Магията на Кефалония
Групата беше в пълен състав и шофьорът вече можеше да потегли с автобуса от селището Циливи, където бяха отседнали част от българските туристи. Днес беше време да разгледаме и съседния остров Кефалония /произнасян от местните жители Кефало‘ня – с ударение на последната сричка/, разположен на север от Закинтос и най-голям от групата на Йонийските острови. За отбелязване е, че площта му е почти два пъти колкото Занте – 781 кв.км, но с почти същия брой население – близо 40 000 души, от които 14 000 в столицата Аргостоли. Това е живописно разположен върху хълмове град, които заобикалят лагуната Кутавос. През 1757 г. венецианците, който владеели острова по това време, решили да преместят в Аргостоли столицата. Постепенно населеното място станало доста красиво за живеене с живописни сгради, които се славели като произведения на архитектурното изкуство, но след това започнал сеизмичен период и за съжаление доста от тях били разрушени от природните катаклизми. В столицата се случил и един от важните исторически моменти, а именно изгарянето на „Златната книга“ /Libro d ‘Oro/, което сложило край на дискриминацията между благородници и останалите обикновени хора. Но да се върнем на остров Закинтос и в автобуса с нашата група, която вече се наслаждаваше на източните брегове в близост до курортното селище Аликанас, разположено на 15 км северно от главния град. Добре се виждаше ширналата се дълга пясъчна ивица, красиво заобиколена от много зокуми, типични за тези места. Занте – fiore di Levante /Цветето на Изтока/ - неслучайно така са го наричали на галено в миналото. Всъщност казват, че на този малък остров има близо 7000 вида цветя, които го правеха едно малко бижу сред Йонийско море. А пътят продължаваше край бреговете му, като минавахме близо до място, където са добивали морка сол до 80-те години на миналия век. Не след дълго бяхме до едно от най-интересните места на остров Закинтос, наричано спа център на открито. Някой каза ли Ксигия Бийч? Познахте! Точно там спряхме за кратка почивка – над малък залив, от който се усещаше миризма на сяра. Неслучайно местните хора се шегуват, че ще подушите мястото преди да още да сте го достигнали. Това всъщност се дължи на изворите от пещерите наоколо, които са с високо съдържание именно на сяра. Важно е да се знае обаче, че водата е лековита и се препоръчва при заболявания, свързани с костите и ставите. Препоръчва се също така, ако влизате да се къпете във водите на залива, предварително да свалите сребърните украшения от себе си. И то не защото има риби-джебчии, а заради опасността да потъмнеят в тази богата на сяра вода. „Еее, как мирише ужасно тук, защо спряхме на това място“ – чу се да мърмори някой от групата. „Е , не слуша ли разказа в автобуса – това място е спа център на открито, с лековита минерална вода“ – прекъсна го друг. „Аа, с гледане може ли да се лекуваме? Айде да се махаме вече от тук“ – продължи с мърморенето си първият. Няма как всичко да е гладко, нито всички да са доволни, абсолютно проверен факт в туризма. Усмихнах се, хвърлих последен поглед към уникалния син цвят на водата, към белите камъчета по плажа и приканих групата да се качва в автобуса, за да продължим още на север към Агиос Николаос – демек Свети Никола. Приcтaнищeтo Агиοс Ниκοлaοc cе нaмирa в сeвeрoизтοчнатa чacт на оcтрοв Заκинтοc. Жителите на острова много обичат да разказват историята как двама младоженци слезли от ферибота в главния град, за да отидат на почивка в Агиос Николаос – малко курортно място недалеч от плажа Банана на юг. Качили се на такси, казали че са към Агиос Николаос и той ги закарал до малкото пристанище на север, към което пътувахме сега и ние. Така младата двойка разбрали, че има две селища с еднакви имена в Закинтос. Малко късно обаче. Вече били на грешното място и трябвало да се върнат. Таксиметровият шофьор обаче вероятно останал доста доволен. Често, зa да гo рaзличaват οт другото селище в нaй-южнaта чacт нa пοлуострοв Вacилиκοс, меcтнитe хора добавят Волимес след Агиoc Никοлaос, защото това е близко селище. Реално, щяхме да достигнем до второто пристанище на Занте, от където през летния сезон тръгват фериботи за Кефалоня и селището Песада там. От същото място тръгват и моторни лодки към Сините пещери /друга забележителност в Закинтос, а също и към известния Корабокрушенски залив Навагио /някои го произнасят и Навайо/. Малкото пристанище Агиос Николаос е разположено в закътан залив с островче пред него. Иначе там живеят малко хора, като има няколко таверни, кафенета и малък плаж със ситни камъчета. Трябваше групата да слезе от автобуса, да се качи пеша на ферибота, да се настани, а на другия бряг щеше да ни очаква автобус, с който да продължим. Вече всички бяха заели места, последни приготовления и след малко всичко беше готово да потеглим към най-големия от Йонийските острови, който се виждаше. А не след дълго щяхме да преминем през красивата скалиста местност, известна с името Сините пещери – в ляво на борд. Една от емблемите на Закинтос – група пещерни образувания, открити към морето и придаващи различни красиви нюанси на водата, навлизаща в тях и с интересни отблясъци на слънчевите лъчи – определено привличаше фотоапарати и камери да запечатат красиви моменти. Можеха да се видят и лодки, които влизаха и излизаха от Сините пещери, за да видят отблизо тези очарователни творения на Природата. Наречени са „сини“ заради преливащите нюанси светлосиньо и тъмносиньо в пещерите от отражението на слънчевата светлина в тях. След малко щяхме да преминем и край най-северната точка на Закинтос - нос Скинари. Обикновено малко след него при преминаване към западните брегове на път за емблематичния залив Навайо морето започваше да става по-бурно. Но сега продължавахме на север и се наслаждавахме на спокойни води.
