Мексико - земя на маи и бледолики туристи - част 1
Туризмът ме избра. Имам предвид като професионален път, той сам си ме избра, не аз него. Но това вече го знаете, казвала съм ви го. Знаете и какво е това чудо инфортурът в речника на туристическия агент, разказвала съм ви го. А сега да взема да ви споделя и за другия вид служебни пътувания, които най-често имам, или поне имах преди появата на дребното чудо, пътувания като водач на група. Група случайно събрали се хора, които отиват към конкретна дестинация и моята най-голяма отговорност е да ги върна във физическа цялост обратно на родна земя когато приключи съвместното ни пътешествие. По принцип не е лоша идея и крайната бройка да ми излиза вярна, колкото съм закарала до другия край на света, толкова и да върна. А ако в хода на събитията част от тези случайно събрали се хора вземат та си станат и другарчета, това си е бонус точка. Честно казано при почти всяко едно от приключенията ми от този тип съм записвала поне по една такава точка в личния архив, сприятелявала съм се с хора от различна възраст, религия, пол, социален и професионален статус. Част от тези приятелства дори са устояли на времето и ме топлят до ден днешен. Та, ето още нещо, което туризмът ми е дал в личен план, не само красотите видяни с очите по далечни и чужди земи, но и топлина за сърцето от новите познанства.
Мексико винаги ми е стояло на дневен ред за посещение. Без нищо по-конкретно, просто исках да го видя, като част от испаноезичния свят, който така ме заплени в гимназиалните ми години. Когато дойде моментът за него, бях готова. Без излишни вълнения, стегнато и по спартански дисциплинирано се подготвих за пътуването. Документи, обмяна на валута, разпечатка на десетина страници полезна информация, която да си изчета по време на полета през океана, стягане на багажа и … няколко последни часа в офиса непосредствено преди полета, да си довърша текущи задачи, за да не ги оставям в наследство към колегите ми и без това щяха да си имат достатъчно забавления покрай заместването ми в предстоящите десетина дни...такси, толкова се застоях в офиса, че изпуснах момента да се придвижа с метро до летището, и вече съм пред гишетата за чекиране на полета до Мадрид. Чакам си хората, новите хора, с които щях да се запозная, които щях да опитам да преценя като потенциал за авантюристични отклонения от основната ни програма. Не съм я изготвяла аз, затова смея да твърдя, че е малко скучновата, но пък всеки колега си има свой подход към дестинациите и в това няма нищо лошо, дори напротив, създава по-голямо разнообразие за клиентите ни. С последните също не съм имала предварителен контакт на ниво обсъждане на офертата и резервация. Общо взето отивах към едно голямо непознато.
Докато отмятам пристигналите вече на летище по списък, напомням указанията за багажа, паспортите, ръчните чанти, забила нос в цял куп документи, с периферното си зрение съзирам, или, по-точно, буквално усещам широките усмивки на двама младежи, които стоят на почтително разстояние от мен и видимо ме чакат да приключа с тази част от официалните си задачи преди полета. Вдигам глава. Каква изненада само! Познати физиономии от предишни пътувания. Ама, защо не казахте, че ще идвате към Мексико с мен, нали само преди две седмици се видяхме за по биричка и бургер в обедните ни почивки? Е, то ние тогава нямаше да идваме, ама като ни разказа къде заминаваш и веднага звъннахме в офиса ти да проверим има ли още свободни места, да ти направим изненада. Определено успяхте, момчета! Определено махнахте от плещите ми тежестта на набора от притеснения, с които неволно тръгвам всеки път. Определено вече знам, че пътуването ще е супер забавно и не само ще имам съмишленици за всякакви щури идеи, но и допълнителен генератор на такива. Качих се с леко сърце в самолета.
