусетно стигнахме до Сиенфуегос, където бе планирано да прекараме малко време, за разнообразие от дългото пътуване, пък и да видим още едно от лицата на Куба. Градът е сред основните пристанища в страната, играе важна роля в износа на захарно цвекло, кафе и тютюн. Също включен в списъка на ЮНЕСКО благодарение на историческия си център, решен в неокласически стил. Има много какво да се види, включително единствената Триумфална арка на Острова на свободата и нещо, което за нас щеше да представлява изключителен интерес  - паметник на Васил Левски издигнат пред едноименния завод в града, дело на родни специалисти, първият паметник на Апостола зад граница. Знаете за едновремешните ни топли отношения с Куба и нейния народ, няма нужда да връщам исторически лентата назад. Само ще вметна, че и до ден днешен когато видят националността на паспортите ни, местните изпадат в умиление, едно такова топло и сърдечно умиление. Уви, предвиденото ни време в града не позволи да видим повече от централния пешеходен булевард, малко от крайбрежния такъв и да хапнем прекрасно сготвени морски дарове в кокетно ресторантче на брега на морето. Успях да се впечатля от чистотата и подредеността на Сиенгуегос. Може и да няма атмосферата на Хавана, но е много приятна точка за спирка в туристически маршрут. Ако някой ден имате път натам, не го пропускайте, може дори да останете да нощувате в градчето. Особено ако сте почитатели на морските дарове. Сервираха ни омар-страшилище. Може да съм жена и да не ме бива с мерните единици, но този екземпляр беше поне половинметров. Само мога да предполагам колко е тежал, след като подносът, върху който кротко лежеше идеално сготвен, се крепеше от двама сервитьори, а топящото се на небцето месо стигна за всички ни. То си е тежичко, не трябва да се прекалява с него, и е добре да се гарнира с достатъчно свежи зеленчуци или цитрусови дресинги - разбирайте, че от всичко имаше по достатъчно на масата ни.

С пълни стомаси и изпразнени от мисли глави, нали обичайно така се случва когато човек си похапне обилно, та даже и нерядко му се доспива, продължихме с пътуването си. След идея по-малко от два часа вече навлизахме в Тринидад и моите очи, почти притворени до него момент в дрямка, започнаха да се отварят все по-широко и по-широко. Калдаръмени улички с ниски разноцветни къщи от двете им страни, малки кафенета, дюкянчета, барчета, ресторантчета и всичко останало в умалителна форма. Бусът ни спря пред къща с жълтеникава фасада и тъмно зелени врата и прозорци, това ще е квартирата ни за тази вечер, за нощувката в Тринидад. И тук бях заложила на досег с местното, на частна къща за гости. И, да си призная, останах в пъти по-доволна отколкото в Хавана. Миниатюрно изглеждаща откъм улицата, постройката на един етаж се оказа изумително просторна като площ отвътре, щеше да има място за всички ни, нямаше да се делим този път. В средата се разполагаше малко вътрешно дворче с клокочещ фонтан и няколко клетки с цвъркащи пернати в цветове, конкуриращи цветовете на града. Посрещна ни знойна дама с огромна усмивка, Мария. Бих се изненадала да не е Мария. И веднага ни посочи подредената в изобилие, не ресторантско, а съвсем домашно изобилие, маса. Пътували сте, да се подкрепите, това е само за сила, после ще има и вечеря. Олеле, горкичкият ми стомах, не е свикнал на такива количества храна и през толкова кратки интервали от време, но пък как да откажеш. Тази жена вибрираше от емоционалност, от топлина, от сърдечност. Щастие. Ето го отново. И пак извън столицата.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ.....