Особености на албанските планини част 2

Първа група: Щурм на пещера N1 в състав: Ефи, Ани, Павката, Васко и Елена. Надморска височина 1700 метра. Въртопът на пещерата е обещаващ. Пътеката, по предварителни данни, минава през поляната с тръните, няколко дерета и последните 500 метра вървиш яко нагоре, без сянка, до билото на планината и дупката, кацнала съвсем отгоре.

Втора група: Щурм на N2 в състав: Владо, Марго, Алекси. Надморска височина 2200 метра. Път - ужас. Подробности не знам, но не знам как са стигнали изобщо.

В лагера остават: Пешо и Сашо.

Тръгваме от 630 м. надморска височина. Всяка група има радиостанции, нашата даже 3 бр.

N2 са по-организирани и тръгват малко преди нас. Сашо ми предлага щеки, които взех, след кратко колебание. (Боже, добре че ги взех) Не бях ползвала щеки дотогава - голям пропуск. Ефи тръгва 20-ина минути преди нас. В крайна сметка отлепваме от лагера около 5:45, когато вече е светло, а слънцето е зад ъгъла. По предварителна информация, ни чака път около четири часа и половина. На първите 10 минути, аз се убеждавам, че едва ли ще стигна до крайната цел. По-скоро или ще се върна по някое време, или ще си ме събират по път. Пуфтя и вървя. Пътят започва ок - широк и каменист, с приличен наклон, със сянка тук-там. Лагерът става все по-ситен. Гледката все по-яка. След около половин час, или може би 45 минути спираме за малко по-дълга почивка на едно равно.

Там се оказа, че Ефи, по някакъв трак на телефона, е хванала серпентини из гората нагоре, вместо да продължи направо през поляната с тръните, по познатия на Васко маршрут. Шмугваме се в гората и се точим в индианска нишка по пътечката, която се вие като змия по хълма. Аз вече съм малко по-спокойна. Минало е час - още три пъти по толкова и сме там. Освен това по горската пътечка си има сянка, очертана е ясно, а денивелацията е сравнително постоянна. Спираме за почивки често. Махам крачолите на панталона - тръните нали ги пропуснахме. Вървим си нагоре и изведнъж - хора с коне. Още по-нагоре - с магарета. После пак коне. По-късно се оказа, че Ефи е нацелила “Официалния конярски път”, който овчарите използват, за да събират мляко от стадата по билото на планината.

Мисля си - добре де, ние що не попитахме някой от чичовците с кончетата/магаретата, колко ще ни вземе да изнесе екипировка до билото? И без това ги разхождат по цял ден нагоре – надолу. Хм, Влади може и да го е мислил това. Ще видим.

По време на една от почивките, Васил (като единствения бил на предната експедиция) ни обяснява за пещерата, пътя и не знам как, но накрая избухна със следното изречение (цитирам):

• Добрата новина е, че последния един час пътят е само нагоре, с камъняк, и без никаква сянка.

Опулихме се:

• Васе, ако това са ти добрите новини, по-добре не казвай лошите

Но да, това с “Добрата новина” си остана лафче до края на пътуването 🙂

По обяд сме на билото, където започва да се вие почти хоризонтална пътека, която, въпреки тоталната липса на сянка, се върви бързо и приятно, благодарение на ветреца.

Васко се взира в далечината.

• Ами, дупката май е ей там.
• Къде там?
• Там.
• Ама там съвсем на края ли? След петнадесет хълма - шестнадесетия? Там, в деалечното ли?
• Ами… май да.

Опулвам се. Псувам на ум. Вървим.

Както казах, пече си, но е приятно. Забързваме ход и преваляме хълмчетата един по един. Пътеката все още е ясна. Чакаме Васко да даде сигнал, че вижда нещо познато, но не. Виждаме група дървета в едно от деретата.

• Васко, това ли е оазиса? (Оазиса / Джанките е опорна точка в близост до пещерата)
• Не.

Вървим, изведнъж в едното от деренцата се появява скована постройка със син мушамен покрив и ограда и Васко най-после възкликва:

• Я - фермата!