В Мадрид кацнахме на свечеряване. Докато си вземем багажите, да се придвижим през почти цялото летище, предвид че полетът от София има отредено място на четвърти терминал, а на първи са изходите към залата за пристигащи, направо си стана непрогледен мрак навън. Натоварихме се в автобус, само за нашата си група и след кратко возене пристигнахме в хотел наблизо за междинна нощувка преди големия полет до Мексико. Винаги е добра идея при такива прехвърляния между полети и авиокомпании да се направи по-голям престой в междинната спирка, дори да се преспи там. Това преспиване щеше да ни е кратко, пак по тъмно, на сутринта, трябваше да се върнем на летището за да спазим изискването да сме налични три часа преди следващия полет. Обичайно два часа са напълно достатъчни и това породи брожения сред част от групата защо ги юркаме така и не ги оставим да поспят един допълнителен час. По-бунтарски настроените още със стъпването ни обратно на терминала в хладното испанско утро обявиха, че остават отвън да пушат, ще се разхождат и ще дойдат да се чекират час преди полета. Големи хора са, пълнолетни, имат право на свободен избор. С все пак по-голямата част от групата чинно се отправихме към приземния етаж, където се обработваха полетите за целия Карибски басейн. А там едно чудо на чудесата - опашка се вие от единия до другия край, всеки опитва да надвика съседно разположените до него хора, бутат се куфари, чанти, раници, деца хвърчат и пищят - чудо, чудо, чудо. И на целия този фон от около 300-400 пътника от различни националности с доминиращо испанско присъствие, работеха само две гишета за чекиране. Работеха е силно казано за нашите стандарти, по-скоро бяха просто отворени, а служителките зад тях обсъждаха енергично снощните сериали, домочадието си, рецепти за бързи и вкусни ястия, и от време на време, ама много от време на време, закачаха по някой багажен етикет на куфар пред тях и сканираха по някой паспорт. Ясно защо имат изискване за явяване цели три часа преди полета, то с това темпо е истинско чудо, че и за толкова успяват да се справят с количеството пасажери за обработка. Все пак с изненада установих, че опашката малко по малко се движеше в правилната посока. Явно този темп на работа все пак е ефективен. Ще се съобразим с него. В Испания като испанците.
Опашката си пълзеше, дойде и нашият ред. Чекирах цялата присъстваща част от групата, изпратих ги да вършеят по магазините в безмитната зона и на всеки персонално отбелязах на кой изход и в колко часа да бъде. И останах да чакам бунтарите. Чаках ли чаках, а времето си минаваше. Извадих списъка с телефонните им номера и набрах няколко, не получих отговор на нито един. Добре, продължавам да чакам, да видим докъде ще стигнат в ината си. Ама да не решите, че чакайки съм потропвала нервно с крак, нищо подобно! Извадих си книжка от ръчния багаж и кротко си четях. Моята работа съм си я свършила, при това пред свидетели, казала съм каквото имах да казвам за организацията на деня, останалото е лично решение. Самата аз съм чекирана, в краен случай ще вляза в залата към изходите в последния момент. Чаках ли чаках, а вече оставаше половин час до полета и двете мили женички зад гишетата за чекиране бяха изчерпали дневните си теми на разговор и се приготвяха да си тръгват. Може би не беше лоша идея и аз да тръгвам, не обичам когато съобщават името ми по летищните уредбни по какъвто и да било повод. Тъкмо да обърна гръб на вече празната приземна зала и видях бунтарите да идват с бавна крачка и победоносни изражения. Които рязко се стопиха като видяха затворените гишета. И настъпи паника, вайкане, обвинително размахване на пръсти, че не съм си свършила работата. О, напротив, свърших си я, но не съм възпитател и то на възрастни хора. Обвиненията преминаха в извинения и накрая в жални молби. Моментът на пречупване, на укротяване на опърничавите. С бавен и спокоен ход се отправих към открехнатата врата на една служебна стая в залата, обясних каква е ситуацията, с бавен, спокоен и леко раздразнен ход една от чекиращите женички дойде да асистира на покаялите се за грешката си. Толкова бавно им асистира, че видях по нечии чела да избиват капки студена пот от притеснение при всеки оглушителен удар на стрелките на часовника. Буквално пет минути преди полета всички бяха в залата за излитане и препускаха в див и неконтролируем бяг към уречения изход. Там мен ме чакаше пълна торба с лакомства за из път, купена от моите стари познайници, а тях - доста сосни порицания от всички останали. Е, поне до края на пътуването повече никой за нищо дори и не помисли да се бунтува. Вътрешно ликувах.
