Особености на албанските планини част 3

• Елено, ела да се учиш да картираш, че Васко се замота някъде.

Да, освен гъз дупка да види, имахме и задачка да картираме пещерата. Ани беше планирала Васко за асистент, но в случая аз бях под ръка и намазах малко обучение. Модерните пещерняци картират с така нареченото Disto - уред, подобен на лазерна ролетка. Вършеем около орехите с дистото, тамън му хванах цаката, и Васил се появи да ме саботира и ми иззе функцията.

Мисля че някъде по това време Тошко, Ванката и Дани се обадиха по радиостанцията да доложат че:

• Инвентарът свърши. Дупката продължава.
• 

• Докато се мотаем, стана почти 19:00. Вярно че искахме да вървим по хладно, ама не и по тъмно. Тръгваме към пещерата по онзи, тегавия, стръмния път, с идеята да стигнем Джанките (пардон - Оазиса 🙂), да спим там и сутринта да издрапаме нагоре по склона до пещерата. Докъм поляната с тръните и известно време след това съм горе-долу ок. Добре, че пак имаше безпризорни щеки за мен, иначе щях да окапя доста по-рано.

• 

  В един момент обаче подобието на пътека става наистина стръмно, а неподготвеното ми телО започва да издиша под напрежението и дори щеките не ме спасяват. Марго и Сащо са щипнали напред като планински кози.

  Някъде по пътеката засякохме Дани, Ванката и Тошко, които се връщаха към лагера. Сменихме пет приказки. Пропуснах да спомена, че на около час от Джанките има направен каптаж и все пак имаме опция за вода при екстремни ситуации. Казаха ни, че са ни оставили пълни шишета и в Оазиса, и в скалната ниша до пещерата, както и гумените ботуши, които са ползвали. След няколко минути се разделихме - те надолу, ние нагоре.

  На Ани и Васко им се налага да се съобразяват с постоянно забавящото ми темпо. Обаче се стъмва. В този момент Ани казва:

  • - Елено дай си раницата!

  Аз обаче не давам и примръцвам:

  • - Добре, няма да се бавя повече, но ще си я нося.
  • - Дай раницата! Имаме още 10 мин светлина. Трябва да я използваме максимално.

  Разбирам логиката и решавам да не се инатя твърде дълго. Със свито сърце и пораженчески дух си давам раницата. Избутахме колкото може по-бързо нагоре и когато окончателно останахме само на челници, и нямаше нужда да гоним светлината, си взех обратно раницата. Тайничко си обещах да се стегна и повече да не ми се налага да правя подобно нещо. Стигнахме високите треви на Оазиса, хапнахме и се нагласихме за сън. 5 човека, наредени като аптекарски шишета, споделящи шалтета и завивки, зяпахме звездите, които започнаха да падат като луди. Всеки си гледаше неговите падащи звезди, а ако нацелехме всички да видим една и съща викахме и се смеехме като диваци. Заспахме с усмивки и звезди в очите. А насън, пещерата ни дърпаше, някъде там от високото.  

• ДЕН ШЕСТИ 

  Сърцетуп 

  Събудихме се отпочинали. То било много хубаво да спиш на ТИХО и ХЛАДНО. Няма ги ужасните цикади, няма я безобразната, лепкава жега. Едно свежичко и чудесно утро под джанките. Опънахме софрата да закусваме, а после бавно и мързеливо започнахме да се стягаме за пътя към пещерата. От Оазиса до N1 отнема около час. Ако си планинска коза, може и 30 мин. Нагоре по хълма няма обособена пътека - слънце, треви и камъни.

• 

• Изпръхтяваме до пещерата и до ония скали със сянката.

• Пием вода, вода, вода и се намъкваме в личната екипировка - термо, поларизон, пещеризон и джаджи. Замислих се дали да не спестя полара, но Ани ме предупреди, че долу е студ, а аз ще чакам доста по въжетата, заради картирането, та да не спестявам дрехи. Вярно, че като си на жега, жега, жега чак ти се вижда неестествено някъде на този свят да е студено, и се изкушаваш да си по-леко облечен, но все пак проявих здрав разум и послушах старшите кадри.

  Ани и Васко влезнаха малко преди мен, за да картират. Аз повисях на скалите с Марго и Сашо около половин - един час и също поех към въртопа. Особено е чувството да се приближаваш най-сетне с идеята, че ще влезнеш в пещерата. Сърцето ми подскачаше като слънчево зайче. 

