Още един корабен дневник

Мило мое дневниче, мило мое корабно дневниче! Срещаме се отново. Далеч по-скоро от предвиденото, само два месеца след първите ни приключения заедно. И пак ще попътуваме на изток, да видим този път как ще ни се получат нещата.

Може да се каже, че определено подхождам идея по-благосклонно към предстоящото пътуване с кораб. Имам известни познания и натрупан опит, може да се каже, че знам какво бих могла да очаквам. Разбира се, място за изненади винаги има, все пак ще водя група от съвсем нови за мен хора. А както хората могат да те изненадат непредвидено в най-неочакван момент, въпреки цялото инвестирано време за обмисляне на всеки един организационен детайл, нищо друго не може.

Допълнително успокоение ми внася и фактът, че ще плувам, така да се каже, из свои води - около бреговете на Обединените Арабски Емирства. Плюс ще вкусим малко от Оман, за разкош. Там не съм била, но пак е близкоизточна дестинация, а те са ми най-любими, най на сърце, чувствам се комфортно из тези земи. Може да съм била арабска принцеса в минал живот. Тази налудничава мисъл ми е минавала през главата в часовете по арабски език, докато със завидна лекота движех химикалката си от дясно на ляво, рисувайки, буквално рисувайки, дума след дума.

В Дубай, който е началната ни точка, съм била безкрайно много пъти, но трябва да призная, че това е място, което винаги, абсолютно винаги може да те изненада с нещо ново. И то какво ново само! Винаги е най-високото ново, най-голямото ново, най-скъпото ново, най-новото ново. Последно бях за откриването на Бурж Халифа, сграда, която и до ден днешен си остава най-високата в света. По времето на планираното корабно приключение тъкмо бяха открили, по грандиозен начин, разбира се, Чудните градини. Нямах търпение да ги видя, със сигурност щяха да са нещо достатъчно причудливо и достатъчно уникално по рода си след като се намират именно в Емирството. Любопитството ми бе погъделичкано, мило мое корабно дневниче, така че давай да мятаме куфарите по-бързо на багажната лента и да отлитаме към новите ни общи вълнуващи преживявания. Ще бъде вълнуващо, така съм се настроила, така съм си обещала. 

По план кацаме в Емирство Дубай малко преди обед, така че ще имаме цялата останала част от деня на разположение за разглеждане, та даже и още един ден бонус преди да се отправим към Емирство Абу Даби, за да се качим на борда на плавателния съд, който ще ни приюти за няколко дни из Персийския залив. Като цяло достатъчно време да се видят основните туристически атракции и новости. Достатъчно, но ако не беше най-голямата, почти шокираща, изненада, поднесена ни от природните стихии - буря. Ама такава съвсем истинска - с проливен дъжд, кънтящи между бетона, стоманата и стъклото в града гръмотевици, разцепващи като скъпа заря целия небесен свод светкавици. Кацнахме трудно, след няколко кръжащи обиколки над пистите, докато не получим разрешение. На летището цареше абсолютен хаос, никой не знаеше какво да прави в такава обстановка, никой не беше подготвен за нея. И там, и навсякъде из града бяха мобилизирани военни, отряди на гражданска защита или съответния еквивалент за ОАЕ, пожарна, полиция, доброволци. Уж обедно време, а небето бе непрогледен мрак току прорязван от електрическия заряд на сблъскали се в атмосферата облачни пластове. Величествено! Това бе думата, която доминираше над мислите ми в този ден. Винаги е тя по време на буря, независимо от географската ѝ локация. Независимо от отчаяните опити на хората да минимизират щетите от нея. Природата е величествена когато ни демонстрира стихийността на силата си. Така бях онемяла в захласа си да гледам разбиващите се върху небостъргачи мълнии, че абсолютно на автопилот отговарях на въпроси от страна на пътуващите с мен и на посрещачите ни. Пълзяхме с автобус по наводнените булеварди, абсолютно непригодени за изсипващото се от небето количесто вода, метростанциите ми приличаха на омагьосани кладенци - клокочеха препълнени и изпускаха пара от претоварените климатични инсталации и въздуховоди. След двойно на предвиденото за това време стигнахме до хотела ни. Хотел на сушата, ако изобщо можеше да се говори за суша в Дубай точно в този ден, преди хотела ни по вода. В миг на шеговит проблясък казах на спътниците си, че явно цялото ни пътуване ще е плаващо. Засмяха се, леко притеснено, но все пак се засмяха, което си беше достатъчно добър знак за тонуса в групата.