Не усетих близо десетте часа полет, толкова се бяхме улисали в разговори, шеги и ровене из торбата с лакомства не само с познатите, но и с непознатите членове на групата. Говорехме си за всичко, но най-вече за пътувания до всички краища на света. Обичам такива разговори, особено когато се непринудени, особено когато хората не гледат на мен като на професионален капацитет в областта, а като на страстен любител-приключенец, пред който могат да си споделят всичко, и добро, и не толкова, което някога някъде ги е впечатлило.
Общото ни вълнение от предстоящата среща с дестинацията нарастваше. Усещах го във въздуха. Никой не мигна по време на полета. Или поне никой около сформиралото се ядро около нас. Може бунтарите да са дремнали, като последни чекирани пътници на борда, бяха в друг салон и май нямаха очи да дойдат при нас когато беше разрешено човек да стане да се разтърпче малко из самолета. Малко преди да почнем снишаването отидох да ги видя. Бяха си ок, също ги беше пообзело вълнение. И те са хора, нормално е, да ги обземе. Все пак отивахме в Мексико.
Металният търбух на самолета се стовари с трясък и оглушително боботене върху пистата на летище Канкун. Още по-оглушителни бяха ръкоплясканията и радостните подвиквания на преобладаващо испанската част от пасажерите. Тези хора са неповторими в превръщането на всеки повод, дори най-дребен ежедневен, в повод за забавление и празненство. Минахме всякакви летищни формалности. Бавно. Мислех, че няма шанс да бъде по-бавно отколкото на летището в Мадрид, но ми доказаха, че греша. Но пък вече бяхме пристигнали в крайната точка на пътуването си, нямаше закъде да бързаме. Хората от групата трябваше да превключат в режим “почивка” и само аз да остана нащрек. Все пак съм на работа, колкото и да не изглежда точно така отстрани.
Насред лепкавата жега и под високо вдигналото се на небосклона слънце усетих негативния ефект на недоспиването, но имаше още време и още организационни въпроси преди да стигна до стаята си в хотела и, надявам се, прохладните чаршафи на леглото. Като следваща точка от дневния ред бе да се качим на предварително организирано автобусче, което да ни превози от летището до хотела, който се разполагаше на крайбрежието на маите, Ривиера Мая. По път в далечината зърнах бетонните силуети на хотелите от зоната на Канкун. Щяхме да сме само на 80-ина километра от нея, хрумна ми да предложа да групата да се разходим и до там в някой от следващите дни. Записах си го наум. Постепенно минавахме покрай малки крайпътни селца, видях голям търговски център, и до него щях да предложа да се отбием за подаръци, прочетох десетки указателни табели за всякакви туристически атракциони - от семейни хотели, частни вилички под наем, до традиционни ресторанти и места за продажба на допълнителни турове. Имаше си всичко типично за една добре развита в туризма дестинация. На мен погледът ми се напълни най-вече не от изброеното, а от зеленината. Толкова беше зелено! Все едно се придвижвахме в джунгла, но укротена от човешката ръка джунгла. Цялата зона на Ривиера Мая тъне в изобилстваща растителност, с която е съобразена архитектурата на хотелите и прилежащите им територии. Тук-таме измежду дървета, високи храсти и пълзящи цветове надзърташе по някоя ограда, покрив или метален портал на някой ваканционен комплекс. Строителството е ниско, на максимум два-три етажа, така че да не надстърча над зеленото море. Определено може да се каже, че хотелите бяха сред растителността, не тя сред тях. Предобладаваше сътвореното от природата пред съграденото от човешка ръка.