Както споменах, от другата страна, на брега на Кефалоня, щяхме да се озовем в малкото селце и пристанище, наречено Песада. То свързва острова със северния бряг на Закинтос, и пристанището на Агиос Николаос. Там живеят около има 250 постоянни жители. Някои казват, че повечето са роднини и ходели да се женят в други села по тази причина. Дали е вярно, сигурно и самият кмет не знае. Но се разказва J. Разказвам го и аз. Иначе, плажът на Песада е спокойно място, доста диво, като до него се стига по пътека. Местните хора отдваат голямо уважение към Църквата на апостол Павел, като по Великден има литургия на иконата Благовещение. Друго известно за селището е „Песадиана“ - народна песен от Кефалония, която е написана за местна девойка в началото на миналия век. Характерно е, че в Кефалония имената на селата завършват на – ата /Диварата, Антипата, Лоуката, Кардаката/, както и фамилиите на жителите да завършват на – атос /Георгатос например е популярно фамилно име в Кефалония/.
Докато приближавахме бреговете на острова, гидът с нас направи малко разходка назад във времето. На острова може да се посетят и разгледат много археологически обекти, като например кръглите куполни гробници от микенски тип от около 1300 г. пр.Хр. В близост до Фискардо пък има новоткрити римски гробници. Исторически погледнато, Кефалония е била под управлението на различни владетели. Сицилийските нормани били доведени тук от Робер Гискар, който починал на този остров през 1085 г. и от чието име произхожда наименованието на пристанището Фискардо. След това дошли и венецианците, владели острова от 13-ти век до 1797 г. (само кратко прекъсване в периода 1479–1500 г., когато владетели били османците). Венецианците отстъпили острова на французите, а те били прогонени от англичаните през 1809 г., които успели да установят властта си в Кефалония до 1864 г. Именно те построили голяма част от инфраструктурата - пътища и мостове, както и оригиналната сграда на фара край Аргостоли, носещ името Св. Теодор. До средата на 20 век най-големият йонийски остров е бил популярна туристическа дестинация. Италиански и немски части влизат в конфликт помежду си през 1943 г. и 5000 италиански войници са избити. След разрушителното земетресение от лятото на 1953 г. значителна част от местните жители напускат пределите на острова. Незасегнат тогава останал само Фискардо. През 1994 г. британският писател Луис де Берниер публикува романа си „Мандолината на капитан Корели“ – любовна драма, чието действие се развива именно по време на тежките години на Втората световна война. Тогава, това иначе спокойно място става арена на тежък конфликт, но военните драми не пречат да има и любовни такива – красивата млада Пелагия има двама ухажори, които си съперничат , като единият от тях е именно Капитан Корели от италианския гарнизон. И кой изобщо щеше да се усъмни, че има любовна история и не са замесени италианци?! А някой би ли предположил, че щом има музика и музикален инструмент в романа е въвлечен италианец? J Британският писател представя по доста привлекателен начин Кефалония и романът става бестселър. През 2001 г. излезе филм по него с участието на Никълъс Кейдж и Пенелопе Крус, заснет на острова. Така красотата на това място, описана в книга и показана във филм стават причина за нови потоци от туристи.
