6 (1)

С влак от Индия до Непал

12.01.2024 12:00 1 0

Преди да заминем за Индия се наслушваме на всякакви истории за това колко страшни са влаковете там. Как са толкова пълни, че ще трябва да пътуваме на покрива. И, ако имаме късмета да не ни убият, пребият или отвлекат, то със сигурност поне ще ни оберат. Разказвачите на тези истории са така убедени и категорични в думите си, че място за съмнение няма - ще се мре! Друга тема е това, че тези убеждения са създадени не от личен опит, а на база на предавания по телевизията и слухове от незапомнени времена. Нищо де, не им се сърдим.

. Даже напротив - признакът на загриженост винаги ни трогва. Но бързо разбираме как да различаваме полезните препоръки от създаването на излишна паника. Важно умение, което отваря много врати пред нас. “Когато тръгваш на приключение, не търси съвет от този, който не е напускал дома си” - Руми.

  Единственото наистина сложно нещо с влаковете в Индия се оказва закупуването на билет. Така и не разбираме защо е толкова трудно за чужденец да се сдобие с него, но съветът на домакините ни от Ню Делхи е винаги да се обръщаме към някой местен за помощ. След като те ни закупуват първите билети, вече всичко е готово - напускаме столицата в посока Горакпур, а оттам на място ще търсим как да се придвижим до границата с Непал. Поръчваме си “Убер” до гарата и се сбогуваме с нашите първи индийски приятели. Когато шофьорът пристига се оказва, че няма достатъчно гориво да стигнем до гарата, затова първо отиваме да заредим. Закъсняваме и се налага да тичаме, за да стигнем до нашия вагон навреме. Но успяваме, вътре сме!

  В Индия има най-различни категории за пътуване с влак. В случая нашите билети са клас AC-3. Имаме си две единични легла, както и чисти чаршафи и калъфки, сгънати в хартиен плик. Леглата ни са на последния, трети етаж. Оттам виждаме всичко, а и имаме най-много пространство и уединение. Отваряме спалните чували, които си носим от България, и се сгушваме удобно. Предстои ни 11-часово пътуване, като се очаква да пристигнем на сутринта.

  Признавам, пътуването с влак в Индия е същинско културно преживяване. По коридорите постоянно се разхождат хора, които на висок глас те подканят да си купиш напитка или нещо за хапване, а опциите са най-различни. Сандвичи, плодове, морска храна, снаксове, поръсени с какви ли не подправки. Газирани безалкохолни, сокове от всякакви щуротии и, разбира се, вкусният масала чай с мляко. “Чай, чай, чааааай! Масала чай!” - думите, от които се събуждаме на сутринта. Малко след изгрева целият влак вече е отворил очи, а около нас се извършват всякакви дейности. Хората закусват, пушат цигари, играят карти и шах. Майки кърмят бебетата си, а после завързват плат между две легла и започват да ги люлят.

Млади момчета и момичета се забавляват и танцуват под звуците на ритмична, събуждаща настроението “Боливуд” музика. Боливуд е нещо като Холивуд, но в индийски вариант. Това е названието на индийското кино, чийто произход се корени в Мумбай. Който пък до 1995г. се е казвал Бомбай, а Бомбай плюс Холивуд е равно на Боливуд. Бърза и лесна рецепта за измисляне на име, без да се губи излишно време. Съответно, има и цял жанр с индийска музика, наречен така. Независимо дали си сънен или не, чуеш ли тези мелодии, душата ти започва да играе. Докато успеем да се насладим и да заснемем приповдигнатата атмосфера около нас, вече сме в Горакпур!

  Слизаме от влака, хапваме по една ябълка за закуска и започваме да се оглеждаме за някакъв вид превоз до границата “Сонаули”. Гарата изглежда меко казано непривлекателно. Мръсна, шумна и пълна с огромни маймуни. Буквално са с размерите на малки магарета, а опашките им са дълги поне метър! Както те, така и всички хора около нас ни оглеждат подозрително. Сякаш искат да ни направят нещо. Усещайки опасността започвам да прилагам къде нелепи, къде необходими мерки за справяне със ситуацията. Изправям гърба и раменете и започвам да ходя тежко, за да изглеждам една идея по-голям и страшен, отколкото съм. Погледът ми е сърдит и заплашителен. Вкарвам едно-две крошета във въздуха срещу въображаеми съперници, с което се надявам да дам ясен знак както на хора, така и на маймуни, че няма да им бъде лесно това, което са намислили. За всеки случай и двамата с Александрина имаме по един лютив спрей под ръка. Не се чувстваме на място, затова зарязвам вълнуващия спаринг и започвам да търся как възможно най-бързо да изчезнем оттам.

  Излизаме от гарата, а навън вече е изпепеляваща жега. Всякакви съмителни типове ни привикват за превоз. Най-настоятелният ни завежда до джипа си и ни казва, че ще откара нас и още четири човека до границата само за два часа, при това срещу добра цена. Автобусът  сякаш е по-сигурен начин за придвижване, но пък ще се дундурка четири часа, така че решаваме да поемем риск с този непознат човек и да спестим време. Все пак, след въпростното преминаване на границата имаме още между седем и десет часа до крайната ни дестинация в Непал - планинското градче Покхара. Ние, както и четирима други индийци се качваме в джипа. Александрина е единствената жена, а двамата сме настанени на седалка за един човек в предната част. Правим си селфи с усмихнатите индийци на задната седалка и потегляме.