Ок, явно това го е виждал и друг път, добър знак. Заобикаляме фермата отгоре, по пътеката и пресичаме маркуч. Огледахме се. На едното връхче се виждаше ледник. Чудехме се дали този маркуч все пак не носи вода отнякъде. Оставихме си задачка по-натам да бъде проверен. Посоката беше ясна, но само това - последните 2 хълмчета вече нямаха пътека. Цепиш през храсталаците, тръните и камъните.

С радост в сърцето видяхме една скала и седнахме да починем в сянката и. Васко, който се беше разхвърлял по мускули, чак сега отрази пораженията по тялото си. Защото на моето предложение по-рано:

• Васко, дай да те намажа със слънцезащитен крем.

Той ме поряза:

• Няма нужда. Разницата ще ми пази гърба, а коремът няма да е на слънце.

Та, крайният резултат беше болезнен и ярко, ярко червен, на презрамки от раница.

Тук, на късата сянка, Ани и Ефи коригираха първоначалния план. Вече бяхме вървели около 7 часа, а те бяха хората, които следваше да екипират пещерата. Ани каза:

• Вижте сега, това не е човешко. Не знам как миналата година са дошли, екипирали и са си тръгнали същия ден. Предлагам като стигнем пещерата, да починем няколко часа. След това да екипираме каквото можем и ние двете да останем да спим тук, за да тръгнем рано сутринта обратно към лагера.

Сметнахме водата, храната, спасителните фолия и поларизоните, които носим. Разбрахме се Васко да остане с тях, да държи връзка с лагера по радиостанцията, извън дупката, а аз и Павката да се тръгнем обратно към лагера.

Стиснахме си ръцете на новия план и с последни сили тръгнахме да покоряваме последното дере и хълмче. Ти да видиш - има дупка. Ето я.

N1 в цялата й прелест.

Бях виждала 1-2 снимки, но друго си е на живо. Сърцето ми пропусна удар. И още един. Заобикаляме въртопа отдалеч, защото сякаш те дърпа надолу.

Срещу дупката има скали, които предлагат някаква сянка, и с последни сили се покатерваме до тях. Разхвърляме багажи из нишата, пием вода, хидратин (голяма гадост), магнезии, ядем. Часът е към два, два и половина. Температурата е има-няма 40 градуса. Сметнахме, че сме вървели над 7 часа. Което далеч надвишаваше първоначалната сметка от 4 часа и половина. Но пък бяхме почивали често и дълго, а всъщност пътят изобщо не беше толкова страшен, колкото очаквах. След като похапнахме, всеки си намери местенце да положи морно тяло и да поспи в скалната сянка. А на сянката чак си стана хладно по едно време, та започнахме да се обличаме.

Към 5 часа, поспали и посъбрали сили, се размърдахме. Ани и Ефи започнаха да правят разбор на екипировката и да брейнстормват какво ще им е необходимо за екипирането на пещерата: бормашина, въжета, пулсове, спитове, карабинери, планки, прусеци, ленти и там каквото още трябва. Аз, като човек, който е само ползвател на пещерни системи, но твърдо неможач откъм екипиране (разбирайте, дори възел не смея да направя), всеки път наблюдавам процеса с възхита. От миналата година знаехме, че скалата в дупката е изключително ронлива и трудна за екипиране. Докато момичетата навличаха пещеризони и джаджи, аз дишах тихо на пресекулки и се чудех дали и на тях им е толкова притеснено, колкото на мен. Отвън изглеждаха спокойни. Отдъхнах си след като изрично ни казаха, че излишни рискове няма да поемат и нищо не е на всяка цена. Тук искам да вметна, че може би аз бях най-страхливият елемент в групата. Не бях такава преди години, но появата на хлапетата ме накара да обмислям предварително всякакви потенциални сакатлъци. Което твърде често вреди на собствената ми психика.  И така, по една снимка и девойките се отправят към дупката. Ние чакаме тихо в скалите.

Какво ли е чувството да застанеш на ръба на нова пещера? Да те лъхне онзи хлад и да знаеш, че ти първи ще се докоснеш до нея… След около половин час се чу машината. Пробиват. И пак. Почакахме още малко, събрахме багажа и се изнесохме към въртопа. Входът все така дърпа към себе си, когато понаближиш. Избрахме едно равно място, за да им оставим нещата.

