La Dolce Vita

Пътуването, разбира се, беше свързано с ангажиране на много хора (за което сърдечно им благодарим), организиране на престоя на малкия юнак при баба му и дядо му, сложни връзки, висене по летища, транзитно спане в хотели до летища, изчакване на закъснели полети по същите тия неприятни летища, пристигане в Бергамо само за да узнаем, че всъщност рент-а-кар компанията приема капариране на кола с определен вид кредитна карта, но пък доплащанията и гаранциите не можело с тая карта, лутане, търсене, лека паника, смехотворни оферти от фантомно-измислени компании за коли под наем, резервации на кола докато си на гишето на Hertz, двучасово висене с номерче пред същото това гише ..... общо взето спретнахме си набързо една малка сладка лудница. Най-подир, след цялото напрягане, получаваме заветната немислимо дребна кола-въшка, някакси успяваме да съберем двата си (не много големи) куфара, компютър, фотоапарат и нас (може би ще видите колата-въшка някъде по пътя) и .... тръгваме, тръгваме, никого не чакамеее!!! Тръгваме към Ломбардия, езерата, гледките, към които изпитваш истинско благоговение и разбираш колко си дребен и незначителен и колко са величествени творенията Божии. Към Лигурия, където ни чака много дъжд, адски много стъпала, още повече нанагорнища, нанадолнища, влакови линии на брега на морето, спирки на влакове насред тунели, пъстроцветни сгради, накацали по бреговете на Riviera Ligure. Към дъъъълго мечтаната Тоскана, с нейните лозя, вина, красиви стари вили, кипариси, приветливи хора, мноооооооого история, адски много красота ..... Наистина думите не стигат, за да се опише цялата пъстра, цветна, ухаеща на жасмин и рози, вино, маслини, босилек, риган и пресен хляб, усмихната, забързана и в същото време спокойна частичка от Италия, която видяхме и запечатахме на следващите редове и в следващите кадри. Предлагам ви да се настаните в удобен мек фотьойл, да си налеете чаша Chianti Classico или пък Vino Nobile di Montepulciano и да се разходите по нашите стъпки.

След като си разхлопахме сърцата със суматохата около наемането на превозно средство, само едно нещо можеше да ни успокои – факта, че все пак пътуваме към първото градче по маршрута ни – Sirmione, лениво излегнало се на брега на езерото Garda. Много бързаме, вълнението може да се реже с нож, но колкото и да натискаме газта на колата-въшка, тя повече от 75-80 км в час не може да вдигне. Ами толкова й е душичката, какво да я правим, ще търпим. Пристигаме в хотела, отскачаме до стаята колкото да захвърлим куфарите, бърза проверка на банята (не знам за вас, но за мен това е „dealbreaker“) и започваме да мислим начини да се доберем до центъра без кола. Нали сме много важни, хотела ни е на брега, което пък ни отдалечава от центъра ... няма пълно щастие. И, докато се помайваме и кроим тънки сметки, любезна нахилена служителка на хотела ни предлага да ни даде по едно колело, защото знае колко искаме да се разходим, а там е малко трудничко с автомобил, пък бил той и въпросната въшка (по-късно установихме, че всички карат коли от този калибър по тези места, иначе има вероятност да не можеш да се провреш по някоя ултра тясна уличка). Разходката в Сирмионе беше прекрасна – от тълпите туристи, през старинните сгради и пъстрите ресторантчета, та чак до красивите лебеди, които щедро ни позволиха да ги снимаме.

На другия ден, след уханна чаша истинско Италианско кафе, поехме към следващото от красивите езера на Северна Италия – Como. Гледките по пътя са опияняващи и крайно невъзможни за обличане в думи. През цялото време в главата ми се повтаряше една и съща мисъл „Някой ден, когато остарея, обещавам да дойда и да живея в Италия“. По пътя спирахме в почти всяко китно градче, изпречило се пред погледа. И не, не се уморихме да охкаме, ахкаме и снимаме. Така разбирам аз лично въртенето на 10 000 крачки на ден.


Прекарахме остатъка от деня и нощувахме в чудно селце на ръбчето между Италия, Швейцария и Лихтенщайн. Тук наистина не можеш да разбереш къде свършва Италия и започва Швейцария, планините са величествени, а въздуха прочиства умовете и сърцата.   

 Утрото ни посрещна с леко хапливо слънце, но деня ни донесе приказни преживявания. Menaggio, Varenna, Belaggio, Como .... не само имената им са красиви, пъстри и вълнуващи. Когато си изправен пред толкова много красота, не ти остава нищо друго, освен да я заснемеш, да се опиташ да я разкажеш ... или, ако си по-талантлив, да се опиташ да я пресъздадеш на платното.

 

Някъде около ранния следобед разбрах и какво мислят италианците по въпроса за аристократичните курорти - на брега на Lago Maggiore в Stresa. До този момент си мислех, че най-аристократичното място, което съм имала щастието да посетя е Deauville във Франция. Само там съм виждала как рано сутрин възрастна тежко гримирана жена с кожено палто до земята, избира стриди от рибарската улица, а домашната й помощница върви след нея и ги спазарява с рибарите. Е италианските аристократки по езерата не пазаруват в кожени палта, но също са прекрасен обект за любител-фотограф-кандидат-папарак като мене.

