Накъде из Рила с дете част 1

Приключение 1: панорамна площадка “Софраджик”

Целта ни за деня е да идем до новоизградената (сравнително, но пък скоростно набираща популярност) панорамна площадка над Бистрица. Ама не село Бистрица дето е съвсем до София, а село Бистрица, което е веднага след Дупница. Самата аз се изненадах от това, че села с еднакви имена са разположени в такава непосредствена близост едно до друго и лесно могат да бъдат сгрешени. Дупнишката Бистрица е много китна, много оживена, без да е презастроена, досами входа на Природен Парк Рила, от селото тръгват различни туристически маршрути. С кола се стига до удобен малък паркинг, по навигация е в края на улица Христо Ботев, от там по маркировката за Бистришкия водопад поемате покрай последните населени къщи с идеално поддържани дворове, врящи и кипящи от селскостопански дейности в слънчев неделен ден. Стигате до разклонение, на което да прецените силите и настроението си - надясно е стръмна и бърза пътека, обещаваща изкачване до площадката за около 15-20 минути, наляво е полегат черен път, малко по-заобиколен, който довежда до крайната цел за малко над половин час. Разбира се, този индикиран половин час не е съобразен с няколко препятствия, на които се натъкнахме.

Препятствие 1: бистро планинско поточе. Обичайно човек би го прескочил за половин крачка и продължил по пътя си, ние направихме пауза от около половин час, за да може домашният ни дребосък да обследва всички заглаждани от хода на водата камъчета, да хвърли още толкова в нея, които да направят "цоп", да си измие съвсем доброволно ръцете и лицето и около много десетки пъти да прави "фиууу" със засилка в двете посоки.

Препятствие 2: къщичките на горските пчели. Край оградата на една от последните къщи се чуваше да кипи усилен пчелен труд, в двора ѝ се мъдреха няколко добре поддържани кошера. Тук постояхме около десетина минути, колкото мама да разкаже приказката за неуморните жужащи работници, които от цвят на цвят събират прашец, който после се превръща в медец за малките мечета и момчета. Измислих си я на момента, не ме карайте да ви я пресъздавам отново.

За около час и половина достигнахме крайното си местоназначение. А пред очите ни - зелено, панорамно, необятно. За тази гледка, за тази своеобразна природна медитация на взор и ум дойдохме. От нея имахме нужда след дъждовната и кална пролет в града. Металната конструкция на площадката, издигната на 930 метра надморска височина, дава птичи поглед към пет планини - Витоша, Конявска, Осоговска, Верила и Рила, и градовете Дупница, Бобов дол, Радомир и Кюстендил. Именувана е "Софраджик", има си дървено заслонче да скрие от вятър и дъжд. От нея за още час и малко горница официално време, по ясно указана пътека, се стига до Бистришкия водопад. Нашето време е твърде разтегливо и абстрактно понятие, не стигнахме по-далеч от платформата, но как само се забавлявахме на нея. И дишахме от свободата с мирис на рилски борови гори.

Пътят надолу ни бе по-бърз, за около час бяхме обратно при колата. С около два килограма допълнителен товар от събрани шишарки. Този път поне са шишарки, не камъчета. Децата имат уникалната способност да събират всякакви съкровища по пътя си. А може би ние самите бихме могли да се поучим от тях и да отворим очи, така че да ги забелязваме по-честичко.

Приключение 2: Царски дворец Ситняково и хижа Чакър войвода

Не бяхме посещавали Боровец през лятото и избрах лекичка разходка до хижа Чакър войвода, като основните ми идеи бяха две - да качим дребното на лифт (неописуема емоция!) и да минем пътьом през царския дворец Ситняково. И да се поусмихнем на маркировките за вело трасетата. Някой някъде е проявил креативност в най-чистата ѝ и положителна форма. Чудесна, макар и стандартна, маркировка има и за пешаците.

Не знам какво сте си представили като казах, че ще минем покрай дворец, Ситняково е зимната ловна хижа на цар Фердинанд, построена през 1914 г.. По-масивна от обичайното за планинска хижа, но мястото вероятно е имало много дух, когато е било ползвано по предназначение. През зрелия социализъм домът е бил почивна станция на Съюза на българските писатели, посещавана и от Тодор Живков, който лично нарежда построяването на едноименния лифт, отстоящ на десетина минути пеша. Сега пустее, уви, с неясна съдба. Аз определено, ако имах подобна възможност, бих потърсила своята муза на такова място. И се чудя кое ли е по-добре за двореца - да бъде оставен в естествената си красота на бавната и сигурна разруха, или да има късмета някой да се пребори с цялата документация по темата и да го вземе на концесия, превръщайки го в модерно и напудрено място. Някак ми се струва невероятно държавна институция да се сети и да вложи средства във възстановяването и отварянето му за посетители под формата на музей. Пък и там документалната част с наследствата на царя...Лекичко нагазих без да искам в политически теми, така че бързам да се върна на правия път. Друг е въпросът дали неспазването на предупредителна табела “Забранено влизането в района” може да се определи като прав път. Любопитството ни понякога може да се третира като социално неприемвливо, но истински се стараем да сме безвредни неканени посетители. Не сме пример за всеобщо подражание в този конкретен случай, но как иначе да се полюбуваме на красотата в детайлите на сградата, да ги запечатаме в кадър за бъдещ спомен и ползване?!? Без да пипаме или взимаме каквото и да било с нас. Само спомени. И кадри. Надявам се все смекчаващи вината ни обстоятелства.