 Всеки взе ключа за стаята си, получи любезни указания от персонала какво може да прави в рамките на самия хотел, за да не го хване скуката от предстоящите часове на затворено и се разотиде в различни посоки. Моето убежище бе панорамното кафене с изглед отвисоко към града, към сцената на природния спектакъл. Мило мое корабно дневниче, с теб ни върви на дъжд. Първо ни валя в открити води, нейде из Индийския океан, сега ни вали насред пустинята. Дали не дърпаме дявола за опашката с тези наши срещи? Но пък и двете преживявания са уникални сами по себе си и съм доволна, че ми се случиха. Иначе какво щяхме да си разказваме сега?

Загубих представа за времето. Толкова плътна бе небесната тъмнина, невъзможно човек да се ориентира ден ли е, нощ ли е, колко ли часът е. Поглеждайки към екрана на телефона си, установих че е станало време за вечеря. Хапването винаги е добра идея, особено в дъждовни дни. А после ще се приспя с книжка в леглото и ще очаквам утро, което ако не е по-мъдро от вечерта, то поне да е по-сухо. 

Размърдвам се щом алармата иззвънява и наострям уши - не чувам вода да се стича по стъклата на прозорците в стаята ми. Изправям се и още напълно сънена открехвам внимателно плътната завеса. О! Честно, ако не бяха малкото останали локви тук-таме по улиците, в които грейналото високо в небосклона слънце намигваше, бих решила, че съм сънувала цялата сцена с бурята. Разтърках все още невярващо очи. Небето бе най-синьото синьо, като старателно измито синьо. Нито един облак, дори пухкав бял, нямаше по него. И това ако не е достатъчно силен контраст, мило ми корабно дневниче, от тези дето все ни се случват когато сме заедно, здраве му кажи!

В залата за закуска малко по малко се събират всички членове на стройната ни групичка от има-няма 45 души. Слънцето се е огледало и в техните лица, всички са ободрени, оживени, одухотворени дори. Ама нали уж няма нищо по-хубаво от лошото време? Е, може би не точно когато човек е на път и иска да открие нови светове.
Нямаме закъде да се подмотваме, мятаме се в чакащия отпред организиран транспорт и ще опитаме да видим максимално много от града-чудо за останалото ни по форсмажорни обстоятелства само ден време. 

Първа спирка, задължителна спирка - суковете, пазарите, в старата част Дейра. Меката на подправките, златото, перлите, фурмите, пъстрите парцалки, туристическите сувенири. Които дори, в по-голямата си част, не са местно производство, но пък се търгуват с изключителен успех. Личният ми избор винаги е един и същ - фурми в шоколад. Двойно удоволствие, двойно щастие. Обожавам фурми, обожавам и шоколад. Пък и винаги намирам оправдание пред съвестта си, че всъщност похапвам полезна сладост, фурмите имат безценни хранителни качества. Взимам в количества за лична употреба, и за армаган на близките ми хора. Може да се сетите, че тези за личната употреба са значително по-голямото количество.

Доволна от урожая подкарвам енергично групата към следващата задължителна спирка - плажът Джумейра - ситен пясък, все още твърде мокър от вчерашния ден, та да става за излежаване, тюркоазена лагуна, и Бурж ал Араб за фон. Да, това е мястото, от което може да си направите снимки с тази емблематична сграда в цял ръст. Колко космическа ни се струваше само преди десетилетие и половина, а сега сякаш се губи на фона на новите архитектурни достижения в града. Носи романтиката на отминалата слава. Но ще си я отнесем у дома, запечатана на кадър. И ще я загърбим.