Тук ще направя малко отклонение от нашия ден, за да вметна няколко думи за другата група и N2

Както разбирате, няма как да разкажа от първо лице, но ми се ще да споделя няколко снимки от прехода до N2, тъй като тя си беше 50% от целите на експедицията.

Пътят до пещерата е доста по-стръмен от нашата пътека и с по-голяма денивелация. N2 е на 220 метра надморска височина, което си е цели 400 метра над N1.

Маргото дори е успяла да прегрее, но, за щастие, непосредствено до входа на пещерата има удобна хладна кухина, в която си е починала и съвзела.  

Владо и Алекси са в завидна форма и грижи не са имали.

Но да се върнем на нашата група. Слънцето почти залязваше.

Викнахме си няколко пъти за чао и изкатерихме хълмчето, а Васко дойде да ни упъти към Оазиса и пътеката за дома. Тръгваме с Павката по хълма надолу. Инструкциите ги помня като нещо подобно: смъквате хълма, после минавате през Оазиса (познат още като Джанките), ей там онова жълтото петно виждате ли го, можете зад него в дерето или отстрани по ръба, стигате  една горичка, пускате през нея, покрай оградата, стигате овчарската колиба, и захващате серпентините. Минавате поляната със самотното дърво, една наклонена такава, после под оная голата плоча на билото, после голямото дере, гората, после поляната с тръните и накрая последната пътека към лагера. Нищо общо с това, което ни се случи.

Всичко е точно - пътека няма!

Тръгваме надолу по хълма. Пътека няма. Ритаме камъни и се плетем в треви. Стигаме жълтото петно, продъжаваме надолу по следващ хълм. Пътека няма. Ритаме камъни и се хлъзгаме в треви. Има много поляни под наклон със самотни дървета. Има някаква горичка, която е долу, на м***ната си. Продължаваме да пускаме хълма почти по гъз. Имаме някаква бегла идея за посоката, в която трябва да се движим и къде трябва да стигнем. Изглежда като девет дена път с камили + още няколко дни за разкош. Слънцето залязва. Все още пътека няма, серпентини няма, ограда няма, овчарска колиба - няма. Има камъни, тръни, треви и камъни. А да, и камъни.

Павката, да е жив и здрав, има телефон с някакъв предплатен нет и се опитваме да следим посоката. По радиостанцията навикваме Васко. Свързваме се с базов лагер, диктуваме координати, а Пешо се опитва да ни насочи някак така, че да намерим пътека. Това беше зорът през цялото време - просто да намерим пътека или подобие на такава. Батерията на Павката пада на 6%. Аз нет нямам, но пък имам външна батерия и, оказа се, точния кабел. За всеки случай снимаме координатите от телефона без батерия, на телефона с батерия, щото да ги имаме, ако се наложи пак да диктуваме локация.

Спасяваме положението и продължаваме в тъмното. Вече сме на челници, а лагерът ни се струва безобразно недостижим. Накрая успяваме да стигнем другата гора и голямото дере. И тук, най-после, видяхме единствения маркер от всичките, дето Васко ни ги беше дал. На пътеката има една скала, като полупещера, полумост, абе полунещо си. Значи все пак сме успели да издрапаме горе-долу където трябва. И на края на дерето с гората, почва какво:

ПОЛЯНАТА С ТРЪНИТЕ!

Ей богу, такова щастие и облекчение не съм вярвала, че може да ми се случи. Заради тръни. Ама на! Много им се зарадвах. Цялата планина е осеяна с трънаци. Както Васко ми беше обяснил, стадата така са опасли планината, че тя на свой ред се защитава с растения, които не могат да се пасат - тръни. Шегувах се, че те всички поляни са Поляната с тръните. Да, ама не. Тия тръни бяха с човешки ръст и мноооооого. Намираме някакви полупътечки измежду бодилите, а мушичките си правят парти в очите ни. Но няма страшно. Щом сме на поляната, всичко е 6. Трасето до лагера вече беше ясно и се пуснахме бързичко. Пешо обяви по радиостанцията, че вече ни вижда. Прибираме се бодро, а лагерът е неузнаваем.