  По пътя до Сонаули ставаме свидетели на крайно бедни райони, които ни оставят безмълвни. На места хората буквално живеят в бетонени тръби на улиците. В даден момент изпитвам истински ужас, че ако нещо се случи с колата ни и се наложи да спрем, то предсказанията на онези, дето уж не са напускали дома си, ще се окажат верни. Буквално имам чувството, че ще ни изядат с все раниците и никой дори няма да разбере какво се е случило с нас. Да не говорим, че съмнително изглеждащият ни шофьор като нищо може да не ни кара към границата, а някъде, където ще ни разчленят и продадат органите на търг. Боже, какви неща ми ражда мозъкът в контекста на заобикалящата ме среда. Това е моментът, в който наистина излизаме от зоната си на комфорт и се сблъскваме с индийската действителност. Споменът за прекараната седмица в Ню Делхи ни се струва като петзвездно преживяване. Моля се приключението ни да не приключи на осмия ден по някой от нелепите сюжети в главата ми.

  След малко над два часа ужасно неудобно пътуване, най-после пристигаме цели до границата. Около нас виждаме будистки монаси, облечени в оранжеви одежди. Изведнъж обстановката се променя към по-добро и вече сме спокойни. Хората от Непал определено носят друга енергия в сравнение с индийските си съседи. Доста по-сдържани, умерени и съобразителни в действията си. И ако индийците ни зяпат втренчено и налудничево, то непалците го правят с усмивка, смиреност и, дори бих казал, страх. От индийския до непалския граничен пункт ни извозват с рикша, която се дърпа от хърбаво момче с колело. Ние и багажът ни тежим поне пет пъти колкото него, не ми се мисли колко му е трудно. Оставям му повечко бакшиш, а той ни маха с усмивка за чао. Плащаме по петдесет долара на човек за виза и ни лепват печати в паспортите. Вече официално сме в Непал!

 Хващаме си такси, което трябва да ни откара директно до Покхара. Отново избираме по-бързия превоз, вместо автобуса. Този път сделката е по-неизгодна откъм финансови параметри, но умората вече си казва думата. Просто искаме да стигнем, да се изкъпем и да заспим. Качваме се в колата заедно с една френска двойка и потегляме. Пътят е осеян с невероятни планински гледки. И как да е иначе, близо 75% от територията на Непал е покрита от планини! Каква красота само!

Изведнъж вълнението и настроението в колата рязко се покачват. Започваме да си разменяме шеги и да споделяме взаимния ентусиазъм. Скоро обаче се стъмва и видимостта става оскъдна, а повечето от нас задрямват в колата на периоди. Превозът ни се оказва бавен, защото настилката на пътя… я няма. Буквално асфалтът на голяма част от местата липсва и се движим по черен път.

  Малко преди полунощ пристигаме в Покхара след най-продължителното ни пътуване досега - двадесет и девет часа. Ние сме спокойни, защото сме си уредили втори каучсърфинг хост за това пътуване. Локацията се оказва в покрайнините на града. Всъщност, мястото, където трябва да отседнем, по-скоро прилича на село, отколкото на град. Таксито ни оставя пред къщата. Улицата не само, че не е асфалтирана, но няма и осветление. Нещо ми подсказва да помоля шофьора да изчака няколко минути, за всеки случай. И добре, че го правя. Къщата се оказва празна! Чукаме по врати и прозорци, но никой не отваря. Часът е 22:30 и навън е пълен мрак. Ние сме без SIM карти за телефоните, съответно не можем нито да звъним, нито да ползваме интернет. Нямаме нито една стотинка в непалска валута. Ако таксито не ни бе изчакало, наистина не знам какво щяхме да правим. Най-вероятно щяхме да се молим да ни пуснат да нощуваме в някоя от съседните къщи. Бързо се качваме обратно в колата и му казваме да ни откара до центъра на града, където да си търсим стая. Около полунощ се настаняваме в хотел, взимаме си душ и с голяма въздишка на облекчение заспиваме.
  Покхара се оказва едно изключително спокойно и приветливо място. То е отправна точка за стотици туристи, които искат да планинарстват из Хималаите. Пълно е с улични търговци, които продават дрехи, чанти и портмонета от коноп, както и всякакви ръчно изработени сувенири. Има ресторанти с местна и европейска кухня. Навсякъде търчат дечурлига и подритват разпокъсани футболни топки.

   

   

Градчето предлага най-разнообразни активности, като параглайдинг, различни видове йога, медитации, танци, духовни практики и церемонии. По трудния начин разбираме, че параглайдингът не е за хора, които имат слаб вестибуларен апарат. Става ни доста лошо по време на полета, но пък гледките ни оставят без дъх.

  Прекарваме няколко дена в това райско за всички бекпекъри място и се отправяме към първия ни трекинг в Хималаите!