Мексико - земя на маи и бледолики туристи - част 2

Свежо утро. Колко е хубаво когато човек се е наспал и няма все още циркулиращ ром в кръвоносната си система. Тази работа с воденето на туристически групи си е тежка, изисква висше ниво на банкетна култура.

Минавам през ресторанта за чаша пресен сок от най-екзотичния възможен плод, който се предлага, поздравявам бодро вече съвсем умишлено събралите се заедно на една маса съприключенци и получавам също толкова бодър отговор обратно. Да, вече мога да ги нарека съприключенци. Определено сме един отбор и като едно цяло се впускаме към новото и вълнуващото, което има да ни разкрива тепърва тази земя на маите.


Близо два часа и половина на посока ни е пътуване от хотела до кладенеца на племето Ица, Чичен Ица, така се превежда буквално. Клара е практичен гид, ще използва цялото това време, за да ни разкаже всички сухи и не толкова сухи исторически факти за мястото, което тепърва предстои да посетим, така че пристигайки всеки сам да го разгледа в свой ритъм и въоръжен с подробна карта в ръка. Чичен Ица е най-големият и най-значим град, който някога маите са съграждали. Общо четири века са господствали те над него преди да бъде завзет от друго популярно по тези географски ширини племе - толтеките. Като своеобразен туристически център на археологическия комплекс е храмът Кукулкан, квадратна пирамида извисяваща се на 24 метра височина и с абсолютно симетрични стълбища от всяка страна. Забранена за качване, за да бъде съхранена по-успешно за бъднините. Уви, посещението ни не съвпада нито с лятното, нито със зимното равноденствие когато по изгрев и по залез храмът бива така огряван от слънцето, че хвърля змиевидна сянка. Перфектно изчисление и конструиране, впечатляващи мнозина до наши дни. Самото име Кукулкан означава “пернат змей”, а главата на змия е един от най-често срещаните декоративни орнаменти по останките от храмове в града. Следващата забележителна постройка в непосредствена близост е платформа с четири стълбища, украсени със змийски глави и барелефи на орли и ягуари, разкъсващи човешки сърца. Леко да настръхне човек въпреки изгарящата жега под откритото слънце сред древния камъняк. Следвайки картата, която Клара ни даде, се изправяме лице в лице със стената на черепите. Името си казва всичко - барелефи на черепи, в допълнение към сцени на жертвоприношения и, за разнообразие, орли, които разкъсват човешки сърца. Маите май не са били племе, което си е поплювало и за което човешкият живот е значел нещо. Съзирам останки, видимо приличащи на спортно игрище. Чудесно, ще се разсея малко от тежките мисли, които започват да ме връхлитат. Или поне така си мисля докато не прочитам какво, всъщност, е представлявала играта “пелота”, упражнявана на този терен с внушителните размери от 166 метра дължина и 68 метра широчина. Общо взето който губи играта, губи и живота си, бива пожертван на олтарите на Кукулкан. Целта е каучукова топка с приблизително тегло от 4 кг да бъде вкарана в каменен ринг, извисяващ се на определена височина над земята. И така точно 13 пъти, като са позволени удари само с коляно, бедро, хълбок, лакът или рамо. Който отбор успее, запазва живота си. Доста сериозна мотивация бих казала. Леко ми се завива свят от представата колко кръв е попила земята наоколо. Буквално ми се завива свят, имам спешна нужда да потърся сянката на някое от малкото дървета наоколо. А там, под сянката, съзирам част от спретната ни групичка. Повечето са галопирали между останките, направили са достатъчно на брой снимки за спомен и са се спасили от изгарящата обедна жега. Не посмях да ги попитам дали някой се е почувствал като мен сред този древен град. Не исках да им развалям удоволствието от посещението с подобни тежки мисли. А може би и нямаше да ме разберат защо ми е било нужно да ги допускам в ума си толкова векове по-късно и по време на толкова интересна туристическа обиколка.