  Входът на пещерата е красив. Стръмни скали от едната страна и полегат склон от другата, пълен с билки, цветя и две криви крушови дървета, за разкош.

• 

• Наближих полегатата страна, откъдето започваше и въжената система. Очаквах Васко и Ани да са вече доста надолу, но се оказа, че все още са съвсем в началото, правейки неуспешни опити да картират входа. Светлината беше твърде ярка и лазерът не се виждаше изобщо. Оказа се трудна задача да маркираш опорни точки. Вързах се и опитах да съдействам доколкото мога, но в крайна сметка вдигнахме ръце и решихме, че по-добре сега да се картира вътрешността на пещерата, а входа да оставим за след залез слънце.

  Когато няколко човека пускат пещерна система, не трябва да има едновременно 2 души на едно въже. Затова този отгоре изчаква, докато другарчето преди него премине закрепването и обяви че въжето е “Свободно”. Отново обърнахме реда, както беше по първоначален план: Ани, която вече беше 1-2 закрепвания надолу, Васко, който сега се върза на въжето, и аз, която трябваше да изчакам, докато Васил обяви свободно въже. Щракнах един карабинер в началото на системата и поседнах, докато си изчакам реда. Най-после можех да огледам на спокойствие.

  Вече не ме плашиш, моме. Щракната съм с карабинер, магнитът ти не действа. Усмихвам се. Красива е. И отвсякъде се носи аромат на билки. А жълтоклюните гарги (известни още като хайдушки или алпийски), които се стрелкаха около входа, изглеждаха много, много сърдити. Започнаха да стават все повече и сякаш не можеха да повярват на наглостта ни. Какво правихме ние там?! Защо им смущаваме рахатлъка? Връткаха кръгчета над дупката и от време на време падаха като камъни вътре. Опитваха се да опазят дома си от натрапниците. Ние обаче от намеци не разбираме.

  Наблюдавах гаргите и слушах пронизителните им писъци. Добре че си имаме орнитолог в групата - Ефи ни информираше за всякакви пернати видове в района. Опитвах се да намеря закономерност в полета на ятото. Граченето им ми напомни за дивите витри от “Роня, дъщерята на разбойника”. Да, има нещо приказно в пещерите. Самотни и потайни, криещи красотата си от външния свят.

  “Свободно”. Викът на Васил ме изкара от унеса. Нали помните, че се бях притеснила как ще се справя по системата? Притеснението беше отдавна забравено. В момента, в който самохвата щракна на въжето, всичко потече по мед и масло. Обърнах гръб на пещерата и лице на въжето. Наредих си джаджите и с усмивка в сърцето тръгнах по системата. Беше ми леко на душата. А и тук е лесно. Почти си вървиш по скалата. Прехвърлих кривата круша. Продължих надолу, вдишвайки билковия аромат. Хайде пак почивка. Васко е на ръба. Трябва да изчезне надолу, за да дойде и моят ред.

  Понагласила съм се сред цветята и си зяпам птиците. Мозъкът ми работи странно: 

  “Не съм гледала “Птиците” на Хичкок. Наистина ли не съм? Не съм. Хм, дали бих си го пуснала сега?

  Колко много маточина. Би било готино на излизане да си наберем от тук и да си направим чай в лагера. Чай от точно тая маточина.

  Ох, тия лилавите цветя как се казваха? Сигурна съм, че знаех, ама…

  А тази круша дали дава плодове? Ако дава, дали гаргите ги ядат?

  А има ли прилепи в пещерата?

  Колко ли е студено на дъното? Тръгнах с гумените ботуши, а дали не беше по-добра  и по-топла идея да влезна с туристически обувки.

  Ах, колко ми е горещо. Нямам търпение да пусна отвеса. От там лъха хлад…

  Нямам търпение.”

• 
  • Оплетох се малко, но се оправих. Ок съм.

    “Свободно” отново ме сепва. Добреее. Прехвърлям закрепването и вървя по въжето. Няма значение колко пъти съм прехвърляла ръб. Всеки път сърцето ми ускорява, когато наближавам. Пускам по въжето и се оглеждам назад, където черното става все по-близко, а хладното става все по-хладно. Подминавам втората круша. Малко се сборих с клоните й. Чувам Ани:

    • - Ели, има протектори на въжето в началото на камбаната. Трябва да ги преминеш и да ги върнеш обратно.
    • - Няма проблем.