С лирическите отклонения до тук. Вече бяхме в автобус в Кефалония и бяхме готови да поемем по маршрута си. А той звучеше интересно и включваше кратко посещение на столицата Аргостоли, след това на север към плажа Миртос, от там към градчето Сами, пещерата Мелисани и Дрогарати. Нямаше да успеем да видим Фискардо, защото е в северната част на 50 км от Аргостоли. Затова пък хората от групата научиха някои неща за него. Пристанището свързва Кефалония с Итака и Лефкада предимно през летните месеци. Произходът на името на селището е от променената форма на Guiskardo /от Robert Guiscard/ по времето на франкското господство. След това е наречен Пискардо, за да стане накрая и Фискардо. Робер Жискар/ Гуискар бил един от няколкото братя, които отишли в Италия от Нормандия през 11-ти век, за да работят като наемници. Гуискар става херцог на Пулия и Калабрия и основава Кралството на двете Сицилии. И заживели дълго и щастливо – щеше да пише вероятно тук, ако четяхте народни приказки. Да, ама не както обичаш да казва Петко Бочаров. Всъщност възможно е да са живели дълго и щастливо, но просто аз спрях с интересните факти до този момент, за да не се впусна в още и още детайли. За Сицилия – друг път. Обещавам! Защото определено си заслужава и е едно от любимите ми места! А сега напред към главния град Аргостоли. Пътят беше интересен – редуваха се прави отсечки с поредица от завои, а наоколо беше зелено и красиво. Не след дълго пристигнахме в столицата на острова. Аргостоли е с население от 14 000 жители и е разположен в края на естествен залив, заобиколен от планини и зелени гори. Красиви венециански сгради са украсявали града, преди да бъдат унищожени заедно с целия град и други селища в Кефалоня от голямото земетресение през 1953 г. След това градът постепенно е възстановен с помощта на гръцкото правителство, но за съжаление не са положени усилия за запазване на традиционната архитектура и местния колорит. На входа на столицата се издига каменен мост с дължина 650 метра, наречен мост Драпано. В центъра е малка пирамида, посветена от Чарлз де Босет, който е построил моста.
Бих казал, че Аргостоли, макар и столица на Кефалония, може да се нарече спокоен град, в който животът тече бааааааавно – да, не е техническа грешка, а умишлено издължаване на думата, за да покажа колко бавно тече времето там. Никой не бърза за никъде, всичко се случва сига-сига, а бих използвал и една моя любима дума – а именно халара – това е бавно, но на по-високо ниво, още по-спокойно и бавно, ако ме разбирате добре J Това е начин на мислене, житейска философия, която те води до нирвана вероятно и това добре се виждаше по местните мъже, седящи на сянка в кафенетата, смучейки бавно от сламка своето студено фрапе в горещия ден и съзерцавайки какво се случва /реално почти нищо не се случваше всъщност/ и от време на време приглаждайки замислено мустаците си. Някои, може би за разнообразие играеха табла, но дори и те не бързаха особено и доста бавно хвърляха зарчетата с равнодушен жест с ръката си, а с другата засмуквайки от догарящата цигара, но правейки го с такава наслада и страст, че ако не знаех какво представляват цигарите, щях да си помисля, че хапват сладолед например. Мдаа...каква идилия! – би възкликнал нашият читател. И с право. Но всъщност идилията не е пълна в този вид, защото няма да е честно да пропусна да опиша местните котки, които може би най-добре разбираха житейската философия „сига-сига, халара..“ и блаженно предремваха на сянка, унасяни от шума на вълните или ритмичните потраквания на зарчетата за табла, когато се излежаваха до някое кафене ил таверна, за да се по-близо до потенциална закуска или обяд, която да се появи дюшеш, както биха казали табладжиите. На всичкото отгоре, за по-пълно блаженство, от време на време се появяваше по някой турист, който да им се порадва да ги погали, за да внесе още по-голяма нотка ленност в тях и да се прозинат за пореден път преди да подремнат отново. Чак и на мен ми се доспа, уважаеми читатели и затова ще взема да спра с описанието на тези мъркащи герои от разказа ми, за да мога да довърша историята си все пак.