Не за друго, ами слънцето вече скланя глава към хоризонта, имаме само още максимум три светли часа, които не сме сигурни дали ще ни стигнат за Чудните градини. И за придвижването към тях, предвид трафика в града, все още засегнат от водната стихия. Когато се нареждам пред касите, за да купя групов билет за посещение, вече е близо 16:00 часа, съвсем на кантар е положението, но успешен кантар. Вътре сме. И всички представителки на нежния пол от числеността на групата започват едно безкрайно ахкане, въхкане, оглушително цъкане с език. Красиво е с толкова много свежи цветове и зеленина, малък оазис сред урбанистичния пейзаж. Според мен именно контрастът с него е най-впечатляващото. Не съм отявлен познавач и разбирач на флората, ама струпване на количество грамофончета, които вероятно си имат някакво по-засукано официално име, ми е малко еквивалентно на вече изчезващата, за щастие, традиция с карамфилите за 8-ми март. Но нека погледнем и от практична гледна точка - грамофончетата са изключително некапризни растения, които се завъждат лесно и при почти всякакви почвени и климатични условия. Идеални за целта. И, все пак, някаква естетска частица от мен, продължаваше да роптае срещу липсата на по-луксозни цветни видове, нали все пак сме в Дубай. Можеше поне рози, някакви орхидеи, тук-таме някоя екзотика с непознато за мен название. Радвам се, че посетихме градините. Това че нещо или място не е напълно по моя вкус, не трябва автоматично да го заклеймява като лошо и неструващо внимание. Напротив, човек трябва да види и да го оцени през своя мироглед. Всеки сам си преценя, нали така е модерно да се казва. Радвам се и че за дамите в групата бе радост времето ни на престой в градините. Слушах ги с интерес как се увличаха в мечти какви фигури от грамофончета и подръчни материали като кошници, грънци и стари воденични колела ще направят когато се върнат по домовете и вилите си. Имаше живец в погледите им, вдъхновение в думите им, и ето затова истински си заслужаваше посещението на Чудните градини.

Започваше да се стъмва когато излязохме от тях. Предстоеше ни още само едно нещо преди да се завърнем в хотела - да вечеряме на арабска галера по вода. А, преди това, отново пътуване в градския трафик до Марината, откъдето щяхме да се качим на нея. Преживяването е приятна алтернатива на вечерята в някой търговски център. Това ни беше другата опция, предвид че ресторантът на хотела ни не предлагаше такава услуга. Пък и малко да се аклиматизираме към похапване с приятно полюшване. Не че круизните кораби клатят колкото дървена галера, образно казано е това предходното. По време на тази разходка с лодка, придружена от сносна храна, приятни ориенталски ритми и развеселени туристи от цял свят, разбрах че спътниците ми нямат никакъв предишен опит с круизни пътувания. Е, тук водя с цяла обиколка, с цяло едно такова зад гърба си. Можех да им кажа по няколко успокоителни думи, да смекча опасенията им що за чудо е това круизният кораб и как се борави с него. Да си преговорим още веднъж бордовия етикет, особено по отношение на облеклото за официалните вечери, този въпрос винаги си е бил от особено вълнение. Особено за онази част от групата, останала запленена от грамофончетата по-рано днес. Така де, за дамите. Говорейки си за облекло, да взема да напомня, че в утрешния ден ще посещаваме джамия, Бялата джамия в Абу Даби, и всички трябва да спазват още по-строги правила на обличане - без къси панталони за мъжете, без нищо късо, прилепнало, прозрачно изпод което да се подава плът или намек за такава за жените. Забрадки за косите ще си вземем на място, но ако някой носи и иска да си ползва собствен шал, може. А сега, след импровизирания инструктаж, да се насладим на гледката към Дубай с хилядите му изкуствени светлини, откъм водата. Водата, елементът-символ на това ни пътуване, мило ми дневниче. 