    Обикновено не запъвам на протектори. Това са предпазители на въжето, които се слагат, за да избегнат триене на въжето в скалата на места, където не може да бъде избегнато. Трябва да го разкачиш, да го преместиш над джадите, с които си вързан, и да го застопориш на същото място, след като си се изтеглил надолу (или нагоре, в зависимост от посоката, в която се движиш).  Почти на ръба съм. Трябва да се довериш на въжето, Отпускам се максимално назад. Минавам закрепването. Прехвърлям първия протектор. Ръбче. Началото на камбаната. Под “камбана” разбираме вертикални отвеси, при пускането на които не докосваш стени. Ти и въжето висите по средата като език на камбана. Ето още една две стъпки по скалата и увисвам съвсем без опора. Готово. Да прехвърля и този протектор…

    И тук, точно тук… се оплетох.  

    Има си ред в боравенето с джаджи. Един ред за надолу, друг за нагоре. Като слизаш надолу ползваш водещ самохват и десандьор, които трябва да движиш горе-долу заедно, защото има шанс да увиснеш на водещия и да не можеш да продължиш. При това положение или се спасяваш като си правиш примки от въжето, по което слизаш, или местиш педала (който по принцип се ползва за изкачване), или чакаш някой да ти даде акъл, или направо да те спасява. Та, докато си фиксирах десандьора, за да прехвърля протектора, не знам каква глупост направих, но нещо изтървах въжето и не ми стигаха ръцете… За части от секундата си представих как съм увиснала безпомощно ей там, баш в началото на камбаната. НЕ! Няма шанс да се излагам с’а точно. Гепих се за закрепването с лява ръка, вкарах мускул, за да се надигна малко. Тежестта ми падна надясно и в този момент бях почти надолу с главата, обаче някак успях (от втори опит) да си щракна гръдния самохват на въжето. Уверих се, че съм осигурена на 2 точки и чак тогава отпуснах мускулите. Изправих позицията. Погледнах надолу. Поразтръсках ръцете. Успокоих дишането. Уф, замалко беше. Нямаше да падна, но щеше да е тегаво да се самоспасявам като цирков акробат. Или по-зле - да ме спасяват. Хората си имаха работа надолу, все пак. Някой по едно време викна да пита какво става.

• Ок съм. Браво на мен. Овладях си късата паника, самонаплюх се, после се самопоздравих. Повисях си още минутка, да се окопитя. Изтеглих се с педала и гръдния максимално нагоре и после си пренаредих джаджите за слизане.

  Няколко метра по-надолу фиксирах и си дадох малко време да огледам пещерата. Е, няма да обяснявам как е най-неповторимото място на света, но беше хубава. Отвесът - пухкаво покрит с мъх, арки в скалите раздвижваха картината, а отдолу се белееше ледена шапка. А гаргите се стрелкаха неудържимо във всички посоки. Имах време. Така или иначе Ани и Васко бяха доста надолу и стреляха с дистото. Хубаво беше така, никой да не ти дава зор. Пък и температурата беше идеална. Свежо хладно, без да е студено.

• Въжето на камбаната от закрепване до закрепване може би беше около 20 метра, а чистата камбана, сигурно не повече от 10-ина. Абе, изобщо не съм сигурна в мерките. Смъкнах се до следващото закрепване и подритнах снега. За първи път влизам в дупка с ледник. Душата ми тихо ликуваше. Тихичко. Йей. Отгоре ледникът имаше сякаш малък кратер. Съжалих, че нямам с какво да снимам.

  Въодушевлението ми от снега обаче не продължи дълго. Оказа се доста тегаво да се съпортваш със снежна стена, вместо със скала. Краката ти потъват в снега, връткаш се на едро, и изобщо думичката стабилност никаква я няма. Пусках надолу, като ботушите ми хлътваха при почти всеки опит да се опреш в снежната завеса.

• 
  • - Еленааа?
  • - Да!
  • - Тук свършва дупката. Наистина, по-добре се качвай, да не мръзнеш. Пък и да тръгнеш малко преди нас, че ще падат доста сняг и боклуци докато се катериш над нас.

    Чух Васко:

    • - Елена, ако искаш ела до следващото закрепване и се връщай нагоре. Тук става доста студено, а ние се бавим.
    • - Ааа, още не ми е студено.