Иначе през летния сезон, когато има повече туристи, Аргостоли е сравнително оживен. Красиво павираната крайбрежна алея е покрита с цветни камъчета и аранжирана с палми. Централният площад, носещ името Plateia Valianou е голям и изпълнен с ресторанти, кафенета и барове. Пешеходната улица Литострото е главната в столицата, на която са повечето магазини. Там можете да видите красивата църква Свети Спиридон и интересната часовникова кула. В близост до площада е една от най-хубавите забележителности на града - Ботаническа градина. Добре е да влезете в Църквата Свети Спиридон. Разрушителното земетресение почти унищожава сградата, но храмът е спасен и пренесен тук. Паметно шествие за жертвите на земетресенията се прави всяка година в Аргостоли и започва оттук.
Църква на Богородица Сисиотиса, която се намира се на плажа на Аргостоли, е църква във византийски стил и в сегашния си вид е построена през 1957 г. Историята на Сисиотиса започва много по-рано във времето. През 1860 г. първоначалната сграда е разрушена и на нейно място е построена нова, по-величествена църква. Земетресението от 1953 г. напълно разрушава сградата от 1860 г., за да се построи сегашната сграда с помощта на гръцката армия през 1957 г. На няколко километра от Аргостоли пък се намира фарът Свети Теодор - построен от британския губернатор. След приятната разходка в главния град на Кефалония беше време да се отправим към едно от най-красивите места на острова и един от най-известните плажове в света – Миртос, разположен в западната част. Няма да е изненадващо да напиша, че той е печелил званието „Най-добър плаж в Гърция“. А самият път до Миртос също беше забележителен и вълнуващ, защото трябваше да преминем през опасни на вид места, със завои и високо над скали. Но така гледката, когато вече бяхме над залива с този плаж беше още по-приятна. И наистина си заслужаваше. Поглеждаш напред към хоризонта – поредица от врязани в морето красиви носове оформят още подобни заливи. Пред нас висока отвесна скала, покрита от ниска храстова растителност в тъмнозелено. Останалите оголени части на сивите скали, оргявани от Слънцето, сякаш се сливат с почти бялата на цвят елипсовидна ивица на плажа Миртос, която се мие от уникалните светлосини води на Йонийско море, а те с навлизане в дълбочина преливат в по-тъмни и още по-тъмни тонове....Вадя механично фотоапарата, без да свалям поглед от запленяващата гледка с желание да запечатам всеки нюанс и детайл на тази красива природна картина пред мен. Вдишвам дълбоко чистия въздух, поемам дъх и започвам да щракам от различни ъгли, стараейки се да не изпусна нищо, за да мога по-късно отново да се насладя на това вълшебно място. И все пак, за пореден път се убеждавам, че човешкото око е най-съвършенният апарат и дори и перфектната машина не може да пресъздаде по толкова красив начин това, което виждах пред себе си. Затова продължавах да стоя и да се наслаждавам на живо на съвършеното творение, наречено плаж Миртос. Сега, връщайки в главата си лентата назад и разглеждайки снимките си, усещам как се потапям в атмосферата на залива, дори леко настръхнах от емоция, защото някъде в мен съм запазил за винаги частица от това райско кътче и то винаги ще бъде с мен, за да изплува в спомените ми, когато го потърся отново. За да се върна някой ден и да го видя пак с поглед, зареян някъде в пространството на залива и бавно вдишвайки от този красив момент. Миртос... Магия...Изведнъж мислите ми и фотографирането бяха прекъснати от плътен балкански мъжки глас с ентусиазиран възглас- „Еей, уникален плаж! Много яко! Представяте ли си долу, ако имаше една скара как можеше да седнем и да изпием по няколко бири! Малиии!...“ Тази реплика ми подейства като студен душ и бързо ме върна на Земята. Просто си представих как скара пуши над красивия плаж Миртос и докато вдишваш от чистия Йонийски въздух усещаш миризмата на кебапчета да кажем...Мда.. Балкани...Оставих емоциите в себе си и набързо направих снимки на всички, които искаха да се овековечат над красивия плаж, макар и без пушек от скара. Беше време да събера групата и да потеглим с автобуса към следващата ни спирка.