По тези места италианците владеят изкуството да разпробиваш планината .... Видяхме гараж в скалата, който бе само намек за това им умение. Никога през живота си не съм преминавала през толкова много тунели.

Владеят тукашните хора и изкуството да се провираш през иглени уши, защото точно тази асоциация ми навяваха през цялото време тесните калдаръмени улички с пресичащи, подтичващи, подскачащи възрастни и деца, с продавачите на сладолед, малките претъпкани магазинчета и шарени огради. Ненапразно установихме, че най-добрият приятел на човека по тези ширини е красивата червена Веспа.  

След дългия ден, донесъл радост за очите и ведрост на душите, паркираме прословутата кола-въшка на главната пиаца в Agrano ... очарователно малко селце в Ломбардия. Тук прекарахме една нощ като истински италианци, в истинска стара италианска къща. Безценно!!! 
Като казвам „главна пиаца“ на Аграно не се замечтавайте, не, местенцето по размери се доближава много до двора пред къщата на баба ми .... малко тесничко, но сърце да е широко! 

Решихме, така и така сме дошли чак до тук, да вземем да скокнем на някоя от многобройните пъстроцветни бързи лодки до Боромеовите острови. Речено – сторено. Затваряме очите, защото краката сами ни водят към пристанището и хоп – в най-близката лодка. Дааа, капитана е сериозен, с достолепна брада, подходящите татуси, как да не се качиш в коритото, което е подкарал...  

Плаването е вълнуващо, но двете островчета ни оставиха без дъх – Isola Bella с прекрасния замък на благородниците от рода Боромео и Isola dei Pescatori – едно от на-пъстрите местенца, които съм виждала. Слизаш от онова същото корито, щипваш се по ръката, за да си сигурен, че си жив, вдигаш поглед и виждаш цветни пейки, цветни къщи, цветни сергии, цветни саксии, цветни хора .... и ти става едно леко и цветно и тръгваш да си търсиш най-сладкото капанче с най-ароматното кафе и най-панорамната гледка, защото накъдето и да обърнеш поглед, всичко е лазурно синьо и прозрачно, а ти искаш да останеш тук завинаги! Капучино, Амаретини ... колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив!  

През следващите няколко дни изкачихме милиони стълби, минахме през всякакви тунели, качихме се на невъзможни влакове, блъскаше ни навалицата, снимахме десетки непознати на всевъзможни пейзажи (защото сме мили и добри) и ни наваля най-досадния дъжд на света, но видяхме всичките 5 селца, обединени под романтичното название Cinque Terre. Мой личен фаворит остава Corniglia - третото от петте. Селцето няма пристанище и лодките не спират тук. Разположено е на 100 м. над морето и до него има два подхода - за мързеливите има бусчета, които сноват по завойчетата от гарата, разположена на морското равнище, до центърчето му. За истинските туристи пътя е тежък, но славен, а пък и гледката си струва - прочутата стълба с 377 стъпала, наречена Lardarina. И да, изкачихме ги, с чадъри и фотоапарат, въпреки дъжда.

Въпреки Националния празник 1-ви Май и крайно рядко вървящите автобуси, въпреки дъжда, многохилядното множество орки и всички други пречки по пътя ни в този ден, ние видяхме Портофино, изкачихме се до Castello Brown (наречен е така, защото някакъв очевидно влюбен в името си английски джентълмен го е купил преди доста години), изпихме най-запомнящия се Аперол в историята на нашите лутания и поснимахме. Пъстроцветни сгради, тиха лагуна, ухание на жасмин, начумерени облаци .... Портофино, уникално творение на дядо ви Боже!

 Пътешествието ни продължава с дълго мечтаната от мен Тоскана с нейните безкрайни лозя, красиви средновековни градове, ароматно вино и усмихнати хора. Избрахме да нощуваме в миниатюрно градче на няколко километра от San Gimignano, а домакините на къщата ни изненадаха с домашно приготвени бишкоти и страхотно домашно вино Марсала.

Ееехххх, друго си е да се будиш от мелодичния звук на утринните камбани – отваряш очи някак с желание и нетърпение към предстоящия ден.

За няколко дни видяхмe съкровища като San Gimignano, Volterra, Lucca, Siena, Montepulciano, Montalcino …. , аз лично пробвах безброй прекрасни вина (добре че има кой да кара колата) и единствената ни грижа беше да се съобразим с написаното на табелка в една от винарните „Life is too short to drink bad Wine”.
 

 Тоскана е едно от десетте места по света, които всеки ценител на хубавото вино трябва да посети през живота си! Дори да нямате точен и добре премислен маршрут, просто си вземете една от онези малки колички, чифт дънки, няколко тениски и фотоапарат. Количката сама ще намери пътя си до всички местни винарни или както ги наричат тук Castello.

Това, приятели и съмишленици, е моето усещане за Италия. Дано сте попили от духа и аромата на тази прекрасна страна! На всички пътешественици пожелавам поне веднъж в живота си да опитат от La Dolce Vita!