Накъде из Рила с дете част 2
Приключение 4: Посещение във ферма Happy Donkeys (Щастливи магарета) в село Маджаре
Винаги съм изпитвала особена симпатия към магаренцата като животински вид. Може би от един много далечен момент, насред Петра в Йордания, когато импулсивно погалих едно чисто бяло, а гадинката, усетила някаква ласка, тръгна след мен и ме следва чак до Манастира (онази много сниманата сграда, на високото в скалите) и обратно, въпреки роптаенето на собственика си (добре че по него време не отбирах от арабски, макар че интонацията беше достатъчно красноречива). Не това, разбира се, е причината да кръстним наследника си Марко. Там историята е друга и много свързана с рода, приемствеността между поколенията и неукротимостта на духа. Но пък винаги съм си представяла колко ли би се изкефил да има по-близък и продължителен контакт с магаренце. Те наистина са много мили и гальовни животинки. Почти като наш Марко.
Напълно случайно из социалните мрежи попаднах на панорамен кадър от село Маджаре, в полите на Северозападна Рила. На него, на кадъра, се виждаше част от надпис - Happy Donkeys. Може да си представите, че буквално със скоростта на светлината гугълнах и попаднах на информация за истински магарешки рай, създаден от Оксана и Микеле - двама чужденци, намерили нов дом и плодородна за идеите си почва на българска земя. Два телефонни разговора по-късно вече им бяхме на гости. Да запознаем двама Марковци. Единият на 2 години и 9 месеца, другият на само 8 месеца.
Отношенията между Марко и Марко минаха през няколко фази. Първоначално нашият дребосък не приемаше добре навлизането в личното му пространство от страна на косматия любопитко. После се престраши да провери колко мекичка е козинката му. Почерпи го с морковче, та накрая и целувки имаше. Оксана и Микеле не взимат такса за посещение в стопанството им, но всеки може да остави сума по своя преценка и/ли да зарадва магаренцата с лакомства. Под лакомства се разбират моркови, ябълки, бала със сено. Ние направихме и двете неща - и парички оставихме, и морковки занесохме. За справка - 3 килограма са крайно недостатъчни за лакомниците. Следващия път - повече.
Магарето е дружелюбно, с интерес приближава хората и обича всякакви прояви на обич. Храни се бавно, търпеливо е (макар понякога здравата да се инати), работи дълго и неуморно, не галопира, не бърза. Сигурно и затова живее дълго (над 40 години). Крачка след крачка, разходката с магаре ни връща тъкмо към онзи бавен живот от миналото, който толкова ни липсва в забързания съвременен свят. Проектът на Оксана и Микеле е един своеобразен начин за спасяване на магаретата от изчезване и забвение. Имат представители на различни породи - 5 са основните породи домашни магарета, с множество вариации, получени от кръстоски между тях - от различни краища на страната. От Италия, където тези животни са на особена почит, все още не са си докарали, тъй като превозът и документалните процедури са по-тежки.
Марко се престраши да поязди Панна Кота. А след ездата получи книжка за шофьорски умения клас I в управлението на магаре. И няколко парчета уникално вкусен домашен кекс с яйца от стопанския двор на извънредно любезните ни домакини, и горски плодове, брани в околовръст.
Близо два часа изкарахме в компанията на щастливите магарета Албано, Гастоне, Джани, Марио, Масимо, Джокино, Бортоло, Панна Котта, Итало, Емилия, Романия, Феличита, Гергана, Ромина, Величка, Джулия и Марко, но трябваше да ги освободим в някакъв момент от присъствието си, все пак си имат свой дневен ритъм. А денят, или по-точно следобедът, бе все още пред нас. Имаше време още приключения да случим. Като например да се отбием до Въжения град в Самоков. 2 лева на преминаване за по-лекия кръг (за деца от 5 години нагоре) и 3 лева за преминаване на по-трудния кръг (за деца от 7 години нагоре). Предоставя се обезопасяване и постоянно наблюдение от обучен персонал. Е, костваше ни малко словоохотливост да убедим да ни пуснат по трасето с хлапе, двойно по-малко от минималната възраст, но в крайна сметка склониха. Задължително в компанията на мама. Домашният ни дребосък се справи феноменално. Тръгна уж леко плахо, по едно време едвам го догонвах. И едва смогвах да изпълнявам всичките му инструкции къде точно да стъпя и откъде точно да прекарам осигурителното въже. Тия дребните въшки могат да засрамят и най-закоравелия възрастен. Три модула преди края на трасето се наложи да го свалим, тъй като пророни сълзи от изтощение. Ронейки ги продължаваше да опитва да се изтегли по едно от въжетата с треперещи ръце. Инатливо магаре ни е, но това радва, не се отказва току-така щом е наченал нещо, предизвикателството е в кръвта му. Или поне така ми се ще да вярвам че е. Доколкото можем целенасочено поощряваме това да експериментира с възможностите си в различни направления. Като уж държим под контрол рискът да е добре преценен.
За няма и десет минути в колата вече беше презаредил батериите и нададе красноречива команда да отидем на полето с жито и да видим какво прави комбайнът - както в една от книжките, които са любими за четене преди сън. Гледахме голямата селскостопанска машина, пробвахме, под формата на аграрен кросфит, колко големи и тежки са балите, които изплюва обратно на полето, след като е изтръскал зърното от стеблата в търбуха си (пак според книжката), поснимахме се, и под предлог за вкусни кюфтета (тая работа с кюфтетата върви и при малки, и при големи мъже безотказно) успяхме да се върнем обратно на пътя към София. В огледалото хвърлях тайни погледи към извънредно мръсното, но също толкова извънредно щастливо дете, заспало, най-после, в столчето си. Щастливо и свободно дете.