    Пъпля си леко надолу. Рутя си сняг. Вече от всичките ми страни е само сняг, какво друго да рутя? И да - вече студено. За няколко метра, за минута температурата падна толкова, че палците на краката ми започнаха да негодуват. А сле малко уморено започнаха да не се усещат много - много. Имаше още едно въже надолу, но аз трябваше да чакам, така или иначе, което особено спомагаше общото ми изстудяване.

• И тук направих най-голямата глупост на тази експедиция - след кратко колебание, послушах народа и тръгнах нагоре да си търся топлото. С това си действие изпуснах да видя дъното, което всъщност се оказа обърната ледена пирамида. Пусках се по стената й, но не я видях отдолу. Добре, че Ани все пак беше щракнала няколко снимки, но си признавам, изключително голям яд ме хвана на мен си, че не добутах и последното въже. Здраве да е - това е поредната обеца на ухото.

  Никога не се отказвай на финала, Елено!

• 

  Нагоре по въжето не беше толкова изморително, колкото очаквах. Все още никой не ме натискаше, така че си почивах колкото е необходимо и си се изкачвах спокойно. На слизане непрекъснато мислех, че периферното ми зрение засича падащи камъни, а то - птици.  И докато се изкачвах продължаваха да се стрелкат покрай мен като луди. Да ми се карат. Да, знам, във вашата къща сме. Ама все ще си тръгнем, де. Айде стига вече. Когато сборих камбаната и пак стигнах до долната круша, се врътнах и отново поседнах. Ей така, да се сбогувам с N1. Не знам дали някога пак ще влезна точно в тази пещера. Затова исках да й се полюбувам отгоре. Така бях настроена, малко егоистично и романтично. Като на кратка, случайна среща с непознат на летището, който едва ли ще видиш отново. Или онова хлапе на спирката, което ти се усмихва и продължава по пътя си. Тя ще си остане там, горе, с птиците, пък аз слизам надолу. Ей сега. След малко. След още малко.

• Качих се до началото на въжето, където Марго и Сашо ни чакаха с вода. Разсъблякох част от дрехите и седнахме да чакаме останалите.

• Когато се появиха, се впуснахме във викащи разговори покрай входа. Сашо обикаляше по склоновете, а аз само се пънех:

  • - Айде малко на по-безопасно. Свят ми се извива, като те гледам така.

  А онзи се хили насреща ми:

  • - Споко бе, то отдалеч изглежда по-страшно, отколкото е.
  • Да бе да. 🙂

  Да, аз твърдо си бях на-голямото шубе в групата.

• Излязохме към 5 следобед. Притичахме към нишата, да  простираме поларизони, пещеризони и да се измъкваме от потното термо бельо.

  Изсмукахме по един магнезий, ядохме, пихме. В този момент по радиостанцията ни изненада неочакван гост. Владо беше хукнал сам-самин към нас да донесе още вода, и да изнесе наобратно част от багажа. Появи се младежът с китайската шапка, а ние бурно го посрещнахме.

•  

• Марго и Сашо тамън се обличаха да влизат след нас да разекипират и мереха пещеризони. Опитахме се да вербуваме Влад да се пусне в пещерата или да остане да спи с нас на джанките, но той каза, че си има задачи. Към 6 и половина, вече готови, тръгнаха заедно надолу - те към дупката, а Владо обратно към лагера.

• 

• Ани, Васко и моя милост се отдадохме на лежперлък, разговори за пещерата, планината, какво е можело да стане по-добре и дали има мегдан за следваща експедиция догодина. Някъде долу има полъх и е съвсем възможно пещерата да може да продължи.

• 

Повисяхме на нишата, докато започна да се стъмва. Тогава събрахме всичкия багаж и се намъкнахме на едно по-равно място, близо до входа, където да изчакаме разекипировчиците. Настанихме се около една скала, подобна на маса и лекичко се понаместихме за дрямка. Признавам - ей там, сред потъналата в мрак поляна, както си бях полегнала с раницата на гръб, като в шезлонгче, заспах и сънувах. Към 10 и половина Маргото се присъедини към поспаливата ни групичка и ни разказа как явно на птиците наистина им е дошло до гуша от нас, защото една гарга както си “падала”, се ударила в нея, докато си виси на въжето.