Стигнахме си до нашия хотел. Придвидливо избран да е залепен до атракционен парк X’caret, бувално с топла връзка към него. Без да блести с излишен лукс, даже може да се каже, че годините посрещане и изпращане на хиляди интернационални гости се бяха отразили във всеки един детайл, имаше особен вид уют. Тропически уют. С аромата на току що изпечена тортиля, който се носеше откъм ресторанта, със смеха на няколко отделни групи бледолики, които се наслаждаваха на All Inclusive баровете пълноценно, с прегракналата двойка яркочервени папагали, кацнали на дърво съвсем близо до рецепция, с няколко, о!, розови фламинго съвсем свободно разхождащи се около басейните.
Усещането ми за умора след полета и недоспиването се изпари. Исках да обходя цялата територия на комплекса, колкото и голяма да беше тя. Но още формалности чакаха ред. Най-първо трябва да се настанят всички пътници от групата, да им се асистира с попълването на нужните за рецепция данни, да се дадат точни указания на разносвачите на багажа кой куфар за чия стая е. Ще се изненадате колко драматично се приема всяко забавяне или размана на багаж при такова пътуване. Нищо непоправимо на пръв поглед, но предизвикващо сериозни сътресения в клетата туристическа душа. За финал, докато чакам някой евентуално да ми индикира дали има нещо, което не го удовлетворява в стаята, която му се е паднала, така че да задействаме процудура по подмяната ѝ с друга свободна според наличностите на хотела, се наговарям с екскурзовода ни - твърде висока и тънка като струна, та да бъде местна, дама, но и с твърде характерни смугли черти на лицето - какво и как бихме могли да организираме на място за хората, така че да направим престоя им максимално интересен и пълноценен. Клара, така се казва тя, красива смесица между майка от местно племе и баща холандец, е обиграна, веднага напипва верния пулс с предложенията си, които получават моето съгласие с пълна охота. Говорим си с нея близо час, така и никой не идва да възроптае от стаята си, значи е време и двете да се отправим на заслужена почивка. Тя вероятно живее някъде из района, аз - към моята собствена стая. И, да, хладните чаршафи на леглото. Ама те ще вземат да ме почакат. От съседната тераса долита познат ми вече смях. Без нищо предварително нагласено и уговорено, старите ми познайници са точно до мен. Чудесно, това ще една изключително безсънна командировка. В най-добрия смисъл на думата.
Хайде, хайде, стига си се мотала, изпихме половин бутилка ром от минибара докато те чакаме, а тепърва трябва да обиколим туй чудо хотела ни. Има ром в минибара? Ооо, я си го отвори и виж сама. И вече надничат през перилата на терасата, готови да видят физиономията ми когато установявам, че имаме не просто бутилка напълно включен в цената ром, а цял диспенсър за ром с няколко различни по вид бутилки. Е, те такова чудо на чудесата не бях виждала. Диспенсър за ром! Добре дошли на Карибите!
Бърз душ, още по-бърза наздравица и вече крачим смело и бодро по алеите на хотелския ни комплекс, следвайки чинно поставените указателни табели. Малко като на горски преход се чувствам, вървим по маркировка. Първо до плажа - малък залив със ситен светло жълт пясък, почти бял и лазурна лагуна. После до вълнолома - драматични назъбени скали, в които се разбиват вълните на Карибско море и хвърлят пръски във всички посоки, а досами него - руини. Дали са истински или са архитектурно решение за да им е по-интересно на гостите? Има си табелка. Съвсем истински са си. Цялата курортна зона е построена сред останките на древните селища на различните племена на маите и в територията на почти всеки хотел се срещат такива. Инкорпорирани по напълно естествен начин. Без натрапчива реставрация или някакво туристическо осъвременяване. Най-много информационна табела и някой прожектор да ги осветява вечерно време. Стига бе, жестоко! Свечерява се и обиколката ни приключва в доста дива част от градината на хотела, сред драки и шубраки. Май е време да я проверим тая тортила дали е толкова вкусна колкото е ароматна и с каква точно плънка да си я сглобим, така че да подложим достатъчно добре преди следващия ни заход към диспенсърите за ром.