Пътувахме към Сами – основен град на източното крайбрежие на Кефало‘ня. Преди него обаче щяхме да се отбием, за да видим едно друго чудесно творение на Природата – пещерата Мелисани. Няма как да пропуснеш да я видиш, ако си бил на този остров, просто не може да си го позволиш. Намира се на няколко километра север-северозападно от Сами и има дълбочина между 10 и 40 метра, а дължина приблизително 160 метра. Уникален природен феномен, който предстоеше да видим съвсем скоро. Джон Петрохелос се нарича спелеологът, открил пещерата Мелисани през 1951 г. Смята се, че е кръстена на нимфата Мелисанис, като това било лобното и място. Според легендите, тя се удавила, след като Бог Пан не отвърнал на чувствата и – разказваше нашият гид. В този момент се чу коментар на възмутена жена – „Гледай я колко била глупава тая нимфа, ще се дави за несподелена любов“. Гръцкият екскурзовод погледна към мен и попита дали има въпрос, но реших да не му превеждам и продължихме. Бяхме пред входа на този уникален геоложки феномен – създаден е изкуствен вход чрез подземен тунел, който води до основната зала. Частично навлизаше и слънчева светлина, която създаваше различни нюанси на водата и правеше още по-магическа атмосферата. Неслучайно там се организират концерти, като местният гид каза, че това е единствената пещера в Гърция, където се организират такива. Размерите на централната зала с височина 20 метра и перфектната акустика са чудесни условия това да се случи, а обстановката е неповторима. Усещаше се хлад при влизане в пещерата, местният гид спомена, че е 18 градуса, но сякаш беше по-хладно, вероятно заради голямата амлитуда с горещия ден навън. Изведнъж пред нас се появи езерото, а над него във височина отвор в скалите, през който се виждаше небето. Красива картина. Слънчевите лъчи, които се промъкваха създаваха различни цветови нюанси на синьото, а добавяйки към това и чистотата на водата, поглеждайки в дълбочина сякаш виждате някаква интересна плътна смес, подобна на синьо желе, а не вода. Предстоеше да направим разходка с лодки в самото езеро. Сядаш в дървения плавателен съд, около теб са тези уникални на цвят води, усещаш хлад, а отгоре слънчеви лъчи те галят. Невероятно изживяване, сякаш си в някакъв паралелен друг свят. Няколко от групата разбира се решиха да се провикнат, за да изпробват акустиката по балкански начин, при което получиха забележка. Времето мина бързо и скоро трябваше да излизаме от Мелисани, за да продължим към Сами, който беше само на няколко километра. Заредени с емоции, хората оживено коментираха и се качваха в автобуса.
Сами е основният град на източното крайбрежие, на около 25 км източно от столицата Аргостоли. Това е и второто по големина пристанище в Кефалония. Няма как да пропусна фактът, че на 4 км се намира плажът Антисамос, където е заснет част от „Мандолината на Капитан Корели“ - красива крайбрежна ивица с ситни бели камъчета, миеща се от чисти води в светлосини нюанси. Наоколо имаше борови гори и уханието им се усещаше. Разполагахме с малко време за разходка, но беше достатъчно, за да усетим местния ритъм на живот. И тук определено цареше спокойствие, подобно на това в столицата. Вървях и се наслаждавах на местната идилия, носеща толкова релакс. В Сами има и Римски бани, които се смята че са от 3-ти век преди Хр. Външните стени са 4 метра високи, а също така е имало и отоплителна система в пространствата под пода. Известно е, че римляните са обичали да се заселват край места, където има минерални извори и обичали да ходят на баня всеки ден. Специално тези Римски бани в Сами са открити през 1960 г.
Приключвахме краткия си престой в градчето, за да стигнем и до последната си спирка в Кефалония – пещерата Дрогарати, в която има сталактити и сталагмити на повече от 100 милиона години /така пишат учените, но живи свидетели няма/. Открита е преди близо 300 години, достига дълбочина 95 метра. Проучена е късно от Гръцкото дружество на спелеолозите и е отворена за посещения през 1963 г. – разказваше местния гид в Дрогарати докато ни водеше към входа. Предстоеше да слезем по стълби, за да се насладим на поредната магическа картина в този ден.
И така денят напредваше, а ние пътувахме заредени с много емоция обратно към малкото селище Песада, за да ни превозят обратно към Закинтос и неговото пристанище Агиос Николаос. Спряхме до малка сладкарничка-кафене преди да потеглим. Беше моментът да опитаме мандолите – традиционен за остров Кефалония десерт. Щеше да е срамота да си тръгнем и да не сме го пробвали. И ако ви звучи италиански, това е съвсем нормално – първо, по тези места знаете, че са били венецианците, а освен това името произхожда от италианската дума mandorla - бадем. По време на венецианското господство това сладко изкушение се е смятало за деликатес и предимно аристократите са си го позволявали. Обясниха ни, че сладкият деликатес е направен от мед, белтъци, бадеми, които са захаросани, оцветени с вид водорасли, които местните хора традиционно използват.
И след като и ние успяхме да се почувстваме аристократично, беше време да отплаваме към Закинтос под звуците на мандолината на Капитан Корели.