• - Уау! Наистина ли?!
• - Да бе, сбута си ме.

• Докато се удивлявахме на пустата гарга, Сашо - неуморимия, се върна на входа на пещерата, за да асистира на Ани да картира последната част - тази, която не успяхме да картираме в светлото.

• Обратният път към Джанките вървеше бързо. А по радиостанцията ни информираха за следващите гости:

  • Да знаете, че Ефи и Пешо тръгнаха към Оазиса да нощуват и те с вас. Казаха, че не искат да изпуснат партито.

  Посмяхме се с глас на думичката “парти” и с още по-приповдигнато настроение продължихме по камъняците към мястото на купона.

  Там наистина ни посрещнаха Ефи и Пешо, като Пешо беше решил сутринта да се качи сам до N1, за да пусне дрона на свобода и да поснима клипчета.

  • Ефи, като сте дошли на купон, ракия донесохте ли?
  • Разбира се, ето от на тати ракията!

  Освен ракия, носеха кенче бира, паста и още някаква вкусна манджа. Хапнахме добре, а после нетърпеливо опитах на тати ракията - една глътка почти ме събори. Честно казано, партито ни приключи сравнително бързо. Героите бяха уморени на различни нива. Пак се наредихме като аптекарски шишета и отново зяпахме падащите звезди. Със съответните възгласи и смях, разбира се.

  ДЕН СЕДМИ

  Дишай

  На следващата сутрин Пешо юнашки се добра до N1, въпреки проблемът с крака, който си носеше по време на цялата експедиция, и успя да направи куп дронски клипчета.

  Вече обратно в лагера, се отдадохме на разхлаждащи процедури с краставици, бира и кой каквото го влече.

• 

• И отново багаж

  Следобед започнахме да посъбираме лагера, което, разбира се, се оказа туткава задача, но пък бяхме доста доволни, че все пак имаме джип на разположение, който да отнесе най-тежките и обемисти багажи.

  Зариването на горската ни тоалетна беше ритуално и придружено с ръкопляскания. А следващите няколко часа минаха в суматоха, посядване на почивки и разговри в стила:

  • - Дай си ми полара, на си ти пещеризона.
  • - Някой да ми е виждал ножа?
  • - Павка, може ли и тази раница да сложим в колата?
  • - Тая храна какво да я правим?
  • - Тентата на кой е?
  • - Павкааа, а ето това шалтенце да сбутаме там?
  • - Ани какво правиш горе, на дървото?
  • - Това шалте е твое, нали?
  • - Едни ботуши да сте видели?
  • - Павка, място за още една раничка имаш ли?
  • - Айде наредете се за обща снимка под орехите.
  • - Айде за още една с другия апарат
  • - Айде пак, че половината мигаха
  • - Айде и с тоя телефон.

  • Владо все пак успя да хване един млад овчарин на къс пас и да го разпита теоритично дали дават коне под наем. Момчето обясно, че е нов, но ще пита и си даде контактите на шефчето. Така че догодина, има шанс да си улесним живота малко, ако повтирим мероприятието. Вече поприключили с багажа и нарамили раниците, казахаме чао на орехите, цикадите и паяците и бодро се отправихме за последен преход към колите.

  • Павката, верен на себе си, остана да си вземе душ от покривната туба на джипката, и да облече искрящо бяла тениска, преди да подкара онази чудна офроуд машина надолу. Както казахме, вдигна много общото ниво на експедицията.

    В селото натоварихме багажите по колите и бързичко се запътихме към кръчмата и нашето си място на реката, под моста, че и ние да се поусвежим набързо.

  • Имахме кратка дискусия дали на следващата сутрин да тръгнем към София, или да търсим плаж някъде за една вечер - в Гърция или някое албанско курортче, но накрая единодушно решихме да си стоим в района, без да насилваме организацията.

    Свободен уикенд в свободния къмпинг

    Владо и Васко ни поведоха към зоната за свободен къмпинг, по-надолу по реката. След кратък, офроуд се озовахме на брега, осеян с обли речни камъни, сред които обаче удобно се показваха местенца пясък и полянка след тях.

  • Бързо извадихме масички, столчета, храна, студена бира и щастливо се отдадохме да безцелни разговорим наслаждавайки се на какво? На липсата на цикади и други многокракли гадинки!