Разбор на деня под Двата ореха

На тръгване оставихме лагера в лек безпорядък и осеян с камънак и тръни. Сашо и Пешо бяха направили чудеса в наше отсъствие. Бяха успели да съберат всички камъни под орехите, да разчистят площадката, да направят оградка и каменна маса, да подредят кухня, да сложат лампички и изобщо, да вкарат супер як ред и романтика в изначалния хаос. Е, бяха натрупали част от камъните на 2 могилки, които подозрително приличаха на гробове, та се смяхме дали местните няма да ги разбутат за трупове, като си тръгнем. С липсата на камъни и паяците като че бяха поизчезнали.. Всъщност установихме, че има толкова паяци, заради размножителния период на цикадите, които бяха завладели и двата ореха и почти денонощни вдигаха постоянен и ужасен шум. Цикадите са първенци по шумоправене сред насекомите. Спираха само нощно време за по няколко часа. През първите няколко дни мислех, че само аз нещо не съм наред, защото непрекъснато чувах, все едно главата ми е в кофа. Дори моят глас ми звучеше непознато. Оказа се, че всички са така заради пустите цикади.

Но да се върнем на прибирането ни в лагера.

Развален телефон

Другият екип се беше прибрал пораженчески от N2 с новината, че дупката задънва и няма мегдан за по-нататъшно проучване. Връчиха ни по бира, а Владо нетърпеливо и малко притеснено подпитваше отдалеч. Стигнахме до въпроса, който го мъчеше:

• Има ли потенциал N1?
• Най-вероятно да. Чакаме да се произнесат Ефи и Ани, след като излезнат.

В този момент Владо като че се срути. Напрегнатото му допреди минутка тяло се свлече в стола с облекчение:

• Ама аз разбрах, че и N1 не става?!?!
• Не, Влад. Не сме казвали подобно нещо.
• Ама аз, като говорих с вас по радиостанцията, казах че N2 задънва и няма перспектива, и вие казахте “N1 също!”
• Не, Влад, казахме “N1 също”, ама имахме предвид че също слуша и сме на линия, а не че също задънва 🙂

Смях избухна в компанията. Оказа се, че Влади е изкарал последните няколко часа супер притеснен, че и двете цели на експедицията са пропаднали и всичко е било напразно. Дадохме му 2 минути да си отдъхне и окопити, и започнахме:

• Тоя път, дето вие сте ползвали е ужасен. На отиване, по стъпките на конете, беше супер - ясна пътека, сянка. На връщане - ужас и ужас. Къде я видяхте тази пътека. Да се обадим на групата горе - ако са се засилили по долния път, да не тръгват по тъмно, че ще се пречукат някъде.

Обадихме се по радиостанцията. Групата тамън излизаше от дупката и се чудеха да тръгват ли надолу. Познавайки Васко, той би тръгнал. Така че наблегнахме и натъртихме все пак да не го правят. Обадиха се след няколко минути с решение, че ще спят на Оазиса.

Вече спокойно се размазахме покрай масата с разговори от премеждията на двете групи. Пък ние сега разбрахме, че по път към N2 Алекси някъде си изсипал телефона, а Маргото получила топлинен удар. Задънването на пещерата доста беше понижило настроението, пък като добавим и объркването, че N1 също не става, съвсем им бил паднал морала. Мислихме, мислихме как може да се намери телефон в самолетен режим, и накрая на някой му светна лампата. Алекси има нагласена аларма за 04:30 сутринта. Тоест ако се качи да спи някъде около мястото, където мисли че е изгубил телефона, може би ще го чуе. Може би и батерията държи именно заради самолетния режим. Речено - сторено.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

Следващият ден за нас беше лежперлък (от лежа, нали), във вече подредения лагер.

Посрещнахме Ефи, Ани и Васко с кафе и пухкави мекици, производство на Шеф Сашо и Шеф Марго. Девойките разказаха за екипирането, какви опори са ползвали, докъде са стигнали. Как Ани, докато се опитвала да пробие с машината дупка за пулс, се подпряла на скалата с лява ръка, а скалата поддала и ръката и хлътнала в отчупения камък. Найс, а? Тамън бяха дошли и новите попълнения в експедицията: Дани, Ванката и Тошко. Те се готвеха привечер да поемат към дупката, да доекипират, та слушаха внимателно инструкциите на Ефи. Следваха поредни сухи тренировки с машина и пулс. А Алекси щеше да тръгне към поляната с телефона сам, и след като мине времето за сутрешната аларма, да излезе на билото и да се пусне по пътеката в посока N1, където да се включи в групата екипиращи.