При всяко едно положение имахме нужда от целокупно охлаждане на страстите и телата, по различни причини, но на всеки едно топване в прохладно сеноте щеше да му дойде повече от идеално.  Наближавайки мястото бе следващото ми странно усещане за деня. Смехът, подвикванията, разговорите на висок глас на вече плуващите в дупката хора идваше като от дълбините на земята. Погледнах отгоре, през срутения покрив на пещерата и видях едно кипящо от щастие множество. Усетих как старите ми познайници ме дръпнаха леко за ръка и поведоха по стълбището надолу, към водата. Скочиха в нея без изобщо да му мислят, правейки бомба и разсмивайки наблизо стояща група ученички. При други обстоятелства можеше и да им излезе късметът на младежите. На мен явно днес ми бе ден за вцепенения. И сега стоях неподвижна до ръба на допълнително изградената бетонна площадка и краката ми отказваха да помръднат.

Идваш ли? Ами, не, не, добре ми е така, май предпочитам да не се мокря. Какво става, всичко наред ли е? Да, да, напълно. Излъгах. Не виждах дъното на сенота. Въпреки кристално чистата вода, не виждах дъното или по-точно виждах безкрайната му черна паст. Това чудо трябва да е много, много дълбоко. А на дълбокото живеят чудовища, от мен да го знаете. Няма ли дъно, няма плуване. Отивам да пия пресен сок от най-екзотичния плод, който могат да ми предложат в кафенето до сеноте,  даже може да си поискам малко ром вътре. Имам нужда в точно този момент.

На вечеря в хотела бях подложена на кръстосан разпит от цялата група защо така съм останала суха насред сенота. Видях се притисната да им разкажа за чудовищата. Е, добре се посмяха на мой гръб.

Какво си намислила за утре? Смехът бе изместен от вълнението от следващото ни приключение. За мой късмет защото вече сериозна червенина бе започнала да избива по страните ми, въпреки естествено матовата ми кожа. Какво ще кажете, след като толкова ми се смяхте, да дойдете с мен на лов за морски чудовища и да ме пазите от тях? Как така, какви чудовища? Костенурки, големи морски костенурки, искате ли да отидем до съседния залив и да плуваме с тях? Да! Отново 100-процентово одобрение на плана ми за следващия ден. Отлично, даже много добре, както обичаше да казва мой преподавател от университета. 

Още на път от летището видях в близост до хотела ни, на няколко минути с кола, указателни табели за залив с костенурки и рекламни пана за туристите, искащи да се потопят на тяхна територия. Реших да не обезпокоявам Клара по повода, така или иначе лицензиран екскурзовод в случая не ни трябваше. От рецепция поръчах достатъчен брой таксита, които да ни вземат сутринта, да ни изчакат за около час-час и малко време, и да си ни върнат обратно. Полудневно занимание за цялата група, а следобедът остава свободен за уплътняване по собствено усмотрение. Тъкмо бях привършила с тези организационни дела и чух старите ми познайници да ме привикват към бара на хотела. Освен тях там бяха и повече от останалите ми съприключенци. Предстоеше вълнуваща демонстрация и дегустация на традиционно приготвен горещ шоколад. Те нали маите са го измислили и открили за света. Напитката определено не е като онази със същото име, на която сме свикнали по европейска земя. Няма нищо сладко в нея, направо си горчи. И за да е по-поносима горчилката е добавен лют пипер и още шепа билки и подправки. Още първата глътка те изпотява. Сигурна съм, че не са я пиели за удоволствие и се оказвам напълно права. Според разказа на баристата, това е било напитка за религиозни церемонии, в никакъв случай достъпна за простолюдието. На шега питам дали може да сложим малко ром вътре, да подобрим нещата. Всички присъстващи бледолики, не само от нашата група, но и от останалите националности се засмиват гръмко и неудържимо, одобрително, докато баристата ме поглежда с такъв кръвнишки поглед, че не бе трудно да си представя как би искал да ме заведе до жертвеника на Кукулкан в точно него момент. Изтръпвам. За щастие и той бързо възвръща свяст и откланя вниманието ни от свещената напитка към такава за простолюдието - леко коктейлче с пресен сок от ананас, ром, малко гренадин и шарено чадърче боднато в чашата за разкош. Възторжени възгласи, приповдигнато настроение, тази вечер се очертава фиеста под открито небе. Само мен продължават да си ме глождят кръвожадните маи, чудовищата от дълбините на пещерите и неуместността на шегата ми. А уж трябва да служа за пример. Твърде много се самоанализираш, всички толкова се изкефиха на това ти включване, вече ром се лее из ведро, никой не е обиден или засегнат, хайде, ето ти още едно коктейлче, всичко е с-у-п-е-р! Спасителен пояс за душата и ума ми от старите ми познайници. 