Мъглявина, следващата сутрин ми бе пълна мъглявина. Трябва да си сложа някаква вътрешна спирачка, имаме още достатъчно време тук, не е нужно да опитвам да изпия всичкия ром в стаята си за само една вечер. Все пак съм на работа и все пак трябваше да стана доста преди всички останали, за да уредя гумените гривни, които ни дават неограничен достъп до парк X’caret. За него ден и за всички останали до края на престоя. Зарадвах с раздаването им хората още по време на закуска. Без някаква предварителна уговорка, всички се оказахме на една маса, вече се усещаше отборният приключенски дух. Без някаква предварителна уговорка и без никакви изключения всички се разбрахме да се чакаме след около час време при входа на парка и да изкараме целия ден в него. Всеки със свободата да ходи на атракционите, които са му лично интересни, но все пак с вероятността тук-таме да засича познато лице и да обменят впечатления.
Събудих старите си познайници, само те липсваха на закуска, може би мъглявините им са били по-сгъстени от моята или просто можеха да си позволят малко допълнителен сън, все пак не са на работа. Споделих им за груповото решение и видях как набързо се разсъниха. Супер, хайде да вървим!
Ако вчера територията на хотела ни се бе сторила огромна, то паркът бе поне десеторно по-голям. Имаше всякакви атракциони и всякакви обособени тематични зони - кротка лагуна за спокойно плажуване, лагуна с делфини, разнообразни водни атракциони, включително подземна река, в която човек се спуска като по водна пързалка, аквариум и цветен коралов риф, различни ботанически сегменти с музей на орхидеите и бромелиите, пеперударник (идея нямам какъв е българският еквивалент на думата за място под стъклен купол на което се отглеждат хиляди пеперуди от различни видове, коя от коя по-красива и феерична в окраската си), и, може би, моята най-любима зона - фолклорната - където през целия ден има възстановки на традиционни обреди от света на маите, много танци и музика, демонстрация на традиционни занаяти и копие на мексиканско гробище, от онези пъстрите, шарените, които не навяват тъга и усещане за загуба. Добре че при изготвянето на програмата колегите са избрали именно хотел с включен пакет посещения в парка защото не ми се струва вероятно за един ден да може да се види всичко. Добре де, може да бъде видяно, но не и преживяно на спокойствие, така че да достави истинска наслада на сетивата. 
Толкова много и толкова различни впечатления, че дори не се сетихме за ром през целия ден. Ти да видиш! Не, не, няма да наваксваме пропуските, взехме си поука да го караме по-полека.
Какво си замислила за утре? Без някаква предварителна уговорка всички за оказахме на една маса, същата маса от закуската, за вечеря. Всички погледи бяха вперени в мен с очакване на отговора ми. Какво ще кажете да отскочим до Чичен Ица, и за да ни е по-интересно, да се топнем в някое сеноте по пътя, тук из района има множество такива, да бъда честна около 7000 из целия полуостров Юкатан. Сеноте, какво е сеноте? Ми, буквално преведено от езика на маите означава кладенец. Когато покривът на водна пещера, най-често от варовиков произход, се срути, се ражда явлението сеноте. Маите смятали, че сенотите са портали към подземния свят и могат да бъдат средство за общуване с боговете, открити са доказателства за религиозни церемонии и дори човешки жертвоприношения. Звучи идеално, идваме! Всички? Всички! 
Доволна съм, че получих 100-процентово одобрение на плана за следващия ден. Ще се оправдая с организационни въпроси и ще се изнижа тайничко към стаята си да поспя повече от предходните вечери. Е, все пак наистина ще взема да се свържа с Клара, екскурзоводката ни, да ѝ потвърдя бройката участници в тура за утре.