Второ и последно утро в Дубай. Изпълзях от леглото идея по-рано, за да се кача отново до панорамното кафене. От там, в далечината се виждаше круизният терминал на пристанището и самият наш кораб. Пристигнал е снощи, ще си поседи няколко часа тук и отплава към съседното емирство - Абу Даби, там ще разтовари едната смяна пасажери и ще натовари следващата, в която сме включени и ние като бройка. Добре, имаме кораб, това е добра новина. Продължаваме с изпълнението на програмата по план. Закусваме добре с групата, освобождаваме си стаите в хотела, товарим се с все куфарите на автобуса и се отправяме по безкрайните магистрали на емирствата към Абу Даби. За около час време сме там. Имаме да се разходим по плажния булевард, да видим още няколко небостъргача, да погледаме как в далечината корабът ни бавно започва да плава към нас. Разбира се, да видим и джамията Шейх Зайед.

Бялата, фотогенична, инстаграмърска джамия, която не е просто храм, а пиршество на изяществото, разположено сред цял съвършено уреден комплекс. 57-те купола и 4-те минарета се отразяват в кристалночистите води на декоративни басейни, които описват като с рамка цялата монументална постройка. Дело на арабски, италиански и британски архитекти, повлияна от арабската, мавританската и монголската храмова естетика, изпълнена в злато, мрамор, скъпоценни камъни, кристал, керамика. Звучи ви приказно? Такова е. Сред изящните арки и декорираните с предимно флорални мотиви колони човек чува собствените си притихнали в съзерцание мисли. Ако имате път към ОАЕ и по-специално към столицата Абу Даби, и разполагате с време да посетите само едно място там, то изборът ви трябва да падне върху точно това. Един следобед едва стига. Поне за мен не бе достатъчен, но трябваше да тръгваме, кораб имахме да гоним. Само една групова снимка в джамията, така помолиха спътниците ми. Добра идея, така се скрепяват хубавите спомени. Не обичам да заставам пред обектива, така че в ръцете ми мигом се озоваха поне десетина мобилни устройства, нагодени на снимачен режим. Поглеждам към екрана на първото, центрирам, кадрирам...готови?...3, 2, 1...кееееекс! Толкова съм шокирана от внезапната проява на оригиналност от групата по отношение модификацията на класическото снимачно “зелееее”, че изпускам умния телефон на земята и едвам удържам останалите в безпомощно разперените си длани. Съдейки по укорителните реакции на всички местни и чужденци, незапознати с особеностите на родната реч омайна, сладка, няма нужда да предполагам какво точно са чули. Коя международна крайно неподходяща за дестинацията и конкретното място думичка. О, земьо, земьо, отвори се в миг и ме остави да потъна в теб! Такъв срам заради чужда “креативност” до него момент не бях брала никъде по света. Е, какво пък толкова, вижте само как всички ни погледнаха?!? Наистина ли това чух като оправдание?!? И то с нескрита нотка задоволство, че чуждото внимание е било привлечено, макар и по такъв начин. Рисковете на груповите пътувания. Повече общи снимки не бяха правени до края на съвместния ни път. Поне не и от мен или с мен наблизо. 

Да ходим вече да се качваме на кораба, имам нужда да остана поне за малко насаме в каютата си. Знам, че ще е вътрешна, без грам естествена светлинка, но в този момент нямам нищо против това. Ще е като моя спасителна кутийка.

 То, хубаво да си хванем кораба, ама ако имаме кораб за хващане. Тъкмо сме се натоварили на автобуса, с който трябва да се придвижим до круизния терминал на Абу Даби и от височината на екскурзоводското място, това точно до шофьора, виждам в далечината как огромният плавателен съд прави сложна маневра в залива и, всъщност, вместо да акостира където му е мястото по предварителен план, уговорка и програма, се връща в обратна посока, мога само да предполагам и да се надявам да е към Дубай. Второ изтръпване за деня. Ама какъв ден само, мило ми корабно дневниче! Току виж се наложи да махна определителното “корабно” от обръщението ми към теб, както са тръгнали нещата.