Хубаво приспах съвестта си с коктейли вечерта, така хубаво, че на сутринта нито тя, нито която и да било част от тялото ми имаше желание да изпълзи от леглото. Но дългът зове. Трябваше да съм преди всички останали на линия, да проверя бройката на дошлите таксита, да препотвърдя с тях маршрута за деня, времето за изчакване и начина на плащане. Даже ми остана малко време преди сборния за групата час, колкото да отида да се освежа с пресен сок от най-екзотичния възможен плод. Зад бара стоеше момчето от предишната вечер. Това с шоколада. Извинявай! За какво? За неуместната ми шега по време на демонстрацията ти, видях реакцията ти. О, не, няма такова нещо, всичко е идеално, не се притеснявай. Благородно ме излъга, знам. И даже ми капна малко ром в пресния сок с намигване. Прекрасно, явно в неговите очи съм затвърдила впечатлението, че бледоликите идват в Мексико за пиене, ядене и нищоправене. Един съвременен Ганьо Балкански съм аз в случая. Щях да намеря начин да оправя нещата, идея се зараждаше в главата ми. Но сега трябваше да се присъедния към останалите и да изживеем морското си приключение за деня.

За няма и пет минути с лека кола стигнахме до залива с костенурките. Много бързо се ориентирахме сред множеството шнорхелинг клубове в малкия обсег към кой да се насочим. Този, чиито шхорхели изглеждаха най-нови и най-малко лапани от други туристи. Цялата екипировка се държи в големи пластмасови сандъци със съмнителна течност, надали е някакъв дезинфектант, надяват ти все още мокра от предходната група спасителна жилетка и те инструктират по никакъв повод да не я сваляш. Не защото се съмняват в плувните ни умения, а защото по този начин контролират туристите да стоят само на повърхността на водата, така че реално да не притесняват черупчестите животинки докато си плуват или пасат по дъното. Предлагат ни заснемане с подводна камера срещу скромна допълнителна сума и одобряваме офертата. За мое облекчение, тъй като не вярвам особено в качествата на силиконовия калъф за под вода, който купих буквално в последния момент за личния си фотоапарат.

Смело нагазваме във водата. Топла е. Като чай, както обичаме да сравняваме. И се вижда дъното. А по него пълзят сенките на големите костенурки и току преминаващ пасаж от цветни рибки. Захапвам смело шнорхела и се гмурвам, а след мен и всички останали. Щом човекът със страх от морски чудовища се е потопил, значи няма повод някой друг да не се е.

Не разбрах как мина половината час, за който се бяхме уговорили с любезните продавачи на това морско изживяване. Беше толкова запленително, толкова вълнуващо и дори адреналиноповдигащо предвид, че една от костенурките сама се доближи до лицето ми и, сигурна съм, впери поглед право в моя. И ми се усмихна. Имаше нещо много благо в това достолепно животно, живяло вероятно поне двойно повече от мен на този свят. И после кротко се остави да потъне до дъното и започна да пасе водорасли. Дано момчето с подводната камера е заснело този момент. Но и да не е, ще го пазя завинаги в спомените си. Там са най-добрите снимки. Образите в собствената ни памет. 