След импровизираното ни и самоинициирано гостуване из царските земи, време бе да продължим по пътя си към хижата. Път, който се оказа осеян с малинови храсти. А и точно бяхме нацелили сезона, когато тези плодчета са в разгара на зреенето си - сочни, сладки, натежали на цели гроздове по крехките клонки. Истинско пиршиство, особено ако човек не се притеснява от някое и друго одраскване и навлезе по-навътре в шубрака. А нашият домашен татко е извънредно смел в такива ситуации. Спорно е дали заради силната ни морална подкрепа или защото обожава горски плодове. Особено когато са сочни и най-особено когато са натежали от сладост. Единствено мисълта за хижарско кюфте и хижарски боб може да го извади от захласа в брането им. В някакъв момент, поглеждайки как вървим с времето за деня, за мое огромно съжаление, трябваше да използвам точно този коз, за да можем все пак да стигнем до крайната си цел, но и да се върнем навреме преди последния курс на лифта.

До хижа Чакър войдова може да се стигне и с високопроходим автомобил, но разходката на рилски боров въздух е винаги по-добрата опция. 2 часа и половина е целият преход от долната станция на лифт Ситняково, ние съкратихме почти 2/3 от това време като се повозихме на съоръжението. Върви се по плавна пътека, изцяло на сянка. Чудесна опция с хлапета или за дни, в които ни е лежерно и не искаме да се напъваме с денивелации. Хапването е вкусно, хижарите са готини, има огромна поляна за щуреене, какво повече може да му трябва на човек в един неделен следобед?!

Нещо, за което трябва да се внимава - около горна станция на лифта, на места пешеходните трасета се пресичат с тези за вело екстремистите. Оглеждайте се добре, свистенето на гумите лесно се бърка с вятър, заиграл се с върховете на елите.

Имах си своите притеснения относно начинанието с лифта в компанията на домашния ни дребосък, но те, за щастие и всеобщ късмет, се изпариха почти мигновено със сядането ни на металната седалка. Притаи се кротък (това в нито един друг момент не му се беше случвало!), затаи дъх (преди да започне да възклицава бурно и с цялата изразителност на детската емоционалност), отвори широко очи и сърчицето му лудо заби. Очарованието на първите неща в живота на човек.

Това преживяване, освен великолепно семейно приключение, се превърна и в отличен пример, с който да оборваме всякакви твърдения, че човек не помни какво му се е случвало поне до третата си житейска година. Винаги, когато затръгваме отново на планина, дребното ни пита дали ще има лифт. Въпросът е малко болезнен, предвид че най-често с него сме из Витоша, но да не нагазвам отново в политически чувствителни теми.

Приключение 3: Крепост Цари Мали град и първи опит за достигане на хижа Белчински рай

Попаднах на много симпатична статия за хижа Белчински рай и не беше трудно да придумам момчетата да се отправим в нейна посока. Трябваше да стигнем до паркинга на крепостта Цари Мали Град, да си оставим колата, да се качим с фуникуляра до входа ѝ, абсолютно целенасочено да пропуснем влизането в нея, тъй като съвременната ѝ реконструкция от години е трън в историко-естетическите очи на милата ни семейна единица, и да потърсим началото на маркираната пътека до хижата. Нещата, общо взето, се развиха по план до паркирането на автомобила. Тъкмо под носа ни затвориха фуникуляра за обедна почивка (между 13:00 и 14:00 часа), така че трябваше да си изберем пешеходно качване по една от двете обозначени еко пътеки - в дясно от него е бърза и стръмна, в ляво - по-бавна и полегата. Заради най-малката ни третинка поехме на ляво. С негов ход за час приятно време на сянка, покрай пейки и беседки, тук-таме с малко по-големи стръмнини, бяхме горе. И там, горето, видях как мечтата ми за хижарски кюфтета съвсем отича. Насреща ни въздълъг въжен мост, а до него - възголеми и възразнообразни въжени съоръжения за хлапета на всякаква възраст. Просто нямаше сила на света, която да спре малката хала. А може би съвсем съзнателно не сме и търсили такава, виждайки го колко искрено щастлив е. При приключенстване с дете човек винаги трябва да е готов за промяна в плановете и е най-добре вътрешно да има нагласата, че всяка промяна е към по-добро. Защото най-честичко е наистина точно така, а излишен стрес никому не е потребен.

Загубила съм представа за времето, докато с домашния ни татко се редуваме ту да гледаме детето, което не спира да ни изумява със смелите за възрастта и размерите си решения по въжетата, ту да пълним поглед с рилски пейзажи. Като на сън дочувам "мамо, мамо, ела при кончетата" и малка детска ръчичка ме повежда нанякъде. Към място, което до този момент не бяхме забелязали, където под сянката на дърво са вързани три страхотни жребеца. "Мамо, мамо,искам горе" и дребосъкът ми сочи седлото. Ами, добре. С половин уста отправям питане към колоритния младеж, собственик на красивите животни, дали можем да качим толкова малко дете да язди и, честно казано, очаквам остро-грубоват отказ. За моя изненада той не само не се случва, ами и бате Стефан се оказва фантастичен подстрекател на детското любопитство. Бързо намери общ език с най-малката ни третинка. Намери общ език и с родителите му, скрепен с по биричка под сянката на дървото. Но след като мама и син пояздиха за първи път. Да, и на мама ѝ беше за сефте. Не съм сигурна чие сърце биеше по лудо от вълнение и емоция - моето или на детенце.

Слънцето нещо тръгна да си ходи от хоризонта, така че след още няколко преминавания по въжения мост, отидохме да проверим дали ще имаме късмет този път с асансьорчето (фуникуляра). Работеше, та и тази емоция добавяме към спомените от този чудно лежерен неделен ден. Докато го чакахме, се насладихме на най-хубавото от крепостта - панорамната гледка, ширнала се из равнината, достигаща в ясен ден до полите и върховете на Витоша планина. А хижата, Белчински рай, няма да избяга, друг път ще я навестим. Или поне със сигурност ще направим опит за това.