Приключение 5: Хижа Белчински рай - втори опит
Втори опит да стигнем хижа Белчински рай, този път успешен, благодарение на леко алтернативния ми подход в организацията на деня. С колата стигнахме до задния паркинг на крепостта Цари Мали Град - този, до който така или иначе води GPS навигацията. Паркирахме направо при кончетата на бате Стефан, а с него предварително се бяхме наговорили да ни транспортира заедно с Вихър, Тайгър и Сико, трите разкошни жребеца, до горската къщичка, да ни остави там за час-два-три, и да дойде да си ни прибере обратно. Чудно се получи тъй и дори свъсеното време не успя да помрачи емоцията от ездата, тичането по поляните и похапването на чист въздух.
Хижата не е точно хижа в истинския смисъл на думата. Няма места за спане, не е отворена за канени и неканени гости 24/7, по-скоро си е приятно ресторантче, леко встрани от шумотевицата на основния туристически поток край крепостта и въжените атракциони, за които вече ви разказах. Стопанисва се от приятна дама, има разнообразие от гозби - изкушихме се със салата от печени на жар чушки (страхотна!), джоланче за двама (доста ставащо), баница (не беше достатъчно блага като за нашия вкус) и боб чорба (класика, напълно ок). Дребосъкът, под формата на игра, самоотвержено помогна с пренасянето на дърва за камината и освен да стопли дупе на нея бе възнаграден с току що цър-пърнато кебапче и купичка свеж таратор. Хубаво е, че от толкова малък вече заработва прехраната си, одобряваме.
Наоколо поляните са обширни и равни, за безспирни игри и търчане. И в този конкретен ден - само за нас. Компания ни правеха единствено дървените горски обитатели и внучетата на стопанката. В слънчев и топъл ден вероятно концентрацията на други хора би била по-различна, но все си мисля, че място ще се намери за всеки.
"Мамо, мамо, елените имат ли сополки?", придружено със звучно подсмъркване на неговите собствени. "Не знам, хайде да проверим." Виж, мамо, влажно е нослето (беше преваляло за няколко кратки минутки), не само аз имам сополки!"
Приключение 6: Черната скала
Изкушени от великолепни панорамни кадри, видяни из социалните мрежи, подхванахме се да идем към Черната скала. Маршрут, за който най-сложното е да се намери изходната точка заради леко объркващата информация из блоговете - пък в ляво от Боровец, ако идвате от Самоков, пък в дясно от еди-какво-си...На място установихме, че ако човек зададе на Google maps като локация хотел Секвоя, ще се озове баш на правилното място, където да си остави колата. Простичко и ясничко. От там нататък е равно, по широк черен път, с маркировка. Не че има какъвто и да било шанс за заблуда. Единственото разклонение по пътя, което е достатъчно добре обозначено, та да не се обърка човек е към хижа Чакър войвода. Пък и да хване натам, пак ще му е чудно, знаем си от личен опит, описан малко по-горе. Още един ориентир за пътеката, който ще свърши идеална работа - съвпада с веломаршрут номер 6, така че и въртейки педалите може да стигнете до панорамната площадка и да се полюбувате на хоризонта и отвъд него.
Час на посока е ходенето. Ние нашето не го засичахме. Бяхме улисани в събирането на парченца от пъзела на есента. А тя, есента, бавно и сигурно вземаше превес над последните летни дни. За радост на окото.
Очаквахме, че на такава лека пътека ще срещнем повече съмишленици по пешеходстване, а почти през цялото време вървяхме в пълна тишина и спокойствие. На моменти имах чувството, че чувам падащите от дърветата пожълтели листа. Така бе до финалната табела, когато бяхме изтръгнати от съзерцателния си унес от глъчката на група от около 50-тина гръцки младежи. Е, щом те, гърците, всеизвестни със своята органическа ненавист към всяка излишна физическа активност, са дошли дотук, значи пътеката е наистина много лека. Лека и подходяща за деца я пишат, ама да си споделя, на мен сърцето ми слезе в петите когато дребосъкът се втурна да прескача парапетите, въпреки настоятелните ни обяснения за функцията им, опасността и извънредно голямата височина. Та, от моя гледна точка наистина би била подходяща за деца или преди възрастта на прохождане, когато са носени в ергономична раница/самар, или отраснали - може би поне на 5-6 години, когато биха преценили по-разумно рисковете на мястото. Добре че домашният ни татко съумя да прикотка в игри дребното на безопасна полянка с пейки и беседки, та мама се върна да си доснима със задоволство.
Ако стигнете до панорамната площадка, няма начин да не ви направи впечатление една зловеща табела. Малко уточнение за нея - 30 000 са общо жертвите, или поне официалните такива, че то по него време не се е водела особена отчетност, на комунистическия строй, не хвърлените от конкретно тази скала. В нейната черна статистика има вписани 170 души, като е разумно, пак предвид особеностите на времето, да ги умножим поне х 2. Малко куцо е написано и има немалко заблудени, които дори се оглеждат за купчини кокали и скелети в бездната под скалата.
В такива занимавки ни измина лятото на предходната година. Сега сме в трепетни очаквания какво има да ни донесе настоящата. Пък после пак ще седна да си попиша, да поразкажа. Живи и здрави да сме само, приключения дебнат отвсякъде.