  • 

  • Тук вече спокойно можехме да опънем само вътрешните части на палатките и да зяпаме небето през комарниците. Така и се събудихме. Под синьото.

    ДЕН ОСМИ

  • На сутринта започнаха да прииждат джипове с ремаркета и рафтинг лодки. А ние изкарахме мързеливо утро в пиене на кафета и летене с дронове.

    

  • Посъбрахме багажа, оставихме си на удобно екипировката за вечерта и хукнахме към града за сувенири и последни пазари. Запасихме се с по няколко килограма сирене, кашкавал и местно бренди и направихме финален дълъг и мързелив плаж под моста. Този път не само се къпахме, но играхме катан и четохме книги. Както си му е реда за хора, които вече не бързат за никъде и не ги чакат планински преходи ей сега, след малко. Докато си цъкахме катана, някой погледна нагоре към моста, където застрашително висеше голям бетонов блок, на тъничка, счупена арматура, изящно поклащащ се от вятъра.

    • - Ние това как не сме го видели досега?
    • - Ами, не сме гледали нагоре.

    Като отговорни хора, решихме, че трябва да се вземат незабавни мерки, и започнахме да мислим как да го отрежем безопасно и да спасим бъдещи животи. Отидохме да докладваме на нашата приятелка в кръчмата, която просто махна с ръка:

    • - Ааа, това ли? Няма страшно. То си виси така от моето детство.

    Албанска му работа. Малко попарени, че не сме открили топлата вода, в крайна сметка се отказахме от тази спасителна операция и се върнахме към игровите си задължения. Просто малко по-добре си преценявахме къде точно да седим, за да не сме на пътя на бетона - убиец. Последни снимки наоколо и последна кръчма.

  • 

  • Докато киснехме в кръчмата, се обадиха Ванката, Дани и Тошко, които бяха тръгнали по-рано днес към София, за да ни информират, че са закъсали с колата около Козани, Гърция, но са намерили майстори. В крайна сметка около час и 30 евро по-късно, отново са били на път. Всичко под контрол.

    Вечерта в къмпинга край реката стройно пренаредихме багажа и си оставихме максимално малко неща, с идеята да тръгнем възможно най-рано на следващия ден. Бяхме се подготвили с цяла баница със спанак и сирене от баничарницата в Пермет за закуска, за да не губим време в суетня сутринта. Аз и Васко плюснахме по едно шалте на пясъка, боднахме си по столче за нощно шкафче и заспахме така - на широкото. Тук звездите не бяха толкова близо и не падаха толкова много. Но пък  беше просторно. Да, свободен къмпинг. Свободна нощ. Лека нощ.

    ДЕН ДЕВЕТИ

    That’s all, folks!*

    Селфи за добро утро и поредни опити да снимаме по път.

  •  

  • Прибрахме се уморени и доволни, а в София родителите на Васко ни посрещнаха с новината, че:

    • -Ами ние още сме с децата на Етрополе и няма да се прибираме следващите два дни, ако нямате против.

     

    Хем нямах търпение да видя хлапетата, чиито снимки прехвърлях през час, през два в телефона. Хем се зарадвах - ще разтоварим на спокойствие. Ще спим!!!

    Ами, май нямаме против.

    Обратно у дома.

    Струваше, ми се, че с месеци ни е нямало. А в същото време отлетя като миг. Наистина ли свърши?!

    Хвърлих бърз, критичен поглед към количествата багаж, натрупани в хола и уморено влезнах в банята. А там ме чакаше един домашен паяк - от онези с хилавите краченца. Засмях се.

    • - Не ме плашиш, пич. Нито си шарен, нито си голям, нито ти светят очите, нито си ми в палатката.

    • Както изкоментирахме с Ани - експедицията ни се получи страхотно, като изключим жегата, студа, тръните, камъните, копривата, безводието, ронливите скали, бълхите, змиите, комарите, мушиците, цикадите, паяците. Беше супер! Искам пак.

      Първата ми експедиция. Взех си доста бележки. Трябват ми много тренировки. Задължително щеки. По-смислено събран багаж. Бяла риза. Може би сламена шапка. И малко повечко смелост, малко повече упоритост.

      Но да - искам пак!    

    • Заспах и сънувах каменисти пътеки по тъмно. Към четири отворих очи, ослушах се за цикадите и се сетих, че съм у дома. Леко разочарована припаднах отново.

      *Това беше всичко, приятели!

    •