Както първа влязох във водата, така и първа излязох, следвайки жестовете под вода на гида ни-фотограф. Седнах на мекия и топъл пясък да изчакам останалите. Сега виждах и техните лица, засмени, впечатлени, удовлетворени. Толкова хубаво се получи, че грам не ми се прибираше към хотела. Предложих, за който иска, разбира се, да се разходим пеша до съседното селище, което се виждаше. Тук по-скоро ударих на камък, само старите ми познайници се навиха в един глас на идеята ми, за останалите емоцията беше достатъчна и изискваше почивка в останалата част от деня. Тъкмо така ще уговоря само едно от такситата да изчака допълнително, останалите ще си действат по план.

Селцето бе малко, може би някога рибарско, сега голяма част от къщите бяха ремонтирани и префасонирани на квартири за летовници. Тук-таме някоя лодка се поклащаше над вълните, готова да навлезе сред тях в търсене на улов. Имаше откровено бедни постройки, често недовършени, с разтурени дворове, нахвърляни с всевъзможни вехтории и сред тях по някое хлапе ровещо с пръсти в пръстта.  Имаше откровено луксозни постройки, вили, с абаносови парапети на стълбищата, ярко боядисани, с идеално подредени и озеленени дворове, най-честно на първа линия, досами морето. Контрастът беше осезаем за любопитното туристическо око.

Какво си намислила за утре? Тъкмо се бяхме прибрали от селцето и останалите вече ни чакаха с нетърпение за идващия ден. Определено си личеше, че са оползотворили добре времето си. На плажа. И с много ром. Искате ли да се понаспим добре и следобедно да отскочим до Тулум, на около час път от тук се пада, ще звънна на Клара да го уговорим в детайли? Прекрасна идея, четеш ни мислите, определено не ни се ставаше отново рано сутринта! И пак 100-процентово одобрение на плана ми. Тази група си беше все едно водя един човек, такова рядко срещано единение. Даже и Клара бе изненадана когато и съобщих всеобщите ни намерения и с радост прие ангажимента към нас, ще уреди всичко от офиса си, няма нужда да мисля за транспорт, входни такси или каквото и да било друго. Това е добро облекчение на работните ми задължения, значи имам време да приведа в действие извинителния си план към момчето зад бара. Видях го, че още е на смяна. Запътих се с цялата си увереност към ресторанта и от там взех купичка йогурт в гръцки стил, купичка краставици на ленти, стрък мента, шише зехтин и шепа микс от ядки. Отидох до бара и попитах баристата дали е удобно да ми отдели около десетина минутки. Кимна ми утвърдително, каза нещо на колегата си и се придвижи да седне на една от близките маси. Вероятно е решил, че искам да говорим нещо служебно предвид деловото му изражение и нескритата изненада когато ме видя какво нося. На всичкото отгоре в ръката си имах нож и вилица. Ама голям нож. Пошегува се дали не обмислям някакъв вид жертвоприношение. Разчупва ледовете помежду ни, харесва ми. Кротко му обясних, че е негов ред да види една демонстрация, последвана от дегустация. Нещо нашенско и родно. Таратор. Разбих йогурта с вода до нужната консистенция, нарязах краставиците на кубчета, нали тараторът е таратор само когато краставицата е нарязана, а не настъргана. Накълцах ситно ментата, сложих обилно зехтин и стрих няколко печени пекана. Получи се. Не точно традиционният вкус, с който сме свикнали, но предвид импровизацията с продуктите се получи. А момчето от бара стана напълно безмълвно, отиде си зад бара и тъкмо започвах да изпадам в недоумение що за реакция е това, се върна с две пълни чаши с ром. Това ваше традиционно нещо определено ще е по-хубаво с малко ром за компания! Туше! Смяхме се много. Ама много. Докато не ми стана хвърковато на душата, вредата бе поправена. Не пропуснах да вметна, че тараторът е по природа идеален за освежаване след прекомерна употреба на ром. И пак се смяхме. Ама много се смяхме. 
Ама, честно, как ти ги ражда главата такива неща?!? Много яко се получи! Старите ми познайници, скрити зад сянката на палмово дърво, бяха наблюдавали сцената острани. Не че имах нужда от тяхното одобрение, но то допълнително ме зарадва. Определено щях да спя спокойно тази вечер. И щях да спя до късно на другия ден. Без да навивам аларма.