Следобед - време за преходи, пазар или плаж. Кой за каквото е учил, нали :) Освен това, този ден счупихме гъзарията, защото имахме транспорт. Павката накачури в джипката Васко + 4 жени и ни транспортира до града. В лагера Дани, Ванката, Тошко и Алекси се стягаха за път. Комплектоваха джаджи, пещеризони и ботуши. В последствие разбрахме, че са успели да нарамят и 10 литрова туба с вода. Великани. Щяха да спят на оазиса, и да влизат в N1 сутринта.

Докато те тръгваха към хубавото, ние се бяхме отдали на тотален мързел и лиготия по реката и магазините. Ооо, а на рекатааааа. То не беше река, банята, банята. Та, киснем си се в топлото гьолче с хубавите вълнички и изведнъж онази прелест Маргото, вади от сутиена 3 (три) вида сапунчета: 1. Сапунче за коса, 2. Ексфолиращо сапунче за тяло, 3. Сапунче с хума за лице. Дано съм запомнила правилно, ама може и да бъркам кое беше с хумата. Все тая. Важното е, че и трите бяха био и безвредни за околната среда. Изобщо Марго ни разби с био продукти - паста за зъби в бурканче, с шпатулка, конци за зъби в шишенце, всякакви екстри. Вече бяхме изкъпани, ухаещи на чистичко, а Ани дори и изпра. Както казах, това пътуване си беше висок клас. Вече по тъмно Runnera се клатушкаше из планината към базов лагер. Павката кара леко и внимателно, но на Маргото й прилоша.

• Гледам, бавничко се движим. Слизам да ходя пред колата.

Возим си се ние в тъмното, а фаровете осветяват една оскъдно облечена мома (къси черни панталонки и ситно черно потниче с тънки презрамки), с разрошена коса, която подтичва като притеснена кошута, и от време на време плахо се оглежда назад.

Съдрахме се да се смеем. Ето така започват една купчина нискобюджетни филми на ужасите. Нощ, гора, фарове и плахи девойки в семпло облекло. Разбира се, че направихме клипче. Решихме, че наред с мацките, дето правят пари по нета, докато ядат, можем да измислим нов жанр. В приповдигнато настроение се върнахме в лагера. Вечеря, смях и вицове до много, много късно. По едно време чухме по радиостанцията пещерната група. Бяха стигнали оазиса за нощувка, а Алекси беше понаближил поляната с телефона, където трябваше да придреме и посред нощ да се ослушва за алармата.

ДЕН ПЕТИ

Сутрин. Маргото и Сашо пак ни поглезиха, този път с великолепни палачинки и жестоко сладко.

Подмотвахме се, говорехме си за пещерата и пиехме кафе. Проверихме народа по чукарите: Триото вече беше намерило скритите под една джанка ботуши на Ани и се беше насочило към дупката, а Алекси (О, чудо!) си беше намерил телефона и крачеше в тяхна посока. Всичко по план. Някъде по това време Марго, ни в клин, ни в ръкав, се обърна към мен:

• Искаш ли да ми сплетеш косата?
• Да бе, ще те сплета. Няма грижи.
• 

• Желаещите за плитки започнаха да се множат и крайният резултат беше: 4 сплетени жени (Марго, Ефи, Ани и моя милост) и 3 сплетени мъже (Васко, Владо и Пешо). Фризьорски салон “Двата ореха” се представи отлично.

• Междувременно Алекси се върна победоносно от поход - с телефон и разказ, как докато си търсел телефона, си загубил личната карта… Ама я намерил де. Защо изобщо е носил лична карта в планината, историята мълчи. Докато се занасяхме, се подредихме на опашка в кафене “При Павката”, което работеше на пълни обороти. Собственикът въртеше кафенца с кафеварката под налягане и ги поднасяше в малки картонени чашки със сметана. А чашките - с дръжки! и надпис “Happiness in a cup of coffee”.

• 

• Пък на обяд се представи със салата от авокадо, студена ракийка и бяло-синьо каренце за масата, с което ни прибра в малкото си джобче. Топ! Павка, Павка, много го вдигна това ниво. Как ще го сваляме, не знам.

• Следва продължение...