Папагалите на свободно отглеждане в двора на хотела бяха на различно от моето мнение по отношение часа ми на събуждане. Така се разкрякаха, доста оживено спореха за нещо, че разбудиха всички настанени в това крило на сградата малко след зазоряване. Подозирам, че в него момент е имало хора, които са обмислили възможността за жертвоприношение. Пернато жертвоприношение.

Беше рано за плаж, твърде рано за бар, запътих се към фитнеса. Звучи като най-странното възможно решение, но след толкова ром, да взема да подаря на тялото си малко грижа за него. В умерени дози. Залата е на приземен етаж с големи стъклени витрини към зеления двор на комплекса и служебния вход. Тъкмо се бях качила на бягащата пътека и по-скоро вървях бързо по нея, отколкото да тичам, видях през прозореца да ми маха баристата. Енергично, дружелюбно. Отвърнах на поздрава и се върнах към кардио заниманието си, а той продължи по своя път. Няма да е минало много време след това, още дори не се бях осмелила да увелича скоростта на уреда под краката си когато усетих приятен шоколадов аромат зад гърба. Отместих се безопасно от пътеката и се обърнах. Моят нов приятел стоеше с чаша гореща напитка в ръка. Майка ми и най-малката ми сестра много харесаха студената ви супа, занесох им да пробват, а това е сладък горещ шоколад, знам как да го приготвям и за европейци. Колко мило, благодаря! А шоколадът наистина беше разкошен. Дотук с опитите ми за здравословно съществуване, махам се от фитнеса.

Само лека утайка бе останала по дъното на керамичната чаша, която ми бе поднесена по-рано, слънцето се бе вдигнало достатъчно високо, бях преброила над петдесетина фламингота докато кръстосвах алеите на комплекса, време бе да си събирам спретната дружина и да отиваме към Тулум. 

Единственият крайбрежен град на маите е кацнал на 12-метрова панорамна скала към най-красивите бели плажове, които бях видждала до него момент в района, и към най-тюркоазените морски води пак по същия критерий на сравнение. Изключително фотогенично място. С най-професионално позиращите игуани. Използван като основно пристанище в миналото, основна точка за търговия по вода, днес той е обветрен от соления въздух, но въпреки него, прекрасно запазен. И нито една информационна табела не споменава за кървави практики, дори и да ги е имало. Което си е вид облекчение за моята чувствителност. Допадна ми като усещане. Може би и мирисът на море и това, че не изгаряхме от жега покрай руините дадоха своя немалък принос. Районът около съвременния град със същото име е в подем и, както Клара ни разказа, със сигурност това ще е новата топ курортна зона за всички модерни млади туристи само в рамките на няколко години броено от нашето посещение. И е била права. Към днешна дата наистина е като магнит за хипстъри, дигитални номади и млади алтернативни пенсионери от Западна Европа. Ще го имам като едно наум за старини.

Какво си намислила за утре? Традиционният въпрос по времето когато всички делим една трапеза за вечеря. Искате ли да се разходим до Канкун, и той е на час път от нас, но в обратна на Тулум посока? За първи път срещам известно колебание в погледите срещу мен. Какво има да му гледаме на Канкун, пак си е курорт? И са прави, и не съвсем. Всяко място е различно от другите около него. И заслужава да му се даде шанс да бъде оценено. В крайна сметка този път едва половината от групата ще се присъедини, останалите ще плажуват или посетят повторно парка X’caret. Така и така гостуването ни при маите върви към своя край, нека имат малко лични моменти и време за себе си. Колкото и сплотена да стана групата ни, понякога човек има нужда да чуе собствените си мисли, особено когато все пак е тръгнал на почивка от обичайното си ежедневие. Затова и не броя като неуспешно предложението си. Очаквах отлив от груповите мероприятия в много по-ранен етап от престоя ни.

На Канкун има какво да му се гледа. Безкрайно различен е от зоната на Ривиера Мая, така са свикнали да я наричат туристически, оригинално се казва Кинтана Ро. Разположен на брега на океана, не на Карибско море, първата съществена разлика, която долавяме е в самия бряг - огромна, дълга, широка пясъчна ивица. С фин, бял пясък. И тюркоазена вода. Но с вълни, не спокойни лагуни. И предупредителни табелки за акули, силно парливи медузи и скатове с отровни шипове. Нищо чудно, че плажуващите са пренебрежимо число на фона на издигащите се в небесата огромни хотели. Бетонни мастодонти на по много етажи, без почти никаква прилежаща територия или зелени градини, но с големи басейни, с капацитет да поберат всички гости, които предпочитат да не мислят за опасни морски твари по време на ваканцията си. Когато се навлезе във вътрешността на комплекса става още по-пренаселено отколкото на първа линия до океана - казина, барове, търговски центрове, поне по едно заведение от всяка популярна в Щатите верига за бърза храна, нощни клубове с вариететна програма. Толкова, толкова по-различна атмосфера от там където сме настанени ние, където царува идиличното спокойствие и равновесието между история, природа и чуждоземец. В Канкун сякаш всичко е превзето от чуждата нагласа, всичко е подчинено на чуждите очаквания за това какъв трябва да е един курорт. Затова трябва да се види, за да се усети този паралел, да реши сам човек за себе си харесва ли му или не. Няма лошо място по света, всичко е въпрос на лично възприятие. А споменавайки последното, за мен ценно бе времето когато минахме покрай жилищната част на курорта, там където са местните, покрай пазар с много сергии за улична храна. Леко съжалих, че не бях гладна точно в него момент, имаше толкова изкушаващи хрупкаво-пържени парчета истински бекон, предлагани с разнообразие от салца. Само си представете хапка от тази комбинация при близо +40 градуса жега. Извънредно бързо щяха да се изравнят външната и вътрешната температура. Това го пропуснах, но абсолютно не подминах магазина за шоколадови изделия. На двойно по-ниска цена отколкото в официалните туристически търговски центрове. Значи ще взема двойно повече количество от вече заплануваното. Само на границата да не ме спрат за нелегален внос-износ на толкова много шоколад. Това, разбира се, в кръга на шегата. Няма законова пречка ако искате и цял куфар да си напълните с тази благина. Особено пък от Мексико, където ѝ е родината. Само трябва да имате едно наум да не опаковате цели кашончета, а да е разпръснато на отделни бройки блокчета сладост. Като за лична употреба. То при мен винаги си е за лична употреба. И малко подаръци. Но повече за мен. В това отношение съм си малко егоист, признавам си. 

Съвсем към финала на обиколката ни из Канкун, вече се събирахме около автобусчето ни за прибиране към хотела, видях всичките си спътници да се носят натежали с торби текила и шоколад. Следихме те в кой магазин влезе и какво си купи и уважихме примера ти, много хитро, то в чужбина винаги гледаш какво прави екскурзовода ти и повтаряш, за да уцелиш далаверата. Ха, знаят я моите съприключенци тази максима, знаят я. Не че аз съм екскурзовод, почти наравно заедно с тях съм турист където и да ида, но може би съм малко по-обиграна в някои отношения. Особено шоколадови отношения. 

Каквото и да си намислила за утре, ние няма да дойдем, нито един от нас! Тази ултимативна декларация в един общ глас получих същата вечер, на общата ни маса, споделяйки последната мексиканска гощавка с точно тези произволно събрани хора, съвсем непроизволно превърнали се в истинска група. Предстоеше ни обратен път към дома и вълна топло чувство ме заля от категоричното им нежелание да напускат страната на маите.

Последна наздравица с благодарност към всички за доверието, разбирането, търпението. За усмивките, доброто споделено време на другия край на света и усещането за зараждащи се приятелства. За новите спомени, които щяхме да отнесем у дома.
А помните ли бунтовниците от началото на разказа ми? До ден днешен ме следват навсякъде по петите накъдето и да тръгна. Изкъсо следят ангажиментите ми с групи и винаги се включват. И може би ще се разпознаят